Кратко

От самото начало на времето
късогледите ми очи недовиждат,
и сякаш пропускат най- важното
към което светът се придвижва.
Той върви, а аз кретам след него,
без да питам къде отиваме.
Той мълчи по свои причини,
аз бърборя... После заспиваме.
И сънуваме мъдри птици,
които ремонтират гнездото ни,
учат ни да чуруликаме,
хранят ни... И отлитат.
Тъжно е. Няма никакъв смисъл,
но нужна ли ти е причина?
В самото начало на времето
имаше смисъл. Но си замина.

***

Всичко вече е казано - и повторено.
На раменете ми не тежат чужди ризи.
Нямам причина да се превръщам
в огледало за дребни капризи.
Знам, че богът на малките радости
в нечие черно сърце ще влезе,
и ще се счупи нещо.
Ще светне - и ще залезе...
И съм благодарна на есента,
че не бърза да рони сълзи
за щяло или не щяло,
счупено или непокълнало.
Краткият ден се колебае
драматично ли да се замъгли.
Всичко вече е премълчано,
но нищо не счупих, нали?