Невинно

Зимата дръпна кованата ледена черга.

Паднах, и толкова заболя, че забравих

с колко зрънца да нахраня черните врани,

колко трохи да подхвърля на белите гълъби,

с колко любов да покрия ъглите на стаята,

колко омраза да скрия под прашния праг...

Все недостатъчни, мои зрънца и трошици!

Вечно объркана, глупава моя любов!

Всичко ще бъде наред някой ден призори -

няма да помня точно какво не направих.

Зимата дръпна кованата ледена черга.

Паднах. И много боля. И забравих...

Charlie

Карикатурата на сляпата ми вяра
разказа нещо смешно и угасна.
Аплодисменти няма. Броим трупове,
а свободата пак ни стана тясна.

Докато думите се давят в лепкав смисъл,
дъждът се дави в концентрични кръгове,
а птиците увисват без посока...
Все крием, че светът си има ръбове...

Същественото

Всичко, което някога съм казала

за старите смокини, за сърцата им,

за корените, криви от умора,

за сенките, витаещи в листата,

за обич към дървета и към хора,

за смисъла от час или от дата,

за споменът, за тайната, за лятото,

за дългите целувки - и за кратките...

Говоренето беше оправдание -

не се научих как се вари сладко.