Бургаската писателка и поетеса, носител на наградата за поезия "Христо Фотев" за смешното и тъжното, за погледа и егото
07 Юни 2016
Толкова отдавна не съм ходила в Бургас, че дори не си спомням кога беше. Но ако отида сега, със сигурност ще искам да срещна Елка Стоянова – за да си разкажем по една петъчна история, да се посмеем на социалните мрежи и антисоциалните случки.
Тя е родена през октомври 1975 г. Завършила е Юридическия факултет на Бургаски свободен университет и е юрист в бургаската митница - сериозна дама с неподражаем стил и още по- неподражаемо чувство за хумор. Автор е на две стихосбирки - през 2009 излиза дебютната ѝ поетична книга "И крещя", а през 2014 - книгата "Anamnesis morbi", която печели наградата на името на Христо Фотев. Същата година излиза и сборника с разкази “Петъчни истории”.
Последната книга е нещо средно между сборник с кратки разкази и хронология на статуси в социалната мрежа. Опиталите книгата предупреждават, че предизвиква неконтролируем смях без да има претенция за висока литературна стойност, тя е свежа, наситена със самоирония и положителен заряд. Както и самата Елка. Понеже Бургас е нейното място, а не се очертава скоро да ида до там, реших да задам няколко въпроса – почти все едно, че сме се срещнали :
Кога едно нещо е смешно и кога става тъжно?
Зигмунд Фройд би перифразирал въпроса ти, като направо отговори, че хуморът е защитният лост, който помага на човек да освободи напрежението и да се отърси от тежестта на битието, от тъгата. Хуморът е най-социално приемливият начин за справяне със стреса и болезнените усещания. Има един английски поет, ренесансов, който като не могъл да каже какво е хуморът, се опитал да го дефинира като син на здравия смисъл, остроумието, чистата истина и веселието. За удобство а и поради липса на по- конкретна дефиниция, ще се съглася с него, защото каквото и да е онова, което ни кара да виждаме смешното около нас, то е истинска благословия.
Питаш ме кога едно нещо е смешно и кога става тъжно. Не знам дали има смешна и тъжна страна нещото, или просто е въпрос на избор с какви очи да го погледнеш. Всичко е такова, каквото е, а цветът и чувството ги добавя този, който го гледа. Не нещото се мени, а очите, които се взират в него. И ако позволиш генерализация – ето, виж най-голямото нещо, животът ни - щеше да е толкова тъжен, ако не беше толкова смешен. Или пък щеше да е толкова смешен, ако не беше тъжен, би казал друг. Има ситуации, в които някой се смее, а му иде да плаче. В тези случаи тъжното е не това, че смехът е обърнат в гротеска и капсулова чувствата на човека, а самотата на тия чувства. Защото трябва да си много, много самотен, за да се налага да ползваш смеха като щит, зад който да криеш сълзите си. Няма нищо по- отблъскващо и покъртително от тъжен клоун. Не знам как да отговоря - къде-къде по-мъдри от мен са се опитвали да се заиграват със скритото зад двете маски на Мелпомена. Изразът „Ако не беше смешно, щеше да е тъжно”, че и обратната му вариация, заема ключово място в творбите на класици като Чехов, Лермонтов, Стивън Кинг, Пушкин, Шекспир, та аз ли ще мога да отговоря…
Разбираш ли от смешни истории?
Живея ги.
Случват ли се наистина комичните ситуации, или преобладават тъжните?
Аз съм късметлийка, смехът в живота ми е повече от сълзите. Непрекъснато се уча на смях – децата са идеалният източник за това, те са толкова неподправени, готови да се разсмеят на всяко ново и непознато нещо. За да може да се смее един човек на ситуация, за има очите да я види комична, той трябва да се е учил на това още от дете. За да култивираш в себе си чувството за хумор, някой трябва да ти го е заложил, после ти самия да си го отгледал, и най-накрая – да си го надраснал, тоест да можеш да се смееш и на себе си. Защото самоцелното остроумничене, насочено само към света извън теб, много лесно преминава в грубост. Само ако можеш да се самоиронизираш, ще можеш да раздаваш беззлобно смях. Ако си роб на егото си, остроумието ще се изроди в озлобен присмех. Между другото, социалните мрежи са чудесен лакмус за това и много лесно можеш да разпознаеш узрелите за смях хора. Едно е да си забавен, понякога хаплив, но незлоблив, друго е да сипеш жлъч и неприязън, завоалирани зад оправданието „особено чувство за хумор”. Ако смешките ви са неразбрани от околните, това не значи, че вашето чувство за хумор е много специално, а значи, че просто не са смешки.
Кое е най- красивото нещо на света?
Усмивката на човека, в когото съм влюбена, когато е предназначена за мен- двеста карата чиста красота и щастие.
Пластелиненото прасе, което малката ми дъщеря направи в училище за деня на майката специално за мен и което вкъщи толкова пъти сме си предавали от ръка на ръка, че в момента прилича на нещо, през което е минал верижен трактор и го е вяла пясъчна буря.
Подскоците на петте малки котета, които дворната ни котка надуто представи преди седмица на цялата фамилия.
Завеяното лице на голямата ми дъщеря, когато с отнесен поглед се вглъби в нейните си тинейджърски неща (например в мисли за къдрокосия младеж, който я изпраща всеки ден след училище).
Морето.
Поезия или проза?
И изобразително изкуство! Луда съм на тема живопис. Мога да говоря на тая тема с всеки, който е готов да я подеме, съвсем дилетантски, разбира се, а също мога да слушам и чета с часове поезия, проза, документалистика - на тема изобразително изкуство. Когато се озова нейде по света, художетвените галерии и музеи са ми едно от първите и задължителни места за посещение. Иначе, по повод художествената литература – да го кажем така: поезията ми е за откровение, утеха и катарзис, а прозата – за забавление, за наслада, за информация, за отмора.
Какво четеш напоследък?
Ами, специалицирана юридическа литература по неволя и няколко художествени, защото искам да прочета всичко наведнъж, но нямам време. Преди седмица довърших „Самодива“ на Краси Зуркова, която имаше турне в България и се запознах с нея. Много ме впечатли това, което тя каза, за процеса на написване на книгата – изчела е дузина томове – наръчници за това как се пишат книги, записала се е на курс по творческо писане, изобщо, захванала се е с това като с работен процес. Съвсем съзнателно, задълбочено и отговорно като лекар към изследване на ново заболяване е подходила. Много ѝ завиждам за последователността и амбицията, понеже и аз съм изкушена от писането и в момента работя върху роман. Не мога да си представя да мина през целия тоя процес, който тя е извървяла. Сигурно така се прави, но при мен тоя модел едва ли ще проработи, защото гледам на писането като на механизъм за разтоварване, пиша за удоволствие.
Иначе в момента на нощното ми шкафче са Пратчет и Удхаус, но те са там винаги, само заглавията меня от време на време, „Чародеите“ на Ромен Гари, „Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич – каква великолепна корица има тая книга!, в електронния четец имам към трийсетина книги, постоянно им се увеличава броя. Нямам никаква идея кога ще ги чета, но непрекъснато трупам.Какво правиш, когато не правиш нищо?
Обикновено сме на вилата, разхождаме се, мързелуваме на плажа, майсторим си нещо с децата, помагам в градината на мама - има страхотни цветя, лехи с билки, най- хубаво е когато превали някой възторжен летен дъжд и после напече - омарата има дъх на босилек и рози. В моето семейство няма хора, които да могат да стоят спокойно без да правят нещо. Или ръцете, или умовете ни са непрекъснато заети.
Добър град за поезия ли е Бургас, или хората само така си мислят?
Бургас е най-добрият, най-добрият град за поезия. Никой не може да открадне от Бургас Духа на Поезията, защото той е във всяко пясъчно зрънце и във всеки микрон въздух.
Кое е по- важно: ти да се харесваш, или околните да те приемат?
О, любимата ми тема – за мен. Разбира се, че и двете са важни – и любовта към самия себе си, и приемането от хората наоколо. Като бях по-малка мислех, че е важно всички да ме харесват. Това е много трудоемко и емоционално изтощително и с времето като че ли инстинктивно човек се научава да отсява и хора, и ситуации, за които според личната му камбанария си струва да влага усилия. Сега ми е важно да ме харесват хората, които аз харесвам, а те не са малко – просто ми е лесно да общувам и нямам проблем чисто интуитивно да давам в аванс симпатията си дори на непознат. Много рядко съм се лъгала в преценката си за човека отсреща. Но пък случаите, в които съм грешала, са ми били много важни житейски уроци.
Кое е сигурното нещо, което знаеш за живота?
Че някой ден ще трябва да мина през Онази врата. Не знам какво има след нея, но тук, от тази ѝ страна, се надявам, че ще оставя достатъчно на брой добри неща, които ще са ми индулгенция.
Саламът или свободата?
Че защо трябва да избирам, като мога да имам и двете?
На какво искаш да научиш дъщерите си?
Да знаят кога да са щедри, кога – смирени, да могат да хвърлят гнева си в правилната посока и да не пестят любовта си, защото тя е перпетуум мобилето на тоя свят. Да не попадат в мрачните окови на завист, обида, лъст и отмъщение, да прощават на правилните хора, да разпознават правилните хора. И въобще не виждам как ще стане, защото аз тия работи не ги мога. Дано поне ги науча как да откриват смеха, как да се смеят на глас, от сърце, като водопад - без да се стесняват, че смехът им ще събуди квартала, ще подплаши птиците в короната на някое дърво, ще разгневи някой вкиснат човечец. Дано ги науча да се обичат толкова, че да не позволят на никой или нищо да ги нарани – душевно и физически. Дано станат добри и смислени хора.
Какво да очакваме - нова порция смешни истории, стихове или страшни приказки?
И трите!
Има ли нещо, което искаш да кажеш на читателите си?
На читателите – здрави да сте, не спирайте да четете. И носете усмивките си гордо!
Няма коментари:
Публикуване на коментар