Select Language

Тридеседседемдесед и три


Ако се чудите какво е това, недейте, аз доброволно ще поясня. Това е броят на избирателите, вписани в списъка за гласуване за „Евроизбори 2014” в изборната секция в гр. Гент, Белгия. Протоколът е съставен, подписан и предаден от секционната избирателна комисия, както си му е редът. Броят на действителните гласове, според този протокол, е шест. От тях двестапедесет и едно е броят на гласовете за една партия, която при желание можете да идентифицирате в посочения протокол. Изборният ден е минал в „нормална и спокойна атмосвера”, както би било редно да се очаква. Преференции разбира се, няма. Не защото нула  се пише (или чете) по- лесно, а защото преференция е къде-къде по- сложна измислица от тридеседседемдесед. Протоколът е действителен и може да бъде намерен сканиран на страницата на ЦИК. (http://results.cik.bg/ep2014/pdf/32/0300011.pdf) Ако се чудите как е възможно такъв протокол да е валиден, недейте. Платото Наска или загадката на кристалните черепи са много по- подходящ повод за чудене.
Според изборния кодекс (реформиран, осъвременен, и каквото там… преработен) секционните комисии се назначават от ЦИК. Всъщност, никъде не срещнах изискване членовете на тези комисии да бъдат грамотни на български език, или поне да могат да броят до тридеседседемдесед. Старателно изписаните „д” – та в протокола идват да подскажат, че членовете на тази комисия са завършили (поне) средно образование. Формално, няма нарушение, но някак оставам с усещането, че нещо не е както трябва…
В България непосредствено след изборите за Европейски парламент се проведоха матури за седмокласници и зрелостници. Една от задачите за абитуриенти в теста по български език беше да се определи думата „наредба” в цитиран правен текст – дали е териториален диалект, юридически термин, експресивно натоварена частица  или вариант на гювеч по касапски. Признавам, че се затрудних, което вероятно ме определя като незряла. Затруднението дойде от факта, че наредбите винаги са косвено свързани с експресивна натовареност. След дълъг и конструктивен размисъл, все пак заложих на гювеча.
От зрелостниците научаваме неподозирани истини всяка година – така научих, че „Яворов имал и съпруга, и любовница, но въпреки това е умрял твърде млад”; че „Далчев не трябва да се оплаква така, а да види как да излезе от депресията, защото с писане и четене явно не става”... Ей такива едни чудеса на младежката мисъл, дързост и вдъхновение. От тазгодишните умотворения научих, че славеите много обичат да ръмят в крайпътните дървета, докато две коли се срещат в удар. Освен това научих неоспоримия факт, че „Вапцаров е творил по време на българската литература”.
Не е трудно да се измислят толкова дълбоки мисли и да се подредят така неочаквано думите, просто трябва да нямаш понятие за какво хабиш химикал и листове... А да нямаш понятие е лесно. И още по- лесно се превръща от лош навик в начин на живот.  
От трета страна, тук, в гр. Казанлък, България, живее най- добрата млада жена физик в света. Приета е във всички най- престижни университети, но е санкционирана от родната система за обучение, защото... направила недопустими неизвинени отсъствия, докато кандидатствала за университета в Кеймбридж . Жалко за нея, тя никога няма да научи нито тридеседседемдесед, нито неговият велик смисъл за родната политика, икономика и бъдещо обществено развитие. Дали държавата има интерес да задържи тази млада жена, да я провокира да работи и да живее тук? Как ли пък не! На нас ни трябват повече от тези двестапедесет, които под строй отиват и дават гласовете си за правилния човек. Иначе ще настане хаос, ако знаете какво е това... Не, че ако не знаете, няма да настане... 

Което и произведение да беше се паднало, от който и да е автор – бисери на зрелостните изпити щеше да има. Далеч съм от мисълта, че „по наше време беше друго”. И ние изплювахме по някой бисер, и на нас са се смяли... Но в момента, в който и родителите, и „зрелостниците” престанат да разбират кое точно е смешното, протоколи като този от Гент ще се приемат за нещо съвсем в реда на нещата. А тези от нас, които не само знаем що е то преференция, ами смятаме да я употребяваме? Ами освен да си върнем в първи клас, да научим правилните числа и правилните хора, друго не ни остава. Какво бих могла да направя аз, с моята нещастна бюлетина и още по- нещастна грамотност, срещу величието на тридеседседемдесед? 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Саркастична миниатюра

От хрупкавите мигли на деня
се рони саркастичен нихилизъм.
Интимната ми лирика умря
защото я кръстосах с нелогизъм.

От бледите ръце на вечерта

се скъса гръм и плисна дъжд пороен.
Интимно повечеряхме. Отвън
сарказмът ми заспиваше спокоен.

Свободата ми


Свободата ми, милата, кърпи чорапи.
И избира по- здрави конци.
Случва се на разсъмване да се разклати.
Случва се и привечер да нагорчи.
Свободата ми, скъпата, трудно решава:
Пусто или Празно? Тъмнина или Мрак?
Тихо избухва, когато вземат
че незаслужено ѝ подложат крак...
Свободата ми, малката, бавно слиза
от разрушената си камбанария
и си купува въже. Защо ѝ е?

Нямам представа, не мога да скрия...

Кебапчетата и гнилите ябълки


В тази прекрасна майска сутрин Яна се събуди от трополенето на малки крачета по паркета на стаята. Синът ѝ явно се беше събудил рано и идваше... Малко, русокосо 5-годишно момченце се покатери на леглото и седна върху нея. Дръпна лекичко косата ѝ, и каза:
- Айде де, нали  неска ше имам кибапчита?
При сериозния и загрижен тон на детето и комичната реплика, тя не издържа и се разсмя. Загъделичка го, а после, докато и двамата се заливаха в смях, каза:
-          Щом съм ти обещала, няма как... Първо ще отидем да свършим една важна работа, после и двамата ще имаме „кибапчита”... Хайде, сега да се мием и да се обличаме...
Докато се приготвяше, тя си спомни за това, как някога, когато беше малко момиченце, в денят, в който се провеждаха избори цялото семейство ставаше рано, обличаха нови дрехи и отиваха в близкото училище заедно... и не гласуваха. Първо в тъмната стаичка  влизаше баща ѝ, и тя с него. Вземаха плик, не слагаха нищо в него, и внимателно го запечатваха. После излизаха, пускаха го с усмивка в голямата кутия с пликове и излизаха на двора при съседите.

-          Гласувахте ли? – питаше чичо Иван от третия етаж.
-          Е, как не, гласувахме разбира се! – казваше баща ѝ с усмивка и кой- знае защо потупваше джоба на ризата си. Майка ѝ винаги гласуваше с по- малката  ѝ сестра и излизаха от училището след тях.
-          Ахаа, ето ви и вас... – сякаш се учудваше чичо Иван и повтаряше въпроса: – Гласувахте ли?
-          Ами нали затова сме дошли, гласувахме... – казваше майка ѝ, и кой- знае защо стисваше под мишница чантата си...
А после идваше времето на кебапчета, сладолед, люлки, смях и всякакви приятни занимания. И до сега, когато станеше дума за избори, в нея се пробуждаше споменът за весела неделна разходка... После, когато порасна, започна да си задава въпроса какъв е смисълът да се пускат празни пликове и защо пликовете на родителите и са празни. Веднъж чу съобщение, че 98% от населението е гласувало, помисли внимателно и с ужас разбра кои са тези двама, които не са направили каквото трябва – нейните родители. Уплаши се не на шега – ами ако някой освен нея разбере? Но никой не разбра, а после вече настанаха други времена.
Когато за първи път отиде с баща си и постави в плика бюлетина, беше горда със себе си, с това, че прави избор за бъдещето си като истински гражданин... После от година на година ставаше все по- безпредметно не само да се гласува, а сякаш и въобще да се съществува. Изборните дни  минаваха и отминаваха, цените скачаха и падаха, а заплатите стояха на място като циментирани. Както и да се гласува, каквото и да се „реформира”, нещата си оставаха все същите, а хората се измориха да се опитват да оцеляват. Кебапчетата станаха символ на „купени гласове”, човек вече не смее да си почерпи детето... Не, че правото на избор има нужда от празнуване и почерпка. Нито пък възможността да упражниш това си право.
Докато вървеше към училището, хванала здраво ръчичката на момченцето си, Яна срещаше съседи и съседки, които бързаха да се приберат обратно в къщи. Само един възрастен съсед я спря с неизменния въпрос:
-          Гласувахте ли?
-          Още не, чичо Иване... Сега отиваме – Отговори Яна и се усмихна, сякаш отговаряше на някогашния чичо Иван от третия етаж.
-          И внимавайте, от торбата с гнилите ябълки трябва да изберете крушата! – каза чичото и поклати глава поучително.
След час вече седяха в малко ресторантче, а пред тях се мъдреха чинии с кебапчета и чаши с безалкохолно.
-          Ето, това се казва хубав ден – рече майката и се усмихна на щастливото си дете. – Имаш ли  достатъчно кебапчета?
-          А ти избра ли си гнила ябълка? – попита съвсем сериозно малкият.
-          Знам ли? Уж се опитах да избера крушата, но още е рано да се каже... Те, гнилите ябълки, напоследък съвсем са заприличали на круши... – отговори майката и двамата задъвкаха, обмисляйки дали да си позволят по един сладолед, или да побързат да се приберат.


Текстът е публикуван в сп. ТЕМА