Суета

Ненаписани стихове
се пилеят по пясъка,
побеляват от сол
и горчат... И горчат!
Суета е – събирам ги,
връщам им блясъка,
после тихо ги моля
да мълчат... Да мълчат!
Побелях като пепел
в студено огнище,
а ръцете ми празни
все болят... и болят...
Суета е – събудих се,
пак нямам нищо...
Ненаписани стихове
си приготвих за път.

Самосъжалително

Понякога е трудно да те обичам –

сякаш тичам по мокри камъни.

Брегът все остава невидим,

а аз съм малко, нещастно човече...

Спирам до тебе тогава,

и чакам да минат вече

мътните води на съмнението,

черните води от забрава,

дори и онези златните

от празни приказки и плява...

Твоята тишина ме плаши

и нямам думи за нея.

Налях тишината в чаши.

Друго какво да налея?

Мислех си, че на този кораб

ние двамата ще сме екипажа...

От самосъжаление забравих

какво всъщност исках да кажа...