Select Language

Невинно


Зимата дръпна кованата ледена черга.
Паднах, и толкова заболя, че забравих
с колко зрънца да нахраня черните врани,
колко трохи да подхвърля на белите гълъби,
с колко любов да покрия ъглите на стаята,
колко омраза да скрия под прашния праг...

Все недостатъчни, мои зрънца и трошици!
Вечно объркана, глупава моя любов!
Всичко ще бъде наред някой ден призори -
няма да помня точно какво не направих.
Зимата дръпна кованата ледена черга.
Паднах. И много боля. И забравих...


Charlie

Карикатурата на сляпата ми вяра
разказа нещо смешно и угасна.
Аплодисменти няма. Броим трупове,
а свободата пак ни стана тясна.

Докато думите се давят в лепкав смисъл,
дъждът се дави в концентрични кръгове,
а птиците увисват без посока...
Все крием, че светът си има ръбове...

Същественото


Всичко, което някога съм казала

за старите смокини, за сърцата им,

за корените, криви от умора,

за сенките, витаещи в листата,

за обич към дървета и към хора,

за смисъла от час или от дата,

за споменът, за тайната, за лятото,

за дългите целувки - и за кратките...

Говоренето беше оправдание -

не се научих как се вари сладко.

Улично



През 1879-та година София била опасана надлъж и нашир от всичко на всичко 26 улици. Научих този факт наскоро, защото в училище или в университет такива факти не могат да се научат. Разбира се, могат да се научат на улицата, особено ако тя е една от тези 26. Ако си роден на такава улица, имаш шанса да поседиш на пейка с хора, които наистина са преживели войни, комунизъм и демокрация. Можеш от първо лице да научиш не само тайните на играта на табла, можеш да разбереш откъде и защо е емигрирала прабаба ти, за да се окаже точно на тази улица, да научиш за прическата на баба ти като момиче и кой е тичал до нея по време на бомбардировката през 1944-та, да се изненадаш от това, какви чудеса е вършила майка ти като дете...
Някога улицата носеше името „Андрей Жданов”. Много малко хора знаеха кой е той, приемах, както и всички останали, че е някакъв велик съветски другар, който е свършил нещо много героично и е заслужил една от най- старите и дълги улици в София да носи името му. После името внезапно стана „3-ти април”, а другарят Жданов се оказа косвен (или не чак толкова косвен) виновник за изтребването на хиляди философи, литератори, поети и обикновени невинни  пияници. Понеже никой не обясни причината за преименуването, научих фактите от улицата. Новото име не издържа дълго и улицата си върна названието, което е носила по времето, когато баба ми е тичала по нея – „Пиротска”. Всеки знае защо.
Да се живее в такъв квартал е и хубаво, и ужасно. Паметта на улицата е странен феномен – хората идват и си отиват, а на пейките в кварталната градинка остават легенди само за неочакваните чудаци, за различните. Човекът отдавна го няма, а все ще се намери кой да спомене, че когато се родили дъщерите му, засадил пред блока две брезички – ей така, без никой да го кара. Когато съседката внезапно стана вдовица, се събра целия квартал – всички изказваха съжаленията си от „непрежалимата загуба“, а не помнех човекът да е бил забележителен с нещо, освен с това, че беше геолог и пътуваше с месеци. Съседката, разбира се, всички познаваха, тя беше неотменна част от местния колорит. Говореше странни неща: „Защо не мислих навремето, трябваше да взема Иван от третия етаж, като ме искаше – и да поправя бушони може, и пазарува, и е здрав... А ето, отказах му тогава, и Надка веднага го взе...”. Опитвах се да си ги представя като млади, заедно: дядо Иван от третия етаж, бригадир в завода, и баба Ваня от петия – гобленарка. И не ми достигаше въображение...
Знам къде е бил дворът на къщата, в която се е родила майката на майка ми – всички ми го показваха и очертаваха: „От ей- тая топола, през сливката, до ореха. После до ей- тия рози, през момините сълзи, до перуниките. Нататък, от люляка, е на леля ти Катя от третия етаж. Където беше къщата на прабаба ти, сега е детската площадка. Все едно играеш в къщи...”. Тополата отдавна падна върху площадката, орехът го отрязаха по неизвестна причина, но розите и момините сълзи, и перуниките са си там. Една пролет, малко преди майка ми да си отиде, се беше сетила за тези момини сълзи. Поиска ми, и аз въобще не се поколебах. Докато ровех в листата да намеря белите цветчета, се показа непозната баба и се развика: „Защо късаш, твои ли са тия цветя? Хем си голяма! Аз те знам коя си, винаги си била лоша...”. Отговорих емоционално, не ми беше до дипломация: „Като ме знаеш коя съм, нали знаеш, че са мои, баба ми ги е садила, когато се е родила майка ми... Лоша или не, вземам си ги!”. Бабата се прибра, а после разбрах, че се оплакала на кварталната клюкарка (първият вход, първи етаж) от мен. Само че всезнаещата потвърдила, че момините сълзи са мои, от розите до перуниките са си мои – исторически факт е, имам съвсем легално право да ги късам и да ги подарявам на майка си...
Сега „нашата” част от улицата вече не се казва „Пиротска”. С повече въображение, може да се каже, че сме изключени от нея. За сметка на това сме чест от булевард, който гордо води към всеизвестният люлински тунел. Остават ми спомените за улицата, която знае за историята ми повече от мен самата, за песните, които пееха по празници съседите (всички заедно, и никой нямаше колебания за текста или мелодията), за чашите захар и олио, които се разнасяха между етажите и блоковете, за груповите напускания при бедствия, за странните форми на задружност, които ми липсват... Днес познавам все по- малко от съседите, и единственото хубаво в този факт е, че вече никой не помни прическата на баба ми като момиче.

Текстът е публикуван в сп. Тема