Select Language

Епилогия


Недосегаемата моя смърт
бавно слезе по мътните облаци.
Всъщност, изобщо не исках да знам,
че времето умее да свършва внезапно,
че светът спира понякога – ням
и безполезен. Невероятно
и неумолимо се сливам до болка
с простата логика на голямата липса.
Свърши се поредната обиколка
около същността. И не записвам
мъдрите думи на грешните прилепи,
защото „никога“ е кухо признание.
Недосегаемите смърти са слепи,
и чакат само на миг разстояние.

Пролет?

Сутрин е. 
Кукувици издирват децата си в сивото,
а гората мълчи - сякаш вече е казала всичко.
Снегът свлича кални ручеи надолу, в ниското,
заличава следите и чезне. 
Плачеш ли, птичко?