Select Language

Мама е виновна!


Само майките знаят колко трудна работа е да си майка. Отстрани изглежда лесно – по цял ден переш докато метеш, бършеш нос докато пееш, страхуваш се за всичко и от всичко, без да преставаш да пееш, готвиш и храниш, гладиш, пазаруваш, четеш приказки и измисляш приказки, и в същото време бършеш очи, успокояваш и отговаряш на въпроси... Какво толкова?

На детската площадка са се събрали майки и обсъждат ползата от домашно приготвено спаначено пюре. Всички налични дечица ровят в пясъчника на безопасно разстояние от Но пък майките знаят, че социалните умения не са по- важни от здравата глава. Да не говорим пък за емоции – какви емоции, когато става въпрос за издрани лакти и колена?
катерушки, люлки, пързалки и подобни страшни съоръжения. През главите на майките са минали хиляди страшни картини – счупени глави, издрани колена и лакти, обелени носове... кръв и сълзи, сълзи и кръв... Затова, впрягайки здравият разум в действие, те са убедили дечицата си, че е много по- интересно и здравословно да ровиш в пясъчника, отколкото да се катериш, люлееш или пързаляш. След година- две, когато децата открият катеренето по дърветата, ще трябва да се мисли нова стратегия. А след това ще дойде прескачането на огради, карането на колело, пързалянето със ски и кънки, някой ден – и шофирането... Изобщо не е лесно непрекъснато да държиш детето далеч от всичко, което може да го нарани... И все ще се намери някой татко, който да спомене в най- неудачния момент, че това е най- лесният начин да възпиташ социален идиот.

„Много съм разочарована! – казва една строга майка на изцапан 3- годишен палавник. – Тичаш, скачаш, не слушаш, и това през цялото време... Къде е момчето, което искам да видя?”
„Не знам...” – отговаря прилежно малкият и очите му са готови да се налеят със сълзи, защото просто не допуска възможността той да е това момче – чисто, кротко, мирно...

В трамвая една майка се опитва да накара тийнейджъра си да изглежда подобаващо. Не е ясно на какво точно следва да се наподобява, но при всички положения е нещо различно от размъкнатото настояще. Майката съзнателно не допуска споменът за това, как само преди някакви си 15 години е водила приблизително същият разговор със своята майка. Само дето панталоните не бяха смъкнати, а скъсани в тон със съвремието, и не широки, а твърде тесни... „Стой мирно, докато те контролирам, не дишай, докато не съм измислила правило за това как се диша правилно и безопасно!..”

И все ще се намери някой мислител, който да каже, че така можеш да възпиташ само буре с барут... Не, че бурета с барут не съществуват, но техните майки вероятно са ги потискали, прекалявали са с контрола и не са им оставили възможност да се изявят.

Ние, разбира се, не сме такива. Никога не сме били и никога няма да бъдем. Ние просто закономерно се тревожим.

Ако детето падне – виновна е майка му, че е позволила да падне. Ако пък не падне – пак е виновна тя, за това, че не е позволила да се научи да пада. Ако тийнейджърът носи карирана риза и панталон с райе – виновна е майка му, че не го е научила да съчетава цветове и форми. Ако носи дрехи с два номера по- големи от нормалните – пак е виновна тя: не му е обяснила, че модата не бива да определя живота, а обратното. А
ко мъжът не подава ръка на жената при слизане от трамвай, виновна е майката, на която никога не са подавали ръка. Ако пък подава – и получи за това шамар, пак е виновна тя, защото не го е научила да уважава правото на жената да е самостоятелна. Изобщо – възможно ли е да си добра майка, да възпиташ добър човек и да не си виновна? Ами – не.


Неделя е. Въпреки всичките години семеен живот, ставам в седем, правя си кафе и започвам да навивам баница. Така, както я обичат моите момчета – с много сирене, да не е мазна, леко препечена и хрупкава. Спи ми се, кафето ми изстива, синигерите по простора ме разглеждат учудено, а ръцете ми автоматично подреждат корите в тавата.  И кой е виновен за това? Мама, разбира се. Тя, милата, така и не успя да се научи да прави закуски...

Текстът е публикуван в сп. Тема.

Черна котка



Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, казва Конфуций. Общо взето, е прав. По- трудно е да намериш своята черна котка сред още 29 котки, всичките в разни нюанси на черното, и всичките в тъмна стая. А най- трудно е да свършиш това, ако котката въобще не е там...
Тази перифраза на популярната максима не звучи добре като предизборен слоган, но е съвсем валидна поне за обикновения избирател като мен, който за втори път в тази година е поставен в ситуация да търси своята котка в стая, в която тя никога не е стъпвала. За цветовете няма смисъл да уточнявам.
Любовта е голяма сила, обикновено тя е движещото начало на всички добри промени, както и на търсенето на черната котка. Всички обичат България – всеки по свой начин, всеки със своята голяма обич. В някакъв момент обаче се прокрадва въпросът „А няма ли да е по- добре вместо да е чак толкова влюбен, да е и малко мислещ?..” Любовта има разни измерения – за някои тя е саниране на сградния фонд, за други – специален закон за тютюна и тютюневите изделия, за трети – затваряне на границата, а за мен, кой знае защо, е възможност за нормален живот в рамките на тази (доста странна) държава. Разбира се, началото на нормален живот може да бъде саниране на панелката. Но аз го свърших преди 8 години, защото иначе детето ми щеше да прихване астма или нещо по- лошо от фугите и влагата. Както повечето неща в държавата – ако не намериш начин да го свършиш сам, малко вероятно е да се случи. За жалост, това не допринесе кой- знае колко за истински ново начало или пък за нормален живот в общоприетия смисъл. Промяната би могла да тръгне и от закон за тютюна, ако на мнозинството от населението му хрумне да отглежда по балконите си тютюн вместо мушкато. Всъщност, не съм против – цветовете на тютюна са особено красиви...
В тъмната стая могат да се чуят и конкретни обяснения в безкрайна любов, споменаване на Бог без особена причина, пожелания за справедливост, свобода, стабилност и дълъг живот навреме... Даже право на избор се предлага – има хора, които допускат, че е възможно някой да повярва, че държи бъдещето си (и това на котката си) в собствените си ръце. Изобщо, любовта приема всякакви форми, склонна е към метаморфози и коалиране в името на какво ли не. Всички обичат България, а кой най- много я обича? И дали говорим за моментно влюбване, или за истинската, единствена и неповторима любов до живот? И, последно, но не по-важност, тези, които вкупом, непрекъснато и така дълбоко обичат България, обичат ли мен (искрено, лично и безкористно)? Не, че имам нужда от допълнителна любов, но съществувайки в битие на избирател, ми се струва логично в някакъв момент и аз да съм облагодетелствана... Нали все разправят, че държавата – това сме всички ние? Но да обичаш България, високите сини планини, реки и разни равнини, не е като да обичаш българите – с всичкия им негативизъм, първично твърдоглавие, недоверие към институции, пословична бедност и т.н.
Това разсъждение води до друга перифраза на мисълта на Конфуций, която гласи : ”Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, особено ако котката хапе и дращи”. И тази перифраза е вярна, от опит знам. Всичките 29 котки в тази конкретна тъмна стая хапят и дращят, но причината не е любовта към България или пък към българите. Може би са нервни, може би са уплашени, а може би просто вече ги хваща страх от тъмното. Че то колко години минаха вече, а ние все в тъмното търсим, и все забравяме, че котката може и да е в коридора.  
Перифразата има и друг вариант: „Това, че не виждаш своята черна котка в тъмната стая изобщо не означава, че тя не е там”. Този вариант е много малко вероятен, и е за предпочитане пред варианта в тъмната стая да има ротвайлер. Или пък пред варианта „Много е трудно да намериш честен политик – в каквато и да е стая, независимо от цвета му”. Но нямам полезен ход, освен да вляза и да проверя. Така или иначе, трябва да вярваме в светлото бъдеще, дори то да не вярва в нас. Пък и нали всичко е заради любовта към котките и децата...  

Текстът е публикуван в сп. Тема 

Възможно е


Не познавам човека, 
който плаче за моята сянка.
Не познавам и сянката, 
дето се влачи след мен.
Непознатата улица кротко 
пропада в дрямка.
Непознатата птица не литна – 
родена е в плен.

Всички думи събрах, 
построих най- въздушната кула
и вградих в нея 
слепия смисъл на своя живот,
Не разбирам света, 
който лъже, че още ме чува.
Всички круши са криви, 
и всичките дадоха плод.

И остана една тишина 
всемогъща и гладна,
тя изтегля душите ни в кухи, 
сребристи спирали.
Не познавам човекът,
който плаче за моята истина,

но възможно е в друг живот 
заедно да сме се смяли...