Select Language

Катарзисът на един лумпен

Независимо какво казват рекламите, традициите обикновено са точно това, което са. Не може да се определи със сигурност, кога това е добре, кога – зле. Един хубав, традиционен момент например е отбиването сутрин в кварталната баничарница. Тези славни места вероятно са възникнали като резултат от неуспешният опит на жената да се представи за многоръкия Шива и едновременно да прави закуска, да се гримира, да мие чинии от вечеря, да вари боза докато слага червило и да тича след трамвая за работа. Още баба ми е установила, че този опит води до трагични последици за маникюра и скъпите обувки на висок ток, така, че аз следвам семейната традиция и много уважавам кварталната баничарница и усмихнатата жена, която знае разликата между тесто за пица и такова за милинки.
Нашата квартална баничарница изникна пред блока ни от нищото. Просто една сутрин се събудихме и на ъгъла се беше появила спретната будчица, боядисана в оранжево и бяло, на прозорецът на която старателно беше написано: „КАТАРЗИС – Баници и закуски собствено производство“. Отначало се засмях, после се зачудих. Накрая реших, че всеки, който притежава баничарница, има правото да си я кръсти както си ще, нали затова живеем в демокрация. Пък и такова име е похвално за пазарния усет на собственика – с пълна увереност мога да твърдя, че името не се повтаря. Собственички се оказаха две предприемчиви, сръчни жени на средна възраст – едната прави закуските, другата ги продава. Никога не ги попитах откъде са измислили името, защото баничките се оказаха изненадващо добри, рогчетата и милинките нямат грешка, в кренвиршките и кашкавалките наистина има кренвирш и кашкавал. Продавачката се усмихва приятелски, винаги поздравява, и по стара квартална традиция раздава мъдри съвети по всички възможни въпроси. Сутрин, тръгвайки за работа, се питаме един друг: „Искаш ли да минем през „Катарзис“?“ и „Имаш ли дребни за „Катарзис“?“ , първокласниците от близкото училище убеждават майките и бабите си: „Може ли първо „Катарзис“, а после на училище?“... Изобщо, „Катарзис“ естествено се вписа в битието на квартала и стана неделима част от него. Дори моето капризно дете понякога казва: “Остави ме, не искам манджа, искам „Катарзис“.
Баничарницата е малка, фурната ѝ също, та затова понякога се случва някой дядо да каже на момче от близката гимназия: „Е, лумпен такъв, взе и трите рогчета, заради тебе трябва да чакам следващата тава!“ Младежите не си го слагат много на сърце, но понякога си позволяват да попитат: „Ти, дядо, знаеш ли какво е „лумпен“?“ Дядото не се дава без бой: „Като си научил чужди езици, та вече няма да зачиташ възрастните, така ли? Я се виж, два метра си станал, пък нахалството ти – до небесата!“ Момчетата се смеят и пожелават на дядото: „ Приятен ден и скорошен катарзис!“.
Баничарката завърта сръчно над главата си кората и през облаче брашно ми се усмихва разбиращо. „Деца, какво да ги правиш – все бързат, все искат, и все по много. Пък като ни е малка фурната...“
Кой знае защо, си припомням далечните дни на 1990-та, в които един генерал съвсем несъзнателно въведе в българският политическо речник немската дума за дрипа - „лумпен“. Разни „важни“ хора я повториха още няколко пъти – пак несъзнателно, без мисъл да обидят, но в същия контекст, и оттогава с нея се обозначава всичко сърдито, дори вече да не е толкова младо. Толкова е лесно когато си млад, нетърпелив и гладен да стигнеш до конфликт за едната баничка. Толкова е лесно, когато вече не си толкова млад, да отстояваш правото си да я получиш. И свободата да си помислиш, че можеш да я имаш. И възможността да притежаваш нещо толкова ценно, въпреки, че не е сигурно дали го заслужаваш...
Решавам да не взема последната баничка от тавата, изживявам си катарзиса наум и потеглям към спирката. Пътьом минавам през друга баничарница и вземам първата попаднала ми баничка. Да, ама не – казваше един уважаван от мен журналист.
От всяка баничка катарзис не става.

Публикувано в сп. Тема