Select Language

Драма


Сърцата на прокъсаните облаци
туптят над улицата ми от кал и кестени.
Небето има цвят на ято гълъби,
което иска само хляб и песни.

Парцалените облаци разнищват
една мъгла от твърде дребни хора
и вечните им, кални неуредици,
и вечната им, кисела умора.

И тясната ми кестенова улица
напразно се преструва на голяма
Сърцата на прокъсаните облаци
туптят. А другото е драма. 

Ние и Ноември



И този Десети ноември отмина – по същия начин както вече 25 години си отминава. Много добре си спомням къде бях, но не мисля, че това има значение. И този път се правиха равносметки, анализи, прогнози, от някъде се промъкна забравената дума „плурализъм“, която тогава беше особено модерна. Някои казаха „Пък не беше толкова зле, животът не е само дълги коси и дънки, дисциплина имаше, ред и порядък...“.  Други викнаха „Абе вие сте луди, бе! Животът трябваше да бъде свобода!“. Трети пък си рекоха „Какво ме интересува мен, че за някакви люде нямало банани преди 20-30 години?“  - и си замълчаха.

Да, припомняме си битовизмите от детството – ти, например, редил ли си се за банани? `Щото аз така, на опашката, се запознах едно време с първото си сериозно гадже. А в същото време се случваше и друго: родителите ни си разказваха вицове шепнешком като непослушни деца, редяха се като стадо и за книги, и за хладилници, подкупваха и се подмазваха за апартамент или специализация, едва се гледаха в огледалата, а съседът денонощно и заплашително тракаше на пишещата си машина и всички знаехме, че пише доноси (защото после родителите ги викаха в ОФ-то на ъгъла на блока, а те се прибираха угрижени и порицани). Няма да забравя лудата мечта на майка ни да сме като другите деца – обикновени, без кой-знае какви амбиции и способности, ако може - невидими. Все казваше тъжно-тъжно: „Не стига, че не сте глупави, пък не сте и грозни, не знам как ще живеете...“. Ние, разбира се, правехме каквото можем – сестра ми недоучваше и се подстригваше доброволно, аз се обличах ужасно, престилката ми рядко срещаше ютия, но пък беше с дантелена якичка. Заради тази плетена якичка в десети клас класната ме разнасяше за ухото от първия до последния етаж на училището – всички да видят каква съм неразбрана и упорита, и ходя с неуниформена яка... Сега е смешно, сега дори не мога да си представя какво и е било на класната в главата, та да върши такива чудеса от храброст. Сигурно на жената и е дотегнало до смърт да я назидава някое началство заради фасоните на трийсет тийнейджърки и просто си го е изкарала на моята забележителна якичка. Ако сега я срещна, сигурно ще каже „Абе, Диана, как ги помниш тия неща! Имаше толкова по- важни работи!“. 
По- важното беше, че тя не можеше да понася различието – както и майка ми, тя се ужасяваше от него.  Тя беше малък и посредствен  човек, който непременно държеше да приложи малката си власт. Може би това беше едно от най- страшните неща в тази система – властта на малките хора. Нещо за някакви лагери, нещо за интернирани и застреляни по границата? Нещо за пропагандна машина? А защо да гледаме така отрицателно, разкажете по- добре за опашките за банани, за хляба по 26- стотинки и сиренето по 3,60, за безплатното образование по политикономия и древни технологии...
„Кои сте вие, че да искате?“ – така попита една възрастна жена тогава, малко след 1989-та, когато все още смеехме да искаме неща. Някак не влизахме в категорията на особените хора, които имат правото да искат – поне не и в очите на тогавашните възрастни. Признавам, че не знаехме какво да отговорим – двайсетгодишни, наивни до безобразие. Ами ние сме тези,  които ще трябва да управляват това деформирано подобие на държава след двайсет години. Тези, които ще изгладуват, изплачат и изплатят безплатното образование и здравеопазване – това трябваше да кажем. Ние сме тези, които ще трябва не само да отгледаме внуците ви, ами и да обясним защо сме такива каквито сме... Но не го казахме – от дисциплинираност и от насадения страх. Или просто не се досетихме, че ще се случи точно това.


Днешните млади не знаели нищо за периода, казва тъжно статистиката. Та кой би искал да научи, че родителят му е бил или престъпно различен до степен съседите и колегите му да искат да го унищожат, или от малките хора, които унищожават за малко власт? Нямаше трети вид хора – това е измислица. Нямаше и откъде да има. Другите видове се пръкнаха след това. И светът стана демократичен, криминален и несправедлив изведнъж. Не, че сме го искали такъв. А бананите са налице, никакъв проблем няма с тях, дори ми идват в повече...

Текстът е публикуван в сп. Тема

Стъпала

На първото стъпало - светлосенки.
И мисъл за отворена врата.
Почукай - и навярно ще отворя.
Останалото ще е суета.

На средното стъпало ще те чакам
ако при себе си поискаш да се върнеш.
Попитай - и навярно ще ти кажа,
че още чакам птица да прегърнеш.

На третото стъпало се изгубих.
Нататъка е пусто - само бурен.
Стоя лице в лице със тъмнината...
Животът ли? Той все си е разтурен...

Неправилни огледала


Има дни, в които огледалата разказват страшни приказки. Особено сутрин. И не е заради оглеждащите се – просто денят е такъв. Или ще е твърде светъл, или твърде мрачен, но нещо в такъв ден сякаш изменя светлините и сенките.
Това си мислеше Павката, докато се опитваше да измие махмурлука и „перде”-то от очите си.  Павка го наричаха приятелите и съседите от квартала още от ученически години. Иначе, за останалите, цял живот беше другаря Павлов. Същото това огледало само преди някакви си трийсет години го закачиха заедно с жена му, Бог да я прости... Е, на другаря Павлов огледалото тогава му харесваше. На Павката също, макар че понякога изпадаха в смешни ситуации да не се разбират изобщо – като днес например. В огледалото Павката виждаше запазен мъж, в разцвета на силите си, успял... Личеше си житейския опит – в стойката, в походката... Може би само тези бръчки по челото и край устните показват малко умора, но такива бяха обстоятелствата, така се случи животът. Пък няма да се предаваме, като са били такива обстоятелствата! Я как красиво е посребряла косата – не прекалено, точно колкото трябва, за да вдъхва доверие и респект, и да подскаже, че този човек знае как да се справя във всякакви ситуации. Ризата е леко захабена, но пък е чиста. Вратовръзката е стара, но пък е стилна. Костюмът и той е стар, но пък е от хубав плат – едно време струваше луди пари... Обаче огледалото се е захабило от годините, май му е време да се сменя.
Павката излезе и заключи след себе си. Пред блока се бяха събрали комшии, по- точно порасналите деца на комшиите, говореха нещо. Кимнаха, като го видяха, и всеки пое по пътя си. Само Петрова от третия етаж тръгна в неговата посока. И тя към пощата.
Преди да излезе, Петрова също прекара доста време пред огледалото. Свали ролките от косата си, внимателно подреди буклите, напръска с лак за коса. Отвори чекмеджето и извади пудра, руж, червило, молив за устни, молив за очи, сенки, спирала... Нищо, че е „по сред бял ден”, и без това излиза толкова рядко. От огледалото я гледа запазена жена, почти момиче. С прекрасна, многозначителна и съблазнителна усмивка. С красива коса, в модерен пепеляворус цвят. С живи, блестящи очи. Е, има какво да се желае от фигурата, ама пак е ясно, че е запазена жена. Такива крака природата не дава всекиму, пък да не говорим за безупречната кожа. И то без никакви специални кремове! Никой не би й дал повече от... да речем, 35 години. А преди 35 години, какво чудо беше тя – пълна с живот, с идеи, с любов... Усмихна се предизвикателно на отражението си и забоде в косата си една фиба- маргаритка. „А така, малко самочувствие, още не сме за изхвърляне!” – рече си тя. Обаче това огледало, съвсем е остаряло. Май е време да се смени. Петрова излезе и внимателно заключи след себе си.

„Тая жена, цял живот си е такава шантава! – мислеше си Павката. – Маргаритки в косата, синьо по очите, сигурно цяла нощ е спала на ролки... Как пък не пропусна да се боядиса и да се гримира, сякаш само затова живее! И цял живот е сама, не че ѝ е пречило някога. Вярно, хубавка беше на времето, ама времето минава. Фигурата ѝ е натежала, а си личи опакото ѝ характерче... Навремето беше уважавана жена, партиен член, бригадирка в завода... Ех, добре, че поне на мен годините никак не ми личат...”.

„Павка, Павка, виж как си остарял... – мислеше си Петрова докато крачеше след него към пощата. – Неприятно е, но хич не са те пожалили годините. Старостта идва различно при всеки – един остарява като катедрала, друг като чехъл. И ти май си от вторите. А какъв човек беше – партиен секретар, уважение, авторитет... Жена ти все с шити рокли ходеше, не с конфекция, Бог да я прости. Виж как са се сгърбили раменете ти, походката се е провлачила, ризата – стара, костюмът – и той, а под очите едни торби... Старост – нерадост му казвам аз на това. Добре, че някои остаряваме като катедрали...”
Пред пощата, на две пресечки от блока им, вече имаше опашка. „Кога се събраха толкова старци, сигурно цяла нощ не са спали, само да дойдат рано за пенсията!” – каза си Павката. Точно същото прозвуча и в главата на Петрова.

Текстът е публикуван в сп. Тема


Есенно

Под шапката на ситите ми мисли
вали един нечакан, мокър сняг.
Сънувам те докато спиш до мене.
Събуждам се - вали. И тръпне мрак.

Не бих ти казала, но не се сещаш -
причината е проста като драка.
В зеленото око на есента ни
заседна кленов лист. И тя заплака.