Select Language

Възможно е


Не познавам човека, който плаче за моята сянка.
Не познавам и сянката, дето се влачи след мен.
Непознатата улица кротко пропада в дрямка.
Непознатата птица не литна – родена е в плен.

Всички думи събрах, построих най- въздушната кула
и вградих в нея малкия смисъл на своя живот,
Не разбирам света, който лъже, че още ме чува.
Всички круши са криви, и всичките дадоха плод.

И от всичко остава една тишина всемогъща,
тя изтегля душите ни в кухи, сребристи спирали.
Не познавам човека, който плаче за моята истина,
но възможно е в друг живот заедно да сме се смяли...


До Ноември

Не съскай, не ме плашиш. Всичко знам -
дори началото да е красиво,
накрая пак е студ, човек е сам
и се надява да му е щастливо.

Накрая на дантеления шал
мъглата се заплита и се влачи.
Светът на хора, снадени от кал
изчезва. Вече нищичко не значи.

Не съскай, не ме плашиш. Не говоря
на мъртвите листа езика точно.
Напразно се опитваш да ми пречиш,
ще оцелея. И ще е нарочно!

Цветни картини по списък

Казвали са ми, и то много пъти, че който не помни, трябва да пише. И аз усърдно записвам:
  1. Хляб
  2. Съседът от 2-ри етаж
  3. Тоалетна хартия
  4. Колежката Еди-коя-си
  5. сол
  6. Да разбера коя е онзи певица от някакво риалити, дето казала нещо интересно
  7. Шоколад

Списъкът ми има само седем параграфа, но пък е списък – от него могат да се направят хиляди обобщения, да се изведат важни изводи за състоянието на моята личност и на обществото като цяло. Зависи на кого би потрябвал един такъв списък.

По т.1 – Хлябът е насъщен за моето семейство, въпреки, че е вреден според някой изследвания. Ако бях отбелязала дребната подробност, че хлябът трябва да е бял и топъл, нещата съвсем щяха да загрубеят и можеше да се извади изводът, че съм лоша майка, която не мисли за здравето на детето си, но аз предвидливо не записвам подробности - знае ли човек кой ще му прочете списъка?

По т.2 - Съседът от 2-ри етаж е нашият домоуправител, когото ние, живущите в този вход, много уважаваме. Записала съм го, защото трябва да мина да му дам пари за асансьор. Но четящият може да помисли каквото му е на душата, защото всеки чете със собствени очи чуждите списъци. Не случайно според едни философски трактати има истина обективна, субективна, относителна и абсолютна. Кой знае коя ще ми се падне...

По т.3 – тоалетна хартия. Днес прочетох някъде, че през 1990-та една студентка скачала пред университета, защото искала дънки от кореком, а тоалетната хартия била рядкост. Честно, не си спомням да е била рядкост както прословутите коледни банани, но от друга страна беше отдавна... Мислех да поговоря със съпруга си за това, струва ли си човек да строи барикади за едната тоалетна хартия? Може би в някакъв момент всенародното недоволство е преминало към цената и качеството на съответната хартия, и нещата са ескалирали? Може дори да се опитаме да си припомним ние защо скачахме. Сигурна съм, че тоалетната хартия нямаше нищо общо, а дънки и двамата имахме.

По т.4 – Обещах на тази колежка да идем заедно за дънки. Защото сега не е като някога, когато хората с дива радост висяха на опашки за заветните панталони. Сега просто излизаш в обедна почивка, харесваш си модел и дори не е нужно да се записваш в „листа на чакащи“. На емблемата на първите внесени в Соц. Република България джинси, имало магаре, та затова противно на целия свят, у нас е прието да се търсят „donkeys”. Умеем да си създаваме прецеденти, не може да се отрече. Ако е имало маймунка, сега щяхме да търсим „monkeys”. Горе – долу по това време едно дете решило да се похвали на английско „другарче“ с придобивката си - „pair of donkeys”, а нетактичното западняче възкликнало: „Чудесно, а на балкона ли смяташ да ги гледаш?“. Ние с колежката, обаче, чинно ще си закупим по един чифт и дори няма да се хвалим.

По т.5 – солта, която също е насъщна. Би могло да се разсъждава и тук – солта на живота, солта в раните, солта, която ускорява размразяването и предотвратява поледици... Не знам колко торби сол сме изяли, за да стигнем докъдето сме стигнали, но май ще трябва още доста да хапнем, за да се окажем на нормално място... Но в моя списък се има предвид просто морска сол, от онази, с която се правят загряващи торбички за синузит. Други трактовки и интерпретации, мисля, не са възможни, макар, че винаги може да се набърка киселото зеле...

По т.6 – Онази, която и да е тя. Започвам да имам проблем - не разбирам околните. От една страна, всички се възмущават на „културния феномен“ чалга. От друга страна, непрекъснато се говори за Нея – вездесъщата чалга- певица, която се явява един вид мерило за всичко, от фалшиво пеене, през готвене, до модата „без деколте, с повечко паети“. Пространството се насища с обобщения за света, чудеса на граматиката, философия, а една недоспала муцуна бълва мъдри мисли и стратегии за нечие изгонване. Явно трябва да си взема бележка и да вляза в унисон с общественото мнение, та затова тази точка стои в Списъка. Или мога спокойно да пратя тази точка по дяволите?

По т.7 - Шоколад! Това е най- лесният начин човек да се почувства щастлив, въпреки, че живее... там където живее и по съответния начин. Шоколад е нужен, и трябва винаги да е в наличност, защото по улицата ходят депресирани и нещастни люде, които сигурно от години не са се сещали да посегнат към това средство. Мисля си, че при определени обстоятелства и хлябът, и солта, че и тоалетната хартия могат да предизвикат взрив от хормони на щастието, но никой не ги разглежда от тази им страна.

Това е – списъкът е готов. Сега очаквам да предизвика сензация, някой да обяви домоуправителя и колежката за врагове на народа, а друг да награди чалга-певицата с орден „За храброст“. На мен, в качеството ми на анонимен списъкосъчинител, не ми е нужно чак такова внимание. Не съм ли щедра?

Със здраве, отивам да поскачам за цената на тоалетната хартия, за факта, че имам дънки... или за нещо друго, чиято същност още не ми е убягнала. Всъщност, няма да скачам, не ми пука, че има хора, които допускат, че съм червена, зелена или небесно- катранена.
Съжалявам само, че няма цвят „Свободен човек“ - бих поскачала за него.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Октомврийска призрачна


Октомври свършва. Последният ден от циганското лято побърза да свие поли и да отстъпи пред лепкавата градска мъгла. По булевардите се търкалят кестени и напомнят, че иде времето на синузитите, на високите сметки за ток и на новия сезон на демонстрациите „Антивсичко“. Университетските прозорци се отразяват в калните локви и навяват екзистенциални мисли – ще го бъде ли, или пак не....


- Пакост или лакомство? - чука някакъв провокатор на вратата.
- Какво лакомство, бе драги? Окупация! Оставка!
- Е, колеги, аз ви подкрепям иначе, нали знаете...
- Знаем, знаем... Те всички ни подкрепят, и все „иначе“...
Долу дребната буржоазия! Долу монополите! Долу олигарсите!“ - провиква се някой зад гърба на провокатора и той, стреснат, зарязва идеята „Пакост или лакомство“ и тръгва да търси другарите си в тъмното. А е тъмно, не е като допреди няколко месеца – красиво, интелигентно, усмихнато... На кого да подариш цвете в лепкавата мъгла? Деца с тиквени фенери с мотаят, размятат бели чаршафи и дори не им пука колко езически всъщност е празникът. От друга страна, защо пък да им пука, те са деца, а празникът си е празник. Не, че няма провокация в идеята да се празнува празник изобщо – какво му е за празнуване на това време? Това западните (или източните, няма значение кои) стратези са го измислили. И внимателно са го обмисляли, точно с цел да разконцентрират силата народна наша. Децата, обаче, нямат вина! Никога! Децата са си деца, обичат бонбони, ябълки, революции...
- Кой ви плаща? - вика един разярен дядо.
- Кога? - питаме ние.
- Ама ви плащат, нали? - вика още по- разярен дядото.
- Кой? - питаме ние...
И в отзвучаващото ехо отчетливо чуваме как ни благославят на най- чист български, с традиционен местен диалект, така, както не сме предполагали, че възрастни хора могат да благославят децата си... Това вече със сигурност е дело на източните (или на западните, все едно) тактици, които се надяват да настроят горките нас едни срещу други и после лесно да ни поробят.
Поробват ни!“ - размахват плакат от съседната страна на улицата.
- Събудете се! Ние за вас се борим!... - викат момчетата в тъмни камуфлажи.
Иде ми да си напиша оставката от тази главоблъсканица, да се хвана за края на нечие призрачно наметало, и да се понеса към съответния Терминал.
Будна съм! - иде ми да извикам на яките момчета, но с моите години вече няма да успея да изчезна по малките улички, както го умеех през 1990-та.
Не ми плащат! И не искам да ми плащат! - искам да извикам на разярения дядо, но не съм чак толкова гладна и отчаяна, колкото бях през 1997-ма.
Иначе, същата съм си – искам все същото, което явно не е възможно да бъде получено в този живот, в тази държава, в този така прекрасен ъгъл на демокрацията. Искам възможност да съществувам. Борих се за тази възможност. Виках не веднъж и два пъти „Оставка“. Дори се усмихвах и бях красива и умна... Но в тъмното явно не различих призраците от истинските хора и сега не ми остава нищо друго освен да си бърша носа от есенната мъгла и да предлагам ябълки и бонбони – и морална подкрепа, с дълбоки корени...
Понеже децата не искат бонбони, а политически плурализъм, какъвто в близките години не се очертава на хоризонта, пъхвам ръце дълбоко в празните си джобове. Не знам на къде да тръгна, защото обърканите улици все завиват в неочаквана посока, или пък се оказват разкопани и кални – за ремонт, за друг път, за черни дни... Не, че има особена разлика между черните и белите дни, калта си е кал и в двата случая. Подритвам зрелите кестени с върховете на старите си обувки и се надявам, че все някога ще се търкулнат в правилната посока, която и да е тя, само да не води обратно, защото вече бях там, няколко пъти. Все ще успея да се изтъркалям след тях...

Текстът е публикуван в сп. Тема