Вътрешни причини

"Вътрешните", "собствените" причини са много трудно нещо. Защо съответния човек прави или не прави нещо? Отговора е поради някакви индивидуални потребности. Различните хора имат различни потребности. Става сложно, когато мислиш, че познаваш някой, а изведнъж се окаже, че той има някакви съвсем различни потребности, които са напълно неразбираеми. Понякога дори за самия него.
Вчера видях стар познат - някога беше интересен човек, завърши история с профил средновековие, родителите му бяха от сложния спектър - баща му някога беше зам. министър и те със сестра му бяха "голяма работа". Т.е. това, което този човек е днес, в никой случай не се дължи на социалния статус, образованието, липсата или наличието на условия. Всъщност днес Емо е почти клошар. Ходи безцелно по улиците, няма амбиции, няма перспективи, няма и желания. В къщата си в Княжево се прибира само когато когато вали. Попитах го : "Защо живееш така? Имаш ли нужда от помощ?". Отговорът някакси не ме изненада - човекът каза "За какво помощ? Просто иначе се задушавам. Пък ми се диша още малко...".
Понякога човек вижда в очите на другия, че това и само това е неговият избор, неговият начин на живот и неговият начин на дишане. Мога да съжалявам за избора, който другия е направил, но нищо не ми остава, освен да го приема. Защото колкото и да е абсурден и кошмарен тоя избор според мен - той явно е най- приемливият за другия човек. Някой ден - надявам се да не е скоро - някой ще ми каже, че животът е напуснал Емо. Тогава ще си помисля пак за избора и за дишането. Чудна работа, с всеки свой дъх този човек е щастлив от избора си... Изобщо не знам как го прави.
Всички малко или много се задушаваме в ежедневието, задълженията, монотонността. Просто някой от нас дотолкова се приспособяват към липсата на кислород, че приемат тази липса за нормално състояние. А други се оставят на свободата да ги отнесе в небитието. Кога свободата подлежи на контрол? Колко контрол е нужен, за да остане свободата свобода? Мисля си, че трябва да има някакво междинно състояние. Така мразя "златната среда"! Но явно в нея е ъгълчето за обикновени хора...

Перести облаци

Перести облаци -
не разперени пръсти,
рехаво скрили очите на слънцето,
а птичи пера,
побеляли от взиране,
нарисувани с рошава четка,
разцъфнали...
Перести облаци -
не донесоха дъжд,
нито точна идея за щастие...
Просто чакаха вятъра,
без да търсят разбиране,
без да слагат нарочна отметка,
пресъхнали...