Select Language

Натрупвания


Странно как всичко – сняг, кал, боклуци, предразсъдъци, се натрупва в края на годината и започва да тежи. Върху него се натрупват нови неща – киша, недоверие, отчаяние, опаковки от подаръци, гняв... Обикновено с началото на пролетта всички натрупвания излизат на яве. Проличават си и дупките в образованието, в асфалта, във възпитанието, в близката гора... Когато дупките се съчетаят лошо с натрупванията, се получават негативни отзиви в чуждестранната преса. Или спонтанни изблици на протест срещу статуквото, световната несправедливост, гадния живот и специфичната ни народопсихология. Но сега е краят на годината, декември, и е време за трупане. На пролет ще поговорим пак за дупките и за спецификата на чисто българското.

Пред мен в аптеката една жена над средната възраст купува аспирин. „Ама, ако може, да е на плочка, а не от тия дето съскат!” – уточнява жената. И както се редях на кратката опашка в аптеката, изведнъж ме завладя настроение да трупам чудеса.
„Един ли?” – пита аптекарката.
„Ми... дали стига за 50 кила чушки?” – пита жената и аптекарката за всеки случай подава три кутийки с по два блистера.

Жената върти в ръце кутийките и се съмнява. Не се съмнява в познанията на аптекарката или в действието на аспирина, ами по принцип, ей- така си се съмнява. То е друго нещо, идва отвътре, от времето и от натрупванията. Каквото и да е времето, щом си българин, си длъжен да се съмняваш, защото толкова много сме лъгани... Кой точно ни е лъгал – това е дълбоко пазена тайна. Изречението никога не се продължава, защото се предполага, че е ясно... каквото там трябва да е ясно...и на когото е ясно, ясно е... Но е факт – лъгани сме...

Едно от многобройните тазгодишни наводнения удави и панелните ни мазета. Съседката помоли да помогнем с изнасянето на багаж. Оказа се, че спасяваме...сапуни. Всякакви: сапуни „Бебе”, черни катранени сапунчета, тоалетен сапун „Хвойна”, немски и гръцки сапуни с екзотичен аромат, напълно умрял още преди трийсет години... П
онеже не беше възможно да се намери логична причина за складиране на сапун, реших да попитам. „Ама как, аз от толкова години ги събирам... какво да ги правя, да ги хвърля ли? Някога знаеш ли как ги нямаше?” – беше отговорът. И те – какво да правят – взели, че се натрупали в мазето, докато наводнението не ги разпени. Съседката ме гледа с нормалното за случая съмнение – права е, никога не ми е хрумвало да събирам сапуни, не разбирам идеята дори. Въпреки, че знам „как ги нямаше”. Вероятно причината за точно това натрупване се крие в магичното някога. „Някога” също има странното свойство да се натрупва заедно със сапуна, старите снимки и съмненията, с лимонадените шишета и с рецептите за туршия с аспирин. То така се е напластило в нас, че вече не е натрупване, проникнало е в кожата и костите ни и ни дава оправдание и причина за всичко. Само че върху натрупаното „някога” трудно вирее нещо ново и смислено...  
На рафтовете на библиотеката ми, освен прах и книги, с годините се трупат всякакви безполезни  дреболии – камъчета, донесени от някъде, две счупени стъклени играчки за елха, никога неизползван нож за писма, старо билетче от 0,06ст., абаносова фигурка – подарък от някого, кутийка за емфие от кост, копче, игли... Така е, някои трупат сапуни, други – безполезни дреболии, трети – съмнения. А декември – в традиционния си изненадващ стил, се очаква да натрупа сняг. Лошото е, че от година на година снегът става все по- малко, за сметка на съмненията. Въпреки старанието на кмета. 


Всеки знае, че катериците трупат орехи, лешници, семена и всякакви запаси. Не всеки обаче знае, че катериците обикновено забравят половината от струпаното и то остава неупотребено. Тези катеричи натрупвания всяка година дават началото на стотици нови растения. А горките гладни катерици бродят из зимните гори и се чудят къде ли би могло да е натрупаното?.. Сигурно затова съмнението е основна част от катеричата народопсихология. И сигурно причината е, че не трупат своите „някога”. Но пък живеят по- лесно.


Текстът е публикуван в сп. Тема

Обица на ухото


Това е история стара, но славна, затова реших да я разкажа. Историята е за една Баба, едно малко момиченце и няколко литра безсмислено говорене. Понеже момиченцето съм аз във вариант на 6-годишна малчуганка, имам пълното право да я разкажа с колкото си искам празнословия.

Най- важното в тази история е Баба. Тя е майка на майка ми, и много обича да обсъжда. Понеже е майка на майка ми, това е допустимо, но никога не е фундаментално – пак по същата причина. Баба винаги и навсякъде играе ролята на прима, което не подлежи на обсъждане. Аз съм второстепенен, даже третостепенен  герой в тази история.
А тя, историята, започва и свършва с това, че момиченцето (моя милост) навършило достолепната възраст от шест години. В чест на събитието семейният съвет решил, че е време да получи златни обици. Семейството (в лицето на Баба) купило едни „треперушки”, каквито всички малки момиченца преди 40 години носеха, а аз потайно ги мразех точно по тази причина. Съответно възникнала пречка – детето няма дупки на ушите и не може да си употребява златните обички. След дълго, упорито и напълно безсмислено обсъждане в продължение на месец, семейният съвет взел решение да се намери лекар, достатъчно внимателен и достоен да сътвори дупки на ушите  на детето, и детето да носи обици. Разбира се, това решение било взето единствено в интерес на въпросното дете, с мисъл за неговият просперитет и добруване. Никой обаче не си направил труда да попита детето какво мисли по въпроса и иска ли да добрува, защото се разбира, че то е съгласно да му дупчат ушите, да носи „треперушки” и да бъде добро поне до края на света. 
Изпълнението на решението било възложено на Баба. Съответно, тя намерила лекар, уговорила ден и час, сложила скъпоценните обички в кутийка в чантата си, хванала паникьосаното дете за ръка и го повела към добруването. Пред кабинета на лекаря изрично подчертала важността на начинанието и това, че е задължително мълчание, послушание и мируване. Лекарят бил усмихнат, позитивно настроен и любезен. Дупченето на първото ухо минало без проблем. Лекарят и Баба обаче завързали едно продължително, неангажиращо и освежително обсъждане, иначе казано – заприказвали се. Запремятали положителните и отрицателните страни на нещото, което обсъждали, заподавали си реплики, следвали дуплики и реплики на дупликите... В разгара на разговора се сетили, че в стаята има момиченце с едно непробито ухо и лекарят се захванал да довърши работата си. Но – поради раздумката или поради обикновена разсеяност, забравил да сложи месна упойка, забравил да сравни височината на дупките, момиченцето навярно мръднало несъзнателно и втората дупка се получила по- голяма и по- надолу от първата. Лекарят забелязал грешката чак когато детето обърнало изпотено лице към него и отворило стиснатите си очи. Нямало какво да се направи – дупката била факт. И понеже нямало какво да се прави, той се скарал на момиченцето – защо не вика, защо не казва, че боли, защо не плаче, за да се избягват такива грешки... Както става винаги, когато има твърде дълго обсъждане и  твърде много реплики, проблемът остава и решението му подлежи на дискусия и допълнително аргументирано решение.

В резултат от тази грешка от 15 до към 35 години носех различни обици – за да ми отиват на различните дупки. Това предизвикваше известно озадачаване в учителите ми, по- късно и в първите ми работодатели, но не сме го обсъждали. Не съм се сърдила нито на Баба, нито на лекаря – може би само мъничко на обсъждането като форма на контакт.
Излиза, че то е нещо прекрасно само когато е смислено и целенасочено. Когато е просто безцелно бърборене „от учтивост” или от немай-къде, може да бъде не само вредно, но и опасно. Лошото е, че последствията почти никога не са за обсъждащите... Не, че има нещо лошо в него, но когато го превърнем в причина, то става неизползваемо за друго, освен за мокра кърпичка...
Винаги когато чуя, че някакъв проблем „е предмет на обществена дискусия”, „в момента тече обсъждане” по него, или пък „се разисква допълнително”, се сещам за дясното си ухо. И ми става смешно. Баба с удоволствие би обсъдила чувството ми за хумор, но не съм сигурна дали е в настроение точно в момента – от години смята, че говоренето е празна работа.


Текстът е публикуван в сп. Тема