Select Language

Грамота

Анка беше пенсионерка. Живееше самичка в малкия си, собствен апартамент и се радваше на старините си. Клишето си е клише, но тя наистина се радваше, такава си беше – радостна по природа.
В тази паметна сутрин Анка реши да мие прозорец – един, но за това пък голям. Другите два остави за друг ден, за да не се уморява прекалено много. Както събираше стари вестници, с които знаем, че най- добре се мият прозорци, пенсионерката попадна на кратка дописка. Авторът разправяше, че на Витоша, туку под Черни връх, със сигурност имало база на извънземни, които наблюдавали живота, изследвали отношенията, правели експерименти и изводи за същността на човешката природа.
Анка седна на кухненския стол с вестника в ръка и се загледа в неизмития си прозорец. Никакви извънземни не видя, но това, че нещо не се вижда, никога не е означавало, че не е там. Анка никога не беше вярвала кой- знае колко в историите, дето ги разправяха по вестници и телевизии, но тази сутрин, дали от времето, или от недостиг на витамини, тя дълбоко се замисли.
Ето – рече си Анка, - дошли са да видят... И какво ще видят? Младите са все са ядосани, старите като мене пък направо са бесни на света, децата са пред компютрите и стрелят едно по друго. Никой не се гордее с постигнатото, защото какво пък да сме постигнали с тия по две наши ръце и с едната работа...“
Понеже не знаеше какво да направи, за да зарадва извънземните, Анка довърши миенето на прозорец и отиде при кака Надка от третия етаж. Тя беше с година по- голяма от нея, пък и имаше високо кръвно, затова знаеше повече от Анка за живота, вселената, клиничните пътеки и всичко останало.
- Виж, Анке, хората измислят добрини непрекъснато – каза тя, докато сипваше кафето. - Ние не забелязваме, ама хората измислят, стараят се... Ето, днес във вестника пише, че в Бургас раздавали грамоти на жените, които са родили децата си по естествен път. Представяш ли си? След толкова години, най- сетне се сетиха да го свършат това. На нас с тебе няма да ни дадат, ама нека за младите да има, да се гордеят и да се радват! Ние, когато му беше времето, сме били и ударнички, и героини на труда даже, та няма да се лакомим за грамоти... - приказваше кака Надка, а приказките и се лееха като река безспирни и пълноводни.
- Хубаво е това! - зарадва се Анка. Тя по природа си беше радостна, та не беше трудно да я зарадва човек, а вестта за грамотата наистина разведри тежките мисли, които я бяха натиснали. - Ето, моята Таня, ако иде да роди в Бургас, ще и дадат грамота. Ще закачим грамотата на стената, да се знае, че сме от род, дето си ражда децата по естествен път. И за извънземните ще е добре – ще се впечатлят, ще се зарадват, ще оценят, че сме хубав народ...
Анка се прибра в къщи и моментално се обади на дъщеря си Таня, която живееше в Германия вече 15 години. Разказа за грамотата, за Бургас, за това, колко ще се зарадват извънземните, за това че сега, като не можеш да станеш герой на труда, поне грамота за раждане да можеш да си закачиш на стената... Таня обаче не се вдъхнови. Каза, че имало време, че в момента нямало възможност, че имала други планове, но ще помисли... Накрая се ядоса и каза:
- Абе, какви неща измисляте, още малко и ще раздавате грамоти за това, че не се храним венозно и дишаме без апарат! Пък и извънземни, на всичко отгоре! Мамо, ти редовно ли си мериш кръвното?
Щом се стигна до меренето на кръвно, Анка побърза да приключи разговора – не искаше да ядосва дъщеря си, просто и се стори добра идея това с грамотите. Защото всеки иска да го оценят. И колко хубаво щеше да е, ако още на времето го бяха измислили, сега щеше да има две грамоти на стената. А може наистина някога да измислят и за храненето, и за дишането, и за мисленето... Може, но още не сме дорасли до там.
Идеята да зарадва извънземните с грамота за раждане пропадна, но Анка все пак много искаше да направи нещо, с което да ги впечатли. Затова откачи рамката със старата си грамота от тъкашката фабрика, на която с красиви букви пишеше, че тъкачката Анка е герой на социалистическия труд. Излъска със стар вестник стъклото и я сложи на току- що измития кухненски прозорец, за да се вижда по- добре. Ами нека се радват извънземните, нали са дошли да видят нещо изключително!

Текстът е публикуван в сп. Тема


Рехаво

Детски смях се люлее на сребърна люлка...
Не ми е весело, слънце, не ми е...
Не се научих какво ме прави силна
и какво иска просто да ме убие.

Детски смях плете утро от цъфнали клони.
И дано слънцето да се задържи!
Сериозно ли от кал сме направени, Господи,
и защо си замесил в калта и лъжи?

Детски смях накипява в тревата пред мръкнало.
На съседната улица плаче луна.
Сплитам рехав живот от неслучени сънища
и разплитам надежди – една по една...