Select Language

Бял стих



Сънувах те.
Узрели житни класове
изгаряха в ръцете ти.
Не знаех
дали и колко силно да извикам,
за да ме чуеш – в себе си...
Неповторими облаци
трепереха
и се опитваха да се повторят
все напразно.
Плаках.
Тревата не изтри сълзите ми -
не знам защо.
Звездите безпричинно падаха.
Не знаех името ти -
и то не ме знаеше.
Реката се топеше из ръцете ми.
А късно привечер заплакаха върби -
защото беше привечер.
И беше късно.

Не- приказка



Пепеляшка реши да не ходи на бала.
Остана
да си бъбри край топлото пепеливо огнище
с кочияша –
за сирене и за дъхава слама,
за страха и за котките... Всъщност, за нищо.
Пепеляшка не знае – кочияшът е плъх,
изобщо не вярва в кръстници и във феи,
а магията винаги умира в дванайсет -
без кристални пантофки и безумни идеи.

Ей- така се пилеят единичните шансове.
Балът свърши, а принцът не срещна принцеса,
никой не тича презглава в полунощ...
Няма приказка – никой никого не хареса.

***



Преди да сплета съществото си
в дълга плитка от киша и празнословия,
искам да седна насред пътеката
и просто да мълча без условия.

Имам точната доза истина,
която няма да ме убие :
аз и ти сме така различни,
но точно това сме Ние.

Винаги има причина,
никога няма забрава...
А после сплитам съществото си.
Друго не ми остава.