Select Language

Еньовден

Само преди да прилази росата, и само тогава,
в краткия миг преди лятото да се превърне
в нестинарка
тревите стават вълшебни. Лекуват вятъра
и всички бъдещи грешки – с проста запарка.
И ако знаех къде съм дянала смисъла на битието си,
и ако можех да разбера болката откъде извира,
щях да затрупам извора с бял пясък и сиви камъни
и да намеря щурец, който да ме разбира.
Щях да запаря стрък мащерка, два стръка мента,
и да закича в косите си
против уроки синя метличина.
Щях да погледна през девет луни във десетата,
да се лекувам от бъдещи грешки с мълчание.
И с обичане.

На  Veronika Nikova, пожелание за много, много щастие и обичане!

Без


Безстишие, безветрие, безвремие -
и не посмя да придобие цвят.
Приплъзна се под кожата на времето
и упои метежния ми свят.

Метежите угаснаха неслучени -
не ме лъжи, че има дума „сетне“.
Безсмислие. Безумие. Бездушие.
И не поиска даже да просветне...

Пеперудени варианти


Седнал съм в кухнята на загасена лампа (не за икономия, така по- добре виждам света), и слушам радио. С едното ухо слушам радиото, с друготосебе си. Чудя се, как се случи така, че едно исках, друго живях, а трето се получи накрая...
Някога исках да стана учител. Не, че много обичах децата, просто мислех, че не е честно добрите учители да са толкова малко. Бях сигурен, че ще съм по- добър учител от всичките, които ме бяха мъчили през годините. Сигурно всяко дете си мисли така, но като поотрасне и забравя идеята. И аз таказабравих я, но и да не бях, едва ли щеше да се случи нещо много различно. Ама от друга страна, съседката Маринова, учителка беше цял живот, и тя седи в кухнята на тъмно. Виждал съм яседи до масата като мен, даже радио не слуша, а само себе си...
После исках да замина да работя навънприятели пътуваха в арабски и африкански страни... Вярно, климатът ги мореше, но правеха пари. И това желание не ми се изпълни, бил съмнеблагонадежден“ - имаше едно такова етикетче на времето, залепят ли ти го, и няма отлепване. Ако бяха ме пуснали да замина, може би нещата щяха да са различни. А може бине. Струва ми се, че и приятелите, дето се върнаха оттам с хипертонии и диабети, и те сега седят на тъмно сами... И се успокоявам с мисълта, че нямаше да е по- добре.
После едно известно време нищо не искахработата в завода си вървеше, децата растяха, жената се усмихваше понякога... Може би, ако не се усмихваше толкова, нещо щеше да е различно, но не ми се вярва.
Дойдоха промените, заводът го приватизираха. Не, че ако не го бяха приватизирали, щеше да е другознаехме си, че технологията ни е стара, а производството ни няма пазар, рано или късно заводът щеше и сам да затвори врати, или пък да се промени изцяло. От друга страна, ако беше затворил по- късно, кой знае...
Децата отраснаха, задомиха се, живеят си своя си живот. Имат си свои грижи и свои деца. Обаждат се, когато имат време. Ама времето е от тези странни неща, дето все не достигат... Не ми тежи, когато знам, че са добре. Където и да са, добре да сатака казваше майка ми навремето за братята ми, дето емигрираха на запад и вече не се обадиха. Може би, ако се бяха обадили, или направо да бяха се върнали... но от друга страна, за какво ли пък да се връщат...
Жената получи една реституирана нивица и спря да се усмихва. Накрая отиде на селонаучи се да гледа градина и животни, есенес помага на децата с продукти. Казва, че така и е добреи щом е добре, какво право имам аз да не се съгласявам? И без това не мога в село да живея, не разбирам нищо от животни и градини. Може би, ако жената беше наоколо, щяхме да поговорим, но не ми се вярва. След толкова много години все говорене, правене, струваненакрая на човек не му остават думи. И си мисля, че и да беше наоколо, пак щеше да е същото.

Някой разказваше, че ако пеперуда трепне с криле тук, на другия край на света става торнадо. Та, питам се, ако утрепя един молец сега, дали за някого на другия край на света нещата ще се случат различно? Или тази система е валидна само за пеперудите, не за молците? Защото молци имаме, не е като да нямаме – старата ми ватенка сякаш ги произвежда, ама все ми е жал да я изхвърля. И като запърхат с криле тук, в моя гардероб, кой знае какви поразии правят на някой нещастен пенсионер в някоя Америка или Австралия...
Та затова вечер седя натъмно сам, с радиото. Старомодно е, но ми помага: слушам себе си с едното ухо и се чудя, можеше ли да е различно? Все си мисля, че каквото и да беше се случило в живота ми, можеше да седя пред друга маса, на друг стол, в друга стая, но все така щях да слушам себе си. Все едно има нещо много важно, което съм пропуснал да чуя. Нещо, което да направи целия ми живот различен, все едно голяма пеперуда е замахнала с криле на другия край на света и цветният прашец по крилете и е стигнал чак до мене...

Публикувано в сп. Тема



За мъката, културата и макулатурата

Нещастието е онова нещо, което е противоположно на щастието. А щастието е... когато човек е щастлив. Различните хора са щастливи в различни ситуации и от различни неща – някой са щастливи от пари, други от любов, трети от власт...

Българинът не е от нито една от тези категории – той изначално няма пари, по презумпция е недолюбван, а за власт въобще не може да става дума (поради обективни историко – географски обстоятелства). Съответно, българинът е нещастен. Толкова нещастен, че дори е в челната десятка на най- нещастните хора в света. С почти всичко от своя бит българинът е уникален, та затова не е учудващо, че е уникален и с нещастието си. В нещастието си той рови в отпадъците на ближните, на враговете и на непознатите, и търси там обяснение за собствената си несполука, обикновена конспирация или подарък от извънземните.

От дете знам какво е макулатура, по простата причина, че дядо ми и баба ми някога са се запознали в Полиграфическия комбинат. Дядо бил линотипер – словослагател, а баба била книговезка, седяла на високо столче и сгъвала кóли, докато зяпала как той реди думите в специалните форми. Понякога си пишели бележки върху макулатурите. Понякога той пишел стихове върху тях, а тя ги смачквала и хвърляла обратно в купа с грешно отпечатани хартии, защото му била сърдита за нещо. После съжалявала, ровела в хартиите докато намери въпросното листче, и си го прибирала в портмонето.
Когато бях дете, събирах макулатури, за да мога да прочета книжката преди да е излязла по книжарниците. Събирах ги и защото ставаха за вторични суровини, а те бяха важни за авторитета в училище. И за да правя самолетчета и лодки с тях, което беше важно за мен. Изобщо, макулатурата може да бъде безценен източник на вдъхновение, или напълно безполезна хартия – зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нея. Като всеки отпадък, тя може да има две или повече лица. Това, което за един е отпадък, за друг може да има огромна стойност. Същото става и с магданозените дръжки: повечето хора ги хвърлят, но други правят от тях супа, при това съвсем не лоша на вкус – стига да обичаш магданоз. Клошарите знаят добре, че изхвърляме и полезни вещи, без дори да сме осъзнали тяхната полезност. Но клошарите не са щастливи, или поне не в общоприетия смисъл на понятието „щастие“.

Кога едно нещо се превръща в отпадък? Ами когато отпадне необходимостта от неговата употреба. Това закономерно се случва с всичко – с хартиите, с дръжките от магданоз, с бюлетините, та дори с политиците. Въпросът е в какъв отпадък ще се превърне вече ненужното нещо – дали някой ще намери в него полезно зрънце, дали ще загине сред купчината себеподобни ненужни неща, или пък някой ще надуши конспирация и ще даде втори живот на отпадналото.


А Вие, колко боклуци всъщност изхвърляте?

И всичките ли са наистина боклуци, или част от тях може да се използва все още?

Проверихте ли, дали това действително е така?

И – последно – откъде притежавате такива количества, и за какво са ви изобщо?

Тази сутрин слушах мъката, с която един водещ на сутрешен блок изговаря думата „макулатура“. И си мислех за детските си години, когато това бяха любимите ми листове, по които мастилото е преляло, за да мога аз да прочета книжка преди всички останали деца. И за момента, в който баба ми е видяла върху омазаното листче нещо, което наистина я е развълнувало.

Още не е измислена напълно безотпадна технология за производство на каквото и да е. Дори обществото, в своята безкрайна цивилизационна мъдрост, произвежда хиляди полезни за Вселената неща, а като отпадък получаваме купища безскрупулни политици.

Дали ровим в отпадъка, за да намерим обяснение за нещастието си, или това ни се случва само по избори?

Публикувано в сп. Тема



Совите

Совите, мила ми полска мишко,
са точно това, което са.
Дори никак да не ти се иска,
друго няма. Другото са чудеса.

Совите, мила ми полска мишко,
са нощни хищници с гладни очи,
които знаят всичко за тъмнината,
макар никога да не им личи.

И последно, мила ми полска мишко,
аз обичам проклетите сови
защото са точно каквото са.
Друго няма. Другото са окови...