Балчик

Рано или късно
всички стръмни улици
извират от белия камък
и се вливат без памет в морето.
Рано е.
Слънчогледите още
не знаят какво са,
и какво им тежи,
и какво е отнето...
Рано е.
И дъхът на смокините
още не се е наситил
с топлия смях на морето,
с надеждите ни разбити.
Рано е.
Както жеравите ще си заминете,
както тях ще се върнете после
по следите си...
Ще е късно.
Сърцето на слънцето
ще се загуби зад слънчогледите.
Вятърът ще мирише на мокър варовик
и ще носи спомени - колкото може.
И е късно да се науча тепърва
да плача,
да те чакам,
или да те изгарям на клада...
Както жеравите ще си замина...
Ти ще ме чакаш ли
да се върна в ада?

Трамвайна история

Трамваят е капсула, която преминава през града. В нея има от всичко по малко - добрина и делнична заядливост, умора и детско любопитство, тъга и безразличие, картини и драсканици... Човекът споделя ограниченото си пространство с други хора и това не е щедрост, а начин на придвижване. Или сцена - за онази самотна жена, която търси внимание. Или възможност - за възрастния господин, който иска да бъде оценен. Или поредното шумно място за разглеждане - за детето. Или просто начин на придвижване - за коминочистачът до мен...

Трябваше да започна с това, че до мен днес седи коминочистач. Дребен човечец с черно малко личице, което изглежда още по-малко под шапката. Очите му светят от смях. Държи пред себе си рошава черна четка. Седи спокойно, гледа през прозореца и съзнателно не се обръща към хората, които го оглеждат с любопитство. Тъкмо се питам дали ще е много невъзпитано, ако съвсем лекичко го пипна по рамото, и той - сякаш е прочел мислите ми - внимателно допира показалец до моето рамо и се усмихва широко. Коминочистачът ми подари малко късмет от върха на показалеца си!...

От автогарата се качва възрастна жена с хиляди чанти, торби и торбички. Току-що е слязла от автобуса, който докарва енергични възрастни жени от близките до София села.

- Ма що не помагате, помогнете де! - заявява тя на висок глас, убедена, че е в правото си да получи помощ. - Момче, хайде де, направи място, че виж - права не мога да стоя...

„Момчето“ на видима възраст около 50 години, разбира се, отстъпва мястото си. Сигурна съм, че наум се пита как, като „права не може да стои“, е пренесла тия всичките торби и торбички кой знае откъде. Възцарява се неловко мълчание, докато жената подреди около себе си всичкия си багаж, без да смачка краката на близкостоящите и без да възникне опасност торбите да се разсипят. От едната торба стърчат пера зелен лук, ръкав от плетена дрешка и китка поомачкани градински цветя, прилежно загънати в стар вестник.

- Бабо, добре ли беше на село? - пита „момчето“.

- Ааа, много добре, сине! - сякаш само този въпрос е чакала, бабата се втурва да обяснява. -

Друго е на село! Всииичко почна вече да се показва. Тук - лучец, там - копривка... Въздухът чииист, не е като тука. Водичката и тя чиииста, право от планината слиза. Животинките се обаждат час по час, цветенцата по градинката се събуждат. Мене там си ми е животът...

- Ами като е така, защо не си стоиш на село? - пита „момчето“ и в гласа му вече няма и следа от добронамерен смях. За сметка на това ние, неволните слушатели на разговора, се чудим къде да скрием усмивките си. Бабата замлъква и обидено се обръща към прозореца, като придърпва торбите по-близо до себе си.

- Гуспужа, да не се обидиш! - казва жизнерадостно дядото, който седи зад нея. – Те, младите, мислят, че само за тях е градът, ама не е така. Нали? Аз пък го харесвам града, откак съм дошел през 62-ра, все го харесвам. Ако ти духа от прозореца, да го дръпна? Или ти е задушно и на тебе?

Бабата обаче е много сърдите и въобще не отговаря. Или пък 62-ра не е била добра година за нея и не й се иска да си припомня.

Вече сме в центъра. Пъстра група почитатели на Кришна подскачат, въртят се и пеят на тротоара. До тях майки с колички чакат светофара да светне зелено и да пресекат булеварда. А ние с коминочистача продължаваме в нашата капсула, която си има свои правила и измерения.

- Аз ще взема да отида при тях... - казва ми коминочистачът дълбокомислено. Виждам, че гледа разнородната група, която тъкмо пресича булеварда, но не знам дали има предвид майките или кришнарите. Всеки има нужда от още малко късмет...

- Добре... - съгласявам се аз, защото няма как да не се съглася, и добавям:

- Приятен ден!

- Ами да! Задължително! - усмихва се той. Фигурката му се изгубва зад торбите с пресен лук, електронната книга на студентката до вратата и широките рамене на младежа със спортен сак на рамо.

„Всеки с неволите си, и аз - с моите“ - казвам си наум и едва дочаквам последната спирка. Капсулата се отваря и изсипва в наситения разтвор от градска забързаност своето съдържимо. И ние - сърдитата баба, „момчето“ с чувство за хумор, студентката, жизнерадостният дядо, всички се втурваме презглава да правим деня си приятен, при това задължително. Или просто да употребяваме късмета, който сме получили от върха на показалеца на един малък черен коминочистач. Защото не се случват всеки ден такива подаръци...

Текстът е публикуван в списание "Тема"

Видове любов

Обич моя, 

уморена до мълчаливост,
нека да поседя до тебе в тъмното.
Уж няма причина да ми е сиво,
уж има толкова часове до съмнало…

Аз не празнувам онази любов,
дето бързо притичва по вените,
и дори не помни песните
на русалките и на сирените…

Не празнувам и онази, тежката,
колко два воденични камъка,
дето въздиша горещо
като нощна пеперуда на пламъка.

Все пак, можем да вдигнем чаши
за топлината в празните си ръце,
и за онази любов, която
тупти тихо и равно – като сърце.

Обич моя,
обезверена до безразличие,
имаш ли сили да попразнуваме?
Ще си поделим топлината в тъмното
и ще си вярваме, че съществуваме…   

Стихчето, което получи диплом и поощрение на Тринадесетия национален поетичен конкурс  "Любовта е пиянство или пиянство от любов" - Силистра. 

 

Дороти и асансьорът

„Не искам да вземам властта! - провикна се Дороти - Искам само да взема асансьора!“

Колко ли трябва да му е писнало на човек, за да замени първичното желание за власт с желание за... асансьор?

Човек един асансьор не може да вземе - първо трябва да вземе техник, който да приведе асансьора в действие, и чак после, ако евентуално стане магията, може да се мисли за вземане на асансьор. Подкрепям Дороти, защото не ползвам асансьор, но пък и аз не искам да вземам властта. Кому е притрябвала власт, когато нито има над кого да властваш, нито какво да владееш?

„Искам да взема заплата!“ - викаше в същото време един докаран до безумие работник, чиято заплата се беше загубила в дебрите от непокрити стари задължения на предприятието.

„Искам да взема самолета!“ - яростно крещеше една жена, чиято мечта от съвсем ранна детска възраст вероятно е била да стане камериерка някъде на запад... или на юг.

„Искам да взема лекарство!“ - шепнеше един болен, чиито сили бяха изчерпани, както и клиничната му пътека...

„Искам да взема думата!“ - настояваше един зависим депутат, до който все не стигаше ред.

Взех, че се въодушевих от пролетното слънце и реших и аз да викна: „Искам!...“

- Не сте патриоти вие... - убедено и мъдро, сякаш поставяше диагноза, каза един просяк, когото отминах.

Кога патриотите стават идиоти? Когато поетите като Далчев стават депресанти в очите на идното поколение. Кога революционерите стават терористи? Пак тогава.

Кога революцията става депресия? Е, това вече е свързано с икономическия крах, с безработицата, безперспективността и спекулата, и няма нищо общо с поезията.

И като се огледам – ето ги, навсякъде около мен, всичките заедно: и идиоти, и депресанти, и терористи, и спекуланти, и просяци, и поети... Само дето няма и няма кой да оправи един асансьор в държавно учреждение в центъра на столицата. То пък едно учреждение, то пък една столица, то пък една държава...

Ей- така си замръзна моето „Искам!“, дори не можах да го измисля докрай. Не защото не знам какво е свобода. Не защото не знам дали я искам, или защото не осъзнавам всичката тежест на многобройните й значения. Моята свобода означава ли несвобода за друг? И, ако да, това ли е свободата? Или всичко се свежда само до способността да вербализирам желанията си? Свободата ли е онова неизговорено желание, което пали революциите, или революциите са формата, която приема свободата, когато е пораснала твърде много?

А Дороти не е онази малка авантюристка, която знае къде е страната на Оз. Доколкото знам, не познава магьосници, но има достатъчно обувки в рубинов цвят. Дороти е от онези обикновени жени, които сутрин отиват на работа, през деня си вършат работата съвестно и вечер се прибират уморени до смърт, за да кажат „Здрасти“ на децата си. Тя умее да е щастлива – от работата си, от децата си, от себе си, от свободата си... И най-вече от малки, с нищо незаменими красоти – като мокри листа в късна есен, или подранили кокичета напролет. Дороти взема думата винаги, когато има какво да каже. Взема самолет, когато реши да провери какъв е вкусът на времето. Взема и заплата, и лекарства, но това вече са битовизми. Веднъж, когато взе самолет с цел да се самопочерпи със сок от нар по безповод на един средиземноморски остров, Дороти попадна на тясна и стръмна уличка. Беше идеален слънчев ден, а от двете страни на уличката имаше двуетажни къщички, чиито прозорци, прагове и входни врати бяха боядисани в лазурносиньо. По прозорците и стъпалата цъфтяха цветя и ухаеше неповторимо, защото уличката водеше до лазурносиньото море. Дороти се запита дали обитателите й групово се предпазват от „лоши очи“, или просто обичат синия цвят. После погледна с най-добрите си очи и намери малко кафене, в което да изпие своя сок от нар. Тогава се случи: съчетанието на лазурносиньо с лазурносиньо изпи въпросите, които вече нямаха нужда от отговор и Дороти беше свободна – от желания и от действия, от възможности и от вероятности.

Когато си тръгна от вълшебното място, в нея, разбира се, пак нахлуха старите усещания за съмнения, несвободи, възможни и невъзможни революции и жертви...

Помежду една моментна синя почивка и една поредна революция, Дороти направи инвентаризация на желанията, жертвите и революциите си. И извика с всичката сила, която носеше в рубинените си обувки и в свободното си (понякога) сърце:

„Не искам да вземам властта! Искам само да взема асансьора!“

Текстът е публикуван в сп. Тема