Узряване

Самотата узрява бавно

докато загорчи от сладост.

После тежко капва в ръката ми.

Самотата е крехка радост.

По- лесно виждам птиците

и все по- трудно хората.

Самотата е просто призма,

всичко останало е умора.

Слушам крясъка на безумния

и мъртвия ропот в тълпата...

Неми жеравите отлитат

призори. И узря самотата.

Сънища

Не сънувам принцове – само бели коне
в равнината на дългия ден.
Само скъсани перлени нанизи.
Бели ризи на схлупените ти рамене,
сини птици, умиращи в плен...

Не сънувам стихове – само сноп слънчогледи
безсловесни и неподредени.
Само пукот на борина в тъмното.
Жалки и безпредметни, безкръвни победи.
Гладни приливи – глухи и неми.

Не сънувам въобще – само чакам да мине
полунощната призрачна сянка
и нездравото скърцане в потайна доба.
А когато последния призрак нахалост загине
аз ще бъда за утрото сетна спасителна сламка...

Поредно

Змията на поредното предателство
ухапа кривия ми ден и пак се скри.
Не знам кога ще изпълзи отново,
ще смогна ли да преброя до три...

Отдавна някаква изгубена илюзия
опитва да роди сълзи в очите ми...
Поредната горчива чаша чака.
Отворих пропаст между мене и звездите.

И нямам извинение за прошката,
която никому не служи за утеха...
Единственото липсващо в пейзажа -
пътеката ми. Моята пътека...

Илинден

В средата на лятото съм - в средата на себе си,
а краката ми тънат в соления пясък.
Средата на времето ще роди гръмотевица -
дали мен ще удари, или по- нататък?


А в далечното някъде зреят смокините,
слънчогледи навеждат лица към земята.
...И покапаха едри сълзи по лозницата.
После пак ще съм същата - като прът в колелата...