Select Language

Скъпа моя...


Някога Маргарита беше учителка. От сутрин до вечер се опитваше да се раздаде за чуждите деца, но денят сякаш никога не достигаше и тя оставаше сама и изнервена в празната класна стая, с усещането, че светът е несправедливо враждебен. Сега тя беше пенсионирана учителка и задълженията и се изчерпваха с бавна разходка до кварталния магазин сутрин, задължителни забележки към шумните деца на връщане и задължителни забележки към родителите на шумните деца през останалата част от денонощието. Усещането за несправедливост не я беше напуснало, само желанието да се раздаде за каквото и да е вече не се появяваше.

В един делничен ден, на път към магазина, Маргарита отвори старата си пощенска кутия. Измежду разните брошурки и реклами тя с учудване намери пощенска картичка. Истинска, изписана на ръка с химикал, налепена с марки, без плик. На нея беше сниман индийски брамин, с тъмно обветрено лице, седнал в характерна поза „лотос“ на брега на Ганг. Очите му бяха далечни, изражението - непроницаемо, а пред него слънцето леко се плъзгаше по черните води на една от най- мръсните реки в света. Маргарита се загледа в екзотичната картина, като се опитваше да си представи какво би могъл да мисли един истински индийски брамин. Гърбът на картичката беше надписан със старателен, ситен и равен почерк.

Скъпа моя, здравей!
Толкова се радвам, че съм тук, знаеш колко мечтаех да видя Индия. Пътуването беше уморително, но аз се чувствам направо прекрасно. Ще имам време да разгледам всичко, което искам, и ще ти напиша дълго писмо за всички интересни неща, които намерих тук. Обичам те! Аз.

Маргарита внимателно прочете картичката, после пак я прочете. „Ама какви са тези хора? - обади се учителката в нея – Що за обръщение, що за подпис е това?“. Всъщност, получател имаше, но името беше написано с латински букви и раздавачът не беше успял да го разчете
, затова беше пуснал картичката в първата кутия, която видя. Маргарита посегна да остави върху кутиите обърканата пратка, но тогава изведнъж ръката и направи нещо необяснимо – пъхна картичката в джоба на палтото. Така пенсионираната учителка се сдоби с картичка от приятелка, която пътува из Индия. В тихия си, подреден и безукорно чист дом Маргарита извади картичката и я постави на огледалото. След около час я премести под стъклото на масата, а след още час – във витрината с никога неупотребявани кристални чаши. Картичката остана там и браминът все така седеше в поза „лотос“ на брега на Ганг. Неусетно самотната учителка се привърза към нея. Скоро започна да мисли, че всъщност няма никаква грешка, че картичката е предназначена точно за нея и в този факт няма и сянка от съмнение. Харесваше и идеята, че на този свят има човек, който се обръща към нея със „Скъпа моя“. Забавляваше я мисълта, че познава някой, който има смелостта (пък и възможността) да пътува из толкова далечни и екзотични места. Друг път съвестта я гризеше, че някой напразно е очаквал тази картичка, притеснявал се е за свой близък, когото обича, а тя е скрила добрите новини без никаква причина и основание. В такива моменти излизаше на балкона и с настървение започваше да тупа стария китеник, с който покриваше дивана, докато ръцете и се уморят.
Веднъж на връщане от магазина Маргарита се качи в асансьора с две млади майки, които прибираха за обяд децата си – ужасни, шумни и дъвчещи дъвка първокласници.„Как е Лили? Писа ли ти?“ - попита едната. „Чухме се по скайп, скоро се връща. Каза, че ми е изпратила картичка, но кой- знае защо, не съм я получила – отговори другата. - Индия е толкова далеч, може би се е загубила... Добре, че скоро ще се върне, тогава ще ми разкаже всичко - допълни тя с усмивка.
- Ама моля ви, обърнете им малко внимание на тези деца! - чу се да казва ни в клин, ни в ръкав Маргарита. - Направо думи нямам за постоянния шум, скачане и викане! И е толкова неприлично да се дъвчи дъвка по улицата!...
Тя слезе от асансьора на етажа си, затвори вратата зад себе си, превъртя два пъти ключа и влезе в стаята с обувки. Приближи се до витрината, взе картичката и я скри в едно чекмедже. След час я извади и я премести в друго чекмедже. След още час я върна между кристалните чаши. А през нощта стана и я накъса на малки парченца, въпреки, че никак не и се искаше. Парченцата пусна в кофата за боклук. Последното, което Маргарита видя преди капакът да се затвори, беше смешното обръщение към неизвестен получател: „Скъпа моя“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар