„Винаги избирай средната пътека!” –
все повтаряше, и повтаряше баба,
докато в ситото се люлееше
чистото брашно за хляба.
Нарисувана от забравени мигове,
баба отдавна е само картина –
тя беше съвсем за малко тук,
замеси хляба и си замина...
Обаче сигурно съм сбъркала пътя,
защото още се уча да крача,
а под стряхата всяка зима
цъфтят ранни кокичета. И плачат.
