Сезонът на Коледното
пазаруване е. Търговците се чудят какъв
цвят да бъде петъкът.
e отговорността в
историческия момент, когато и да реши
да настъпи той. Учениците се радват на
удължената ваканция, а на контраучениците
пак не им пука особено. Фотографите с
професионалните апарати и контрафотографите
със смартфоните дебнат нещо да се случи
по по-различен от обичайния начин.
Домакините разсъждават над много важния
въпрос, дали да организират празник (с
традиционните за някъде си пуйка с
портокали и щолен), или контрапразник
(с традиционните за нашите ширини вратни
пържоли, туршии и ракии). Банани, портокали
и бързи кредити има навсякъде, а червени
петолъчки светят празнично пред
централните „знакови“ сгради. Хората
и контрахората разнасят шарени пакети
и много им се иска да се усмихнат. Или
контраусмихнат, в зависимост от цвета
на паветата. В мрачните им погледи обаче
се чете скрит въпрос към съседа: „Я си
признай, какво искаш да се строи,
магистрала или АЕЦ?“. Сякаш само децата
смеят да се зарадват както се полага на
идващия празник, и да не строят нищо за
разнообразие. Не, че не биха построили
нещо главозамайващо, ако имаше достатъчно
сняг, но и тази година няма достатъчно...
Минувачите се
гушат в яките си, дълбоко замислени дали
са в състояние да зарадват близките си,
или мисията е невъзможна. Студентите и
контрастудентите не си признават, че
им се „ваканцува“, защото в техните
ръце е отговорността в историческия
момент, когато и да реши да настъпи той. Учениците се радват
на удължената ваканция, а на контраучениците пак не им пука особено. Фотографите
с професионалните апара-
ти и контрафотографите със смартфоните дебнат нещо да се
случи по по-различен
от обичайния начин. Домакините разсъждават над много важния
въпрос дали да
организират празник (с традиционните за някъде си пуйка с
портокали и щолен), или
контрапразник (с традиционните за нашите ширини вратни
пържоли, туршии и
ракии). Банани, портокали и бързи кредити има навсякъде, а
червени петолъчки
светят празнично пред централните “знакови” сгради. Хората и
контрахората раз-
насят шарени пакети и много им се иска да се усмихнат. Или
да се контраусмихнат,
в зависимост от цвета на паветата. В мрачните им погледи
обаче се чете скрит
въпрос към съседа: “Я си признай какво искаш да се строи -
магистрала или АЕЦ?”
Сякаш само децата смеят да се зарадват както се полага на
идващия празник и да не
строят нищо за разнообразие. Не че не биха построили нещо
главозамайващо, ако
имаше достатъчно сняг, но и тази година няма достатъчно...
„Знам какво да подарим
на мама!“ - сепва ме щастливият глас на
едно момченце, омотано в шал и с накривена
шапка, което седи в баща си и маже с
пръстче по стъклото на трамвая.
„Кажи да видим!“ - пита
заинтригуван бащата.
„Кола! - заявява
тържествено детето. - Като тази, която
бащата на Сашо им купи. Голяма, червена...
А майката на Сашо, като се качи в колата,
знаеш ли как се смееше?“
„Как?” - пита бащата,
вече не толкова ентусиазиран.
„Ами непрекъснато! С
голям смях!“
Бащата повдига вежди
учудено и оправя накривената шапка.
„Не става! - отсича той
накрая. - На жените се подаряват цветя,
пръстени, кристални вази, гердани... Мама
и без това не може да кара кола, няма да
хареса такъв подарък.“
„Нищо не разбираш от
жени“ – съчувствено казва малкият и
демонстративно се обръща към запотеното
стъкло на трамвая.
„Е, ти пък... - смее се
бащата. - Може и една нова прахосмукачка
да купим, модерна и безшумна, тогава ще
видиш как ще се зарадва. Само няма много
да си проличи, нашата мама не се смее
непрекъснато с голям смях.“
„Ами защото не
разбираш...“
Оставям зад себе си
разговора и се замислям за най-ценния
си подарък. Не беше пръстен, нито
прахосмукачка, макар че когато получих
прахосмукачката, ми се прииска да полетя
с нея. Най-ценният ми дар беше речно
камъче с млечнозелен цвят, идеално
гладко и тържествено връчено от сина
ми. Доскоро го търкалях из джобовете
си, и вероятно е все още някъде там. Не
съм се смяла „с голям смях“, когато го
получих, но беше най- искреният подарък,
който едно тригодишно момченце може да
изрови от сухо речно корито. Какво може
да бъде по-ценно от усилието на едно
дете да зарадва възрастния?
По същото привечерно
пазарно време една невесела майка
разглежда червени коли – играчки. Избира
голяма, лъскава лимузина с дистанционно
управление. После се отправя към другия
край на магазина и без колебание взема
същата лъскава лимузина, но от онези,
които са точно умалено копие, или
миниатюрно бижу, според темперамента
на купувача. Майката, която няма да
получи голямата червена кола, излиза
от магазина с два пакета – голям, за
малкото момче, и малък – за голямото.
Дали момчетата порастват е спорен
въпрос. Факт е обаче, че една и съща
играчка може да събуди усмивката и на
малкото, и на не чак толкова малкото
момче, че дори и на дядото. Особено, ако
става въпрос за червена лимузина.
Другият безспорен факт
е, че никоя жена не би се зарадвала на
умалено точно копие на прахосмукачка.
Освен ако не е златна, с диамантено копче
за включване, и напълно негодна за
употреба по предназначение. Това не е
защото момичетата порастват, а защото
в края на краищата се научават, че
прахосмукачките не са нито повод, нито
средство за летене. И въобще, дядото с
червеното палто трябва да обясни някак,
че ако има понятие „контра-подарък“,
то това би била прахосмукачката. Нищо,
че според сигурни анонимни източници
съвременните вещици вече са се научили
да летят с нея.
Текстът е публикуван в сп. "Тема"
