Странно как всичко – сняг, кал, боклуци, предразсъдъци, се
натрупва в края на годината и започва да тежи. Върху него се натрупват нови
неща – киша, недоверие, отчаяние, опаковки от подаръци, гняв... Обикновено с
началото на пролетта всички натрупвания излизат на яве. Проличават си и дупките
в образованието, в асфалта, във възпитанието, в близката гора... Когато дупките
се съчетаят лошо с натрупванията, се получават негативни отзиви в
чуждестранната преса. Или спонтанни изблици на протест срещу статуквото,
световната несправедливост, гадния живот и специфичната ни народопсихология. Но
сега е краят на годината, декември, и е време за трупане. На пролет ще
поговорим пак за дупките и за спецификата на чисто българското.
Пред мен в аптеката една жена над средната възраст купува
аспирин. „Ама, ако може, да е на плочка, а не от тия дето съскат!” – уточнява
жената. И както се редях на кратката опашка в аптеката, изведнъж ме завладя
настроение да трупам чудеса.
„Един ли?” – пита аптекарката.
„Ми... дали стига за 50 кила чушки?” – пита жената и
аптекарката за всеки случай подава три кутийки с по два блистера.
Жената върти в ръце кутийките и се съмнява. Не се съмнява в
познанията на аптекарката или в действието на аспирина, ами по принцип, ей-
така си се съмнява. То е друго нещо, идва отвътре, от времето и от
натрупванията. Каквото и да е времето, щом си българин, си длъжен да се
съмняваш, защото толкова много сме лъгани... Кой точно ни е лъгал – това е
дълбоко пазена тайна. Изречението никога не се продължава, защото се
предполага, че е ясно... каквото там трябва да е ясно...и на когото е ясно,
ясно е... Но е факт – лъгани сме...
Едно от многобройните тазгодишни наводнения удави и
панелните ни мазета. Съседката помоли да помогнем с изнасянето на багаж. Оказа
се, че спасяваме...сапуни. Всякакви: сапуни „Бебе”, черни катранени сапунчета,
тоалетен сапун „Хвойна”, немски и гръцки сапуни с екзотичен аромат, напълно
умрял още преди трийсет години... П
онеже не беше възможно да се намери логична причина за
складиране на сапун, реших да попитам. „Ама как, аз от толкова години ги
събирам... какво да ги правя, да ги хвърля ли? Някога знаеш ли как ги нямаше?”
– беше отговорът. И те – какво да правят – взели, че се натрупали в мазето,
докато наводнението не ги разпени. Съседката ме гледа с нормалното за случая
съмнение – права е, никога не ми е хрумвало да събирам сапуни, не разбирам
идеята дори. Въпреки, че знам „как ги нямаше”. Вероятно причината за точно това
натрупване се крие в магичното някога. „Някога” също има странното свойство да
се натрупва заедно със сапуна, старите снимки и съмненията, с лимонадените
шишета и с рецептите за туршия с аспирин. То така се е напластило в нас, че
вече не е натрупване, проникнало е в кожата и костите ни и ни дава оправдание и
причина за всичко. Само че върху натрупаното „някога” трудно вирее нещо ново и
смислено...
На рафтовете на библиотеката ми, освен прах и книги, с
годините се трупат всякакви безполезни
дреболии – камъчета, донесени от някъде, две счупени стъклени играчки за
елха, никога неизползван нож за писма, старо билетче от 0,06ст., абаносова
фигурка – подарък от някого, кутийка за емфие от кост, копче, игли... Така е,
някои трупат сапуни, други – безполезни дреболии, трети – съмнения. А декември
– в традиционния си изненадващ стил, се очаква да натрупа сняг. Лошото е, че от
година на година снегът става все по- малко, за сметка на съмненията. Въпреки
старанието на кмета.
Всеки знае, че катериците трупат орехи, лешници, семена и
всякакви запаси. Не всеки обаче знае, че катериците обикновено забравят
половината от струпаното и то остава неупотребено. Тези катеричи натрупвания
всяка година дават началото на стотици нови растения. А горките гладни катерици
бродят из зимните гори и се чудят къде ли би могло да е натрупаното?.. Сигурно
затова съмнението е основна част от катеричата народопсихология. И сигурно
причината е, че не трупат своите „някога”. Но пък живеят по- лесно.
