Select Language

Къщата


Пътят е поръбен от двете страни със слънчогледи и метличини. Добруджа е безкрайна.  Не е като в приказката – пътеката, през девет планини, после до хълма.... Пътят е единствен и сякаш безкраен, няма хълм, няма дори и възвишение. Равнина като отворена длан – оттук чак до хоризонта. Или до където си пожелаеш.
Спирам пред порутената къща в центъра на селото, и сърцето ми прескача два удара при вида на портата, която виси безпомощна на ръждясалите панти. Не, че очаквах нещо друго. Все пак 10 години не съм идвала, но това, което заварих ме обърка. Опитвам се да си спомня как изглеждаше къщата, когато я видях за последен път.  В спомените ми изниква прясно боядисана порта, запердено прозорче, огромни маргарити и пъстри лалета в двора, ябълка с кисели червени ябълчици, орех, на който виси люлка, подредени лехи с домати, пипер, гьозум... След толкова години къщата сякаш се е смалила, за сметка на това дворът е пораснал. Но пък е загубил някъде всичките си цветя, домати и дръвчета. Посреща ме жалка гледка - стени с неопределен цвят и липсващи прозорци, празни стаи и липсващи мебели, буренясал двор и липсващи дървета... Толкова много неща липсват в една опустяла, стара къща! Но пък има тъга – да напълни няколко къщи. Днес тъгата мирише на бурен.
- Ей, момиче, тая къща е много паднала, ако търсиш да купуваш – да ти покажа друга по- нова! – притичва услужливо една млада, мургава и непозната жена.
-         Не, благодаря, няма да купувам – казвам аз и отново обръщам поглед към липсващите неща.
-         Тя и тая не е стара, само на 50 години е, ама собствениците са в София, имат си пари и други къщи, за тая не ги е грижа. Днес- така, утре- пак, и хората почнаха да си взимат едно по едно...
Жената, която никога не съм виждала, явно знае неподозирани неща за мен и за къщата, в която премина детството ми. Обидно ми стана от това „не ги е грижа”...Разбира се, че ме е грижа. Но 600 километра не са никак малко, пари нямаше, майка ми боледуваше, детето ми беше малко, трябваше и на работа да ходя... Имам хиляди извинения за тези 10 години, в които пропуснах шанса да видя къщата такава, каквато я оставих. Тогава не знаех, че я оставям за толкова дълго. 
-         Знаеш ли кой взе дърветата от двора? – питам аз, а жената бърза да отговори:
-         А, че то пък какви дървета да е имало – един орех само, другото беше една малка ябълчица, една сливка и една черница... Зимите тука стават много студени, някой ги е отрязал сигур...Ами ти откъде знаеш, че имаше дървета?- сеща се тя изведнъж – Че то беше отдавна, поне 3 години има, откак ги взеха...
-         Знам, защото къщата е моя. Чудя се, кой ли ще ги е взел... – казвам аз, а погледът ми се лута като изгубено пале из буренаците. Жената замлъква за секунда, явно е много изненадана. Но изненадата скоро отминава.
-         Пък аз се чудя що си се завряла тука в лапада... Ами ти да беше казала, че е твоя, то аз откъде да знам... Щото ние скоро дойдохме, има-няма 5 години, хич никой не познавахме... Ама нищо от тука не сме взимали, да знаеш! Има едни други, от другата страна, край лозята – те може и да са взели...Аз да вървя, че стана късно! – изведнъж се разбърза жената и с пъргави стъпки се отправи към площада. Сега за нула време цялото село ще разбере, че съм дошла, и кмета, и попа, и даскала, че и най-последния ахмак в кръчмата.
Пристъпвам през разбитата врата и на свой риск влизам в това, което не толкова отдавна беше къща. Странна работа, мислех, че тук трябва да има още една стена...Аха, имало е, ето следите – но някой я е „взел” сигурно, защото са му трябвали тухлите. Личат грозни белези от нещо метално, с което тухлите са извадени, но наоколо няма нито тухли, нито отломки. Не съм и помисляла, че стената може да потрябва някому. Гледката на липсващи стени слага една особена оловна тежест някъде в лявата половина на съществото ми. От тавана, точно над липсващия шкаф се полюшва един особено нахален бръшлян. Липсват и дъските от пода, личи, че някой с особено настървение се е опитвал да се отърве от тях.
- Хей, момиче, да те питам нещо... – зад гърба ми се чува отново гласът на добре осведомената непозната.
-         Да?? – обръщам се изненадано.
-         Ами много здрави керемиди има твойта къща, та си викам, да взема няколко, да оправя покрива на мойта... Ако си съгласна, де, щото тя твойта е паднала...
В първия момент ми се иска да затръшна вратата в лицето на непознатата. После очите ми ме уверяват, че врата няма, и тоя факт някак внася особен мир върху тежестта в лявата половина на съществото ми.
- Ами, добре, щом можеш да ги ползваш... – казвам накрая примирено. – Разбира се, оправи си покрива, тук зимите стават много тежки...
Излизам през мястото, на което трябваше да има задна врата, в двора. Сред бурените. Потапям очите си в интересната комбинация от репей, лапад и татул и си тръгвам. Този път ще е завинаги. Ненужната порта въздъхва ръждиво и се отпуска на пантите си.
Бях си оставила едно-две неща за спомен, но явно някой ги е взел – заради онези тежки зими.

Публикувано в сп. Тема 

Няма коментари:

Публикуване на коментар