Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, казва
Конфуций. Общо взето, е прав. По- трудно е да намериш своята черна котка сред
още 29 котки, всичките в разни нюанси на черното, и всичките в тъмна стая. А
най- трудно е да свършиш това, ако котката въобще не е там...
Тази перифраза на популярната максима не звучи добре като
предизборен слоган, но е съвсем валидна поне за обикновения избирател като мен,
който за втори път в тази година е поставен в ситуация да търси своята котка в
стая, в която тя никога не е стъпвала. За цветовете няма смисъл да уточнявам.
Любовта е голяма сила, обикновено тя е движещото начало на
всички добри промени, както и на търсенето на черната котка. Всички обичат
България – всеки по свой начин, всеки със своята голяма обич. В някакъв момент
обаче се прокрадва въпросът „А няма ли да е по- добре вместо да е чак толкова
влюбен, да е и малко мислещ?..” Любовта има разни измерения – за някои тя е
саниране на сградния фонд, за други – специален закон за тютюна и тютюневите
изделия, за трети – затваряне на границата, а за мен, кой знае защо, е
възможност за нормален живот в рамките на тази (доста странна) държава. Разбира
се, началото на нормален живот може да бъде саниране на панелката. Но аз го
свърших преди 8 години, защото иначе детето ми щеше да прихване астма или нещо
по- лошо от фугите и влагата. Както повечето неща в държавата – ако не намериш
начин да го свършиш сам, малко вероятно е да се случи. За жалост, това не допринесе кой- знае колко за истински ново
начало или пък за нормален живот в общоприетия смисъл. Промяната би могла да
тръгне и от закон за тютюна, ако на мнозинството от населението му хрумне да
отглежда по балконите си тютюн вместо мушкато. Всъщност, не съм против –
цветовете на тютюна са особено красиви...
В тъмната стая могат да се чуят и конкретни обяснения в
безкрайна любов, споменаване на Бог без особена причина, пожелания за
справедливост, свобода, стабилност и дълъг живот навреме... Даже право на избор
се предлага – има хора, които допускат, че е възможно някой да повярва, че
държи бъдещето си (и това на котката си) в собствените си ръце. Изобщо, любовта
приема всякакви форми, склонна е към метаморфози и коалиране в името на какво
ли не. Всички обичат България, а кой най- много я обича? И дали говорим за
моментно влюбване, или за истинската, единствена и неповторима любов до живот?
И, последно, но не по-важност, тези, които вкупом, непрекъснато и така дълбоко
обичат България, обичат ли мен (искрено, лично и безкористно)? Не, че имам
нужда от допълнителна любов, но съществувайки в битие на избирател, ми се
струва логично в някакъв момент и аз да съм облагодетелствана... Нали все
разправят, че държавата – това сме всички ние? Но да обичаш България, високите
сини планини, реки и разни равнини, не е като да обичаш българите – с всичкия
им негативизъм, първично твърдоглавие, недоверие към институции, пословична
бедност и т.н.
Това разсъждение води до друга перифраза на мисълта на
Конфуций, която гласи : ”Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, особено
ако котката хапе и дращи”. И тази перифраза е вярна, от опит знам. Всичките 29
котки в тази конкретна тъмна стая хапят и дращят, но причината не е любовта към
България или пък към българите. Може би са нервни, може би са уплашени, а може
би просто вече ги хваща страх от тъмното. Че то колко години минаха вече, а ние
все в тъмното търсим, и все забравяме, че котката може и да е в коридора.
Перифразата има и друг вариант: „Това, че не виждаш своята
черна котка в тъмната стая изобщо не означава, че тя не е там”. Този вариант е
много малко вероятен, и е за предпочитане пред варианта в тъмната стая да има
ротвайлер. Или пък пред варианта „Много е трудно да намериш честен политик – в
каквато и да е стая, независимо от цвета му”. Но нямам полезен ход, освен да
вляза и да проверя. Така или иначе, трябва да вярваме в светлото бъдеще, дори
то да не вярва в нас. Пък и нали всичко е заради любовта към котките и
децата...
Текстът е публикуван в сп. Тема
