Select Language

Книжка



Е, мога да се похваля - втората книжка е вече факт.
Може да се намери в следните електронни книжарници: ПРО - базар и ХуЛите .
Безкрайни благодарности за Ива Велева и Камелия Кондова, Найден и Иван от ХуЛите, Маргарита и Ела, които непрекъснато ми дават смелост, и семейството ми, което наистина има безкрайно търпение.
Дано книжката си намери читатели, които да ѝ се радват, дано направи поне един лабиринтит по- проходим.
Усмивки, хора, и успех на всички в това, което правите!

Недоизказано

През прозореца - Нищо. И сива мъгла.
Не ти казах, че много ми липсваш.
Не ти казах, че косата ми побелява,
мислех - всичко минава, и свикваш...

Пред прозореца - кошница с ябълки. Златни.
Не за мен - не припарвам до там.
Щеше ли да спреш да се луташ някога?
Не ми казвай, не искам да знам.

Всъщност, пееш ли, есен, по пълнолуние?
Или тихичко плачеш за живите?
Не ти казах как натежаха крилете ми.
И ти не ми каза, че си отиваш...

22.10.2013

Спасение

Градът е голям, а спасението е забравило да дебне. Есента довлича жълточервеникави поли и търкулва шепа кестени по тротоара. Носи се познат мирис на мъгла, на печени чушки, на мокри листа... Все есенни аромати, които напомнят, че някои неща са неизбежни. Спасението понякога придобива неочаквани форми и размери, например в този случай е добило вида на сива жена със сивото палто, която виждам всеки ден на ъгъла.
„Добър ден!“ - разбира се, дано да е добър...
Искрено се надявам да е права, и денят да се окаже добър. Затова в края на краищата се усмихвам и магията проработва.

Наричам я „Жената с гълъбите“, защото не знам името ѝ. Тя е непознатата от съседния вход, която отглежда ято гълъби по павираните пътеки между блоковете. Изглежда сиво – дрехите ѝ са сиви, очите също, косата отдавна е посивяла. Усмивката ѝ също е сива, макар, че се усмихва непрекъснато и на всичко. Сутрин минава с пакетче семена в ръка и старателно поръсва тротоара, улицата и рехавите тревици, а от небето се спуска ято гълъби и тръгва след нея. Нейната вселена се състои от птици. Изобщо не я вълнува кой и защо протестира, с колко и дали ще се вдигне цената на тока, какви социални мерки се предвиждат и за кого. Разговаря с гълъбите, с тях споделя и самотата си, и радостите си. Това, което е истински важно за нея, е хвърковато. То отлита с характерен шум веднага, щом тя затвори зад себе си вратата на панелената си кутийка. Жената с гълъбите винаги поздравява, и нейното „Добър ден!“ лесно се превръща в спасение. Така, както удавник се хваща за сламка, и ние – намръщените – се хващаме за поздрава, закрепваме за него по една усмивка и го носим щастливо през целия ден. Един поздрав сутрин, дори да е от непозната, сива жена, може да спаси крехката вяра, че въобще съществува нещо добро. Едно „Добър ден!“ не е нещо особено, можеш да го извикаш, или да го прошепнеш, важното е денят наистина да се случи добър.

Мой ред е да поздравя с „Добър ден!“ и да се видя в образа на спасение – моето собствено, или това на някой намръщен съсед. Днес явно е денят на събудения алтруизъм, мой личен есенен празник, който дължа на непознатата от съседния вход. Наскоро ме уведомиха, че нацията ни в болшинството си е съставена от невъзпитани хора, които не поздравяват, защото се страхуват от това, че може да бъдат разбрани неправилно, или въобще да останат неразбрани. Дали пък да не се пострахувам и аз от така страшното неразбиране? Всъщност, не е толкова страшно да не те разберат. Има къде по- страшни неща на тоя свят. Понякога си мисля, че най- страшното всъщност е да не разбереш... И ей- така може да отминеш собственото си спасение, или пък да пропуснеш да спасиш ближния.
Наричам го „дядото с бутилките“, защото не знам името му, а той винаги носи платнена торба, пълна със стъклени бутилки. Носи тъмен, тежък балтон на приведените си рамене, винаги е намръщен. Вселената му е твърде чуплива, но пък това си е неговата вселена. Сигурна съм, че би убил за торбата с бутилките. Винаги мърмори нещо неразбираемо под нос - обсъжда несгодите си със стъкларията, а тя му отвръща с потракване. Подозирам, че събира бутилки из градинките, може би дори из кофите за боклук, и ги предава в някой пункт срещу някакви стотинки. За него всичко има значение – и политиката, и икономиката, и гълъбите, които кой- знае защо винаги го дразнят и го карат да се провиква без повод :“Ей, няма оправия!...“. Гълъбите мразят „дядото с бутилките“ - винаги се разлетяват, щом чуят подрънкването от платнената торба. Кварталните котки бягат от него, а кучетата дълго лаят след тъмния му балтон. Мисля, че в неговата вселена няма място за цяло ято гълъби, нито пък за бодри и жизнерадостни съседи, и това го ядосва. Или пък твърде дълго е бил безрезервен добряк и изведнъж е решил да стане намръщеният дядо, с който майките плашат децата си, за да си изядат пюрето. „Дядото с бутилките“ ме отминава, без да отвърне на поздрава ми. Не е „болка за умирачка“, нито пък „чудо на чудесата“ – просто поредният ми неуспешен опит за летене. Но понеже съм упорита, утре ще пробвам пак. Все някога денят му наистина ще се случи добър, и ще кимне с глава. Утре, ако не вали... или ако има достатъчно бутилки.

Текстът е публикуван в сп. Тема