***

Отдалечавам се в безличната си кожа,
а сянката ми лази по стената -
опитва се да скочи през прозореца,
защото съм напълно непозната.

Ти виждаш своето момиче весело,
синът ни – строга, уморена Мама,
баща ми – черната овца в семейството...
А мен ме няма. Никъде ме няма...

Загубих се мeжду „сега“ и „никога“,
като забравен стих – неизговорена.
И само сянката ми не разбира:
прозорецът отдавна е затворен.

Снежни ангели

Играем "на ангели" - проста детска игра.
От умиление почти се разплакваме.
Някой сме паднали, други ще паднат,
трети са точно каквито очакваме:
едва дръзнали плахо да махнат с криле
обикновени, объркани хора.
Играем "на ангели" под студено небе
и очите ни бягат встрани от умора...

Върху снежния ангел се трупа нов сняг -
утре пак ще играем "на ангели", пак...!

Липовият чай

Студено е. Замръзвам в мълчината.

Топят се ярките криле на всички мисли.

Как натежават кухите ми кости

от краткото предчувствие за сняг...

Без липов чай не можеш да ме стоплиш...

Кажи ми честно, бях, или не бях

в онази стара приказка за вещици,

която липовият чай разказа?

Защото всеки има собствен ад

а в моят е студено. До омраза.