Select Language

Грешки на растежа



Не искам да ми показваш посоката,
мога сама.
Сама ще намеря очите на лятото
точно навреме.
И дългия ден ще прекъсна
в мига преди нищото,
а после ще легна в нозете на прилива,
и той ще ме вземе...
Пътеката тръгна нататък,
и бърза без мен.
Намерих очите на лятото –
плачеха есенно.
Денят се преля в нищетата на нищото,
в мрака зелен,
а отлива дръпна следите ми слепи
обратно в огнището.

По коленете ми се затъркаляха грапаво
мъдри, дълбоки, препатили белези.

Все още не искам да ми показваш посоката.
Не съм ли ти казвала, че се научих да падам?
И въпреки, че така и не станах висока,
поне се научих красиво, с усмивка да страдам.

Думите


Прозорците се превърнаха в мокри очи,
дебнат в тъмното за твойте стъпки.
Мракът в далечния ъгъл мълчи.
Така думите стават кръпки :
тишината безкрай изтънява
и нямам с какво да я запълня,
в камината няма жарава,
а пепелта не покълна.
Тогава изсипахме думи –
куп парцалчета разноцветни.
Всичките бяха красиви,
бездушни и безпредметни.

Спомени

-...помниш ли, 
дълго държах ръката ти
в една студена и мрачна пролет...
Помниш ли, някой завиждаха,
други пък ни се радваха,
зелени вълни прииждаха
после бурени се прокрадваха...
 
- ...не помня.
Помня само очите ти
с цвета на силен и топъл чай.
Сладкия дъх на косите ти...
Като че ли беше май?...
Помня, че те обичах
в едни времена отминали.
Друго нищичко не помня.
И всъщност, друго има ли?