Дъждовно

Пътят сменя своята кожа –
сив, по- сив, после най- сив...
Тук дъждът безучастно отмива
счупени сенки в речитатив...
Прах от уморени звезди призори,
от нецъфнали слънчогледи по обяд,
от замръкнали скитници привечер,
и прах от спомени – за късмет...
Пътят пие дъждовните капки
като стара ракия – на глътки.
Мълчаливо, като на бдение -
първо по- малко, за настроение,
после повече, за опиване,
после – все едно, за забравяне.
Всяка глътка е преоткриване.
И е черна – като отравяне.

Пътят тук неусетно чернее –
черен, по- черен, най- черен...
И така до ръба на облака.
После завива. Неверен е...

Нещо в теб

Нещо в теб ми напомня мозайка -
цветни камъни, гладко полирани,
хаотична, безименна шарка...
Красотата е в хаоса, видиш ли...

Нещо в теб ми напомня на птица -
може би липсата на криле,
или просто очаквам да литнеш
и не знам... и не знам накъде...

Нещо в теб ме притегля в дълбокото,
под безумния смях на лятото.
Напомни ми, къде бяхме тръгнали?
Всичко тук ми е непознато!

Нещата, които не са това, което са

„Добро утро!” щастливо ме поздрави телевизорът. „Добро да е!” , отвърщам аз сънено и започвам да осъзнавам света. Сглобявам си набързо един чаромат и чакам някой да го усети и да се присъедини към мен, за да послушаме заедно приказките на телевизора.

Никой не дойде – сигурно защото прозорците и вратите ми не са просто прозорци и врати, а са добре уплътнени такива... Останах си самичка с чаромата!

В това време Бен Крос ме уведомява, че е от Лондон, поради което му се полага ... всичко. Понеже нищо не е такова, каквото изглежда, нещата се свеждат пак до кредитни карти и приказката ми доскучава. Въпреки, че е рядко забавна и оригинална, стига да не се съпостави с приказката за пандите и тоалетната хартия. Мисля си, какво ли би станало, ако кредитните карти бяха просто кредитни карти, а не начин да прередиш околните с финес? Вероятно нищо, просто светът щеше да е по- прост и разбираем, което не е целта.

Правя си сандвич – обикновен, препечен. Затварям очи (за да вляза напълно в ролята на гризач) и....иииииииииии, не е с кашкаваааал. Нито пък с маслоооо! С извара и червен пипер ееее! И какво от това? И луканката не дрънка, защото въобще я няма, а бих я употребила за мезе на изварата. Поне наденица да имаше, ама - не. „И шо ке праиме сега без наденица???”, питам се аз и чароматът около мен започва да се променя. Неделя е, аз съм сама и безгрижна, и просто се чудя каква магия да си съчиня. Телевизорът тъкмо разказва онази приказка, в която слоницата е женена за стоножка, поради което има прекрасен ароматизатор за въздух. Питам се, дали аз имам нужда от такъв при положение, че мъж ми не е стонож, а аз съм още далеч от габаритите на слоница? Решавам да отворя прозорците, които не са това, което са, и да проветря, за да усетя прясно почистения (за 1 ден) въздух на София. Тази магия  обаче не се получава, защото някой не е прибрал прясно събрания боклук и сега се оказва, че контейнерът на отсрещната улица прелива от цветове, аромати и... найлонови пликчета. Може би все пак ще игнорирам факта, че мъж ми не е стонож и ще купя един ароматизатор...

Днес бих могла спонтанно да обявя ден за скоростно почистване на плесенясали мисли. Откраднах идеята от една телевизия, но понеже това е креативна и позитивна идея, съм сигурна, че лицето Анна няма да ми се разсърди. Затова си сглобявам втори чаромат и започвам. След кратко ровене се оказва, че в главата ми има твърде много плесенясали неща, които не могат да бъдат почистени туку-така, защото за целта е нужна сериозна техника, каквато не съм предвидила. Вместо да вземам спонтанни решения, щеше да е по- добре да потърся съдействието на общината и на мобилните групи за почистване по места, но – кой да се сети... Може би, ако тези групи не бяха нещо друго, а групи, които почистват, щеше да е по- чисто? Може би, ако прозорецът ми беше просто прозорец, щеше да е по- лесно? Може би, ако наденицата не беше екзистенциален въпрос, а просто наденица... Или пък ако денят за почистване не беше изключение...

Както и да е, след като явно няма да се почиства, нито пък ще се правят сложни магии, да взема да направя една моя магия. Тя се нарича с гръмкото, френско име „Супа от лапад”. Обичам си я от край време, първо защото я знам от баба ми, и второ, защото кара всички около мен да ме обичат по обяд. Без шоколад, без омекотител, без ароматизатор за въздух, дори без кредитна карта – просто лапад, лук, морков, ориз и застройка. Обаче супата не е просто супа, тя може да бъде и начин да кажеш нещо важно. Например, че все още можеш да готвиш без помощта на лиофилизирани зеленчуци и стабилизатори. Или пък, че много, много ти се иска да те обичат не само по обяд... Само не бива да се прекалява с казването, защото супата може да се пресоли. Тогава ще бъде зле – супата ще си остане просто пресолена супа и всички сложни замисли ще останат в бекграунда. Всичко би могло да е това, което е, но тогава нещата ще са прекалено прости, а явно не това е целта...

„Лоши думи”

Няма „лоши” думи. Има неточни думи, неподходящи, нецензурни, но не и „лоши”. Думите не нараняват, чрез тях наранява този който ги е употребил. Така, че сами по себе си те не са носители на качества и не могат да бъдет „лоши”. Спомних си как преди години ме викнаха в училище на разговор с класната на сина ми, защото той употребявал „лоши” думи. В случая, лошите думи бяха „адски тъпо” и бяха изтърсени по повод песента „Бяла роза”, която се оказала любима на госпожата. Ами... разлика в музикалните предпочитания, какво да се прави :). Но думите не са виновни, за да бъдат обиждани.

Някога, когато бях малка, „лоша” дума беше „полицай”. Ако случайно някой сбърка да я употреби, веднага биваше поправен, защото легитимната и „добра” дума беше „милиционер”. Поне в моето семейство и двете думи бяха от тези, които е по- добре да се избягват (на принципа „Да не чуе дяволът”).  Сега е обратното – „милиционер” е нещо тъпо като социалистическо ченге, а „полицай” е нещо добро и услужливо, при това не винаги тъпо. При цялата тази съществена разлика, остава едно недоразумение : защо „ченге” остава „лоша” дума във всички положения? Може би хората са забравили колко лош може да бъде един милиционер, или пък не са разбрали колко добър може да бъде полицая? „Катаджия” пък е особен вид „ченге” – нито е милиционер, нито „полицай”, той сам по себе си е „лоша” дума.

В този смисъл е и разбирането (и усещането) за думата „продавачка” – обикновено кисела, стипчива и горчива като посолен лимон. Чувах, че имало хора, които са си кръстили дъщерите с това име. Навярно на тях им се е случило нещо прекрасно, но невиждано у нас – някъде го наричат „любезна продавачка”, но на мен това словосъчетание ми е непонятно като замисъл. Нещо подобно, но доста по- категорично, се случва и с думата „депутат” – не обезателно с кисел привкус, по- скоро напълно безвкусна, доста често с натрапчиви, горчиви нотки. Относно „министър” – ами, не мога да определя дали е „добра” или „лоша” дума, това винаги излиза наяве няколко месеца след приключването на мандата. Дори да съм била 100% сигурна, че в случая думата е добра, в последствие излизат далавери, подкупи, корупция, в някой случаи се стига даже до неспасяемо лошата дума „ченге”... И словосъчетанието „държавна администрация” заминава натам и едва ли нещо може да го спаси. Всъщност, в моето битие тази дума присъства в контекста на „тример за нос” – нещо, което вероятно би било полезно някому, ако въобще се досети да го употреби някога. Което, разбира се, не прави непременно „лоши” думите „държавна администрация” и „тример за нос”.  За разлика от „държавна администрация”, думата „държава” е определено „добра”, което се дължи на факта, че по света съществуват още много такива формирования, освен добре познатото на нас. За нечие щастие, те носят полза някъде, някому и за нещо, което прави звученето на думата позитивно и креативно. Навярно трябва да преразгледам вижданията си за „лошите” думи в този смисъл – много е възможно някъде да има положителни примери за  „продавачка”, „полицай”, „депутат”, „министър”... Проблемът е в това, че колкото и да се опитвам да мисля позитивно за думи като „държавна администрация”, те сами като че ли не искат да минат в лагера на „добрите”. Това ме навежда на асоции като „кално блато” – „лошо” словосъчетание, в което сериозно може да се затъне без шанс за измъкване. Не е лесно да се мисли позитивно за „кално” или пък за „блато”. И мислейки за това дали думата определя поведението (от „продавачка” до „министър”), усещам, че има голяма опасност да попадна в кално блато и да определя нещата с „лошото”, безпомощно, но вярно словосъчетание на сина ми : ”Адски тъпо!”.