Select Language

Писмо


Борето никак не бързаше да се прибере. Времето беше приятно, но той не обръщаше внимание на това. Дори децата имат такива трудни моменти, в които не знаят дали има някаква логика в света, или той изначално е построен погрешно. Особено, когато някой е получил двойка. Затова той влачеше подметки по калната улица, надничаше във всяка локва, заглеждаше се по всеки двор и по всяко цъфнало дръвче, докато не стигна до малката бяла къщичка, в която спяха и се хранеха той и баба му. Не може да се каже, че живееха тук – Борко си представяше живота съвсем по друг начин. „Живот“ е нещо голямо, даже може да се каже - огромно, не като това, което те с баба му вършеха всекидневно. Например в Живота през зимата има снежни човеци, епични боеве със снежни топки, може би дори шейни или ски... В Живота през лятото има море (или поне река), кораби и пътувания, приключения, никакво училище. Животът с баба му обаче се свеждаше до внимаване във всичко, и без много-много разнообразия, че те водят до разсейване от съществената цел. А каква точно е съществената цел – това знае само баба. Може би учителката също я знае, но кой- знае защо, не иска да я сподели с него.

- Имаш писмо! Измий си ръцете, ама внимавай да не го намокриш, и седни да го прочетеш! - каза баба му, като спря да маже с лютеница филията и извади от дълбокия преден джоб на престилката си омачкан плик.
- Здрасти! - каза той, изми се, взе си филията и седна до прозореца с писмото в ръка. Дъвчеше бавно и зяпаше навън. Не му се мислеше за сериозни неща и все му се струваше, че писмото не бърза да разкрие тайните си. Затова и не бързаше да го отвори.
- Какво пише? - подвикна възрастната жена от стаята, която беше едновременно и кухня, за икономия.
- Не знам, не го отварям още - отвърна детето. – Тихо сега, първо ще уча по математика, че имам много за домашно.
- Добре де, - съгласи се бабата примирително.- Аз само да попитам, ако пише нещо...
Ами нали е писмо, все ще пише нещо...- помисли Борето с неприсъщ на годините и нрава му горчив сарказъм, но нищо не отговори. И задачите не реши, нито пък написа домашно по нещо друго. Седя дълго на прозореца, загледан ту в плика с шарена марка, ту в калната улица. Най- сетне, точно преди да се смрачи съвсем, разгъна листа и зачете:

Здравей, миличък мой Борко! Преместих се в Германия и ти пиша от един много красив и голям град. Още нямам постоянна работа, но помагам тук на една жена в домакинството и се оправям някак. Добре съм, здрава съм. Тук е много различно, хората навсякъде са много възпитани и любезни, всички работят постоянно и в почивните си дни се разхождат по цял ден из парковете. Старай се да учиш и да слушаш баба си, защото когато се установя и те взема при себе си, ще трябва и ти да си умен и любезен, да не се излагаш. Тук има много деца, жената, на която помагам има внуче колкото тебе, но за да се разбирате, ще трябва да научиш немски език. Попитайте с баба ти в училището дали има група по немски език, за да започнеш веднага да учиш. Мисля, че много скоро ще успея да намеря квартира и редовна работа, и ще те взема, защото ми е много мъчно за теб. Слушай баба, учи езика и ме чакай съвсем скоро! Мама

Борко не се усмихна. Това с ученето на трети чужд език го ядоса. Преди две години прекъсна английския, за да учи испански, а сега – немски. В предишното писмо от Испания пишеше почти същото, но майка му така и не успя да се установи, да намери квартира и редовна работа и да го вземе. Не, че той искаше да го вземат където и да е, далеч от приятелите в училище и от баба, но Животът, истинския и големия, задължително включваше и мама. Ама не само понякога, с писмо или по телефона, а по цял ден, може би дори разходка в парка и сладолед... Може би и едно истински ново колело, но пък ако не може...
- Нищо не пише. В Германия е, няма работа още, но съвсем скоро... – подвикна той към стаята-кухня, но видя, че баба му дреме на диванчето до печката и се отказа.
После откъсна чист лист от тетрадка и взе най- хубавата си химикалка, подпря лице на сухите си длани и се замисли дълбоко. Понякога и децата имат такива дни, в които светът изглежда погрешно построен, а Животът – твърде огромен... Накрая написа най- старателно двете изречения, които съставляваха целия смисъл на съществуването му:
Здравей, мамо! Тук всичко е същото. Борко“

Публикувано в сп. Тема

Няма коментари:

Публикуване на коментар