***

Намерих те

в чашата с тежко, горчиво кафе,

в неполятите кактуси

по балкона.

Разделих

краешника от хляба на две.

Закачих

едно мрънкане на пирона.

Не те чакам,

но кафето ти взе , че изстина,

а в прозореца слезе

една призрачна вечер.

Май поредния кактус

от жажда загина.

И пак те загубих.

Кое време е вече?...

***

Аз съм лятото.

Ясно- синьо изгрявам,

а очите ми зеленеят.

Като житен клас се склонявам.

Като глухарче се пилея.

Ти си лятото.

Огнено- златно залязваш,

от ръцете ти жега лъхва.

Нощем мълнии те прорязват.

Като път пред прага въздъхваш.

Ние сме лятото –

дълга целувка на пясъка.

Една лятна луна търкаляме.

Без да бързаме, просто ей- така

около себе си обикаляме.

Лятото

Лятото слезе
в нивата с малки слънца –
тежко и дълго,
като въздишка по нещо отминало.
Светят лунички
по всичките му лица.
Лятото няма думи,
то помни всичко.
Всяка пътека
през всякоя няма гора,
всяка целувка
под всяка луна пребледняла,
всяка сълза –
като сребърна, дребна пара...
Толкова много лета
съм надживяла...
После навярно
случаен часовник е спрял,
времето срязало всяко въже
и полетяло,
нейде един фар
в солени мечти е умрял...
Само сред нивата
Лятото
без думи пяло...

Сутрин

По пода думи се въргалят –

изобщо не ги помня.

Миризма на кафе обикаля,

тишината тежи огромна...

Опитах се да задържа съня –

беше толкова тих и топъл.

Чуваш ли, как се смее денят?

Сигурна съм, че не е вопъл!

Чувам как тежко отваряш очи

несъбудено и мъгляво.

Чао, тръгвам. Ти си лежи.

Кафето те чака. Вляво.