Select Language

Невидимите непознати


Едно от хубавите неща в малките градчета е това, че всеки познава всеки. Едно от хубавите неща в големия град е това, че никой не те познава. Излизаш от квартала и в безкрайната тълпа от хора и автомобили не само преставаш да поздравяваш, преставаш и да съществуваш. Защото никой не те познава, и съответно не те забелязва. Понякога съм убедена, че в големия град хората съществуват на принципа „Настъпвам и се блъскам – следователно съществувам“.
Вали студен дъжд. Смъквам чадъра ниско, вдигам яката на палтото си и тръгвам смело към спирката на трамвая. Заедно с възрастна жена чакаме светофарът да светне в зелено. Изведнъж тя накланя своя чадър в моята посока и преди да успея да реагирам, съм обляна в дъждовна вода, мокра и смаяна. Изпищявам амтоматично – по принцип не пищя, но в този случай изненадата надделява. Жената се обръща, поглежда мокрите ми очила, коси и яке, и смотолевя :“Извинете, не ви видях...“. Брей, какво нещо – изведнъж някак съм станала невидима. От друга страна, защо е нужно да се забелязва всяка свита под чадъра си фигура?... Благородно прощавам, забърсвам си очилата с шала, и продължавам. На спирката – чадър до чадър. И някъде измежду всички чадъри аз се опитвам да остана суха...
Студен зимен ден. Снегът е натрупал прилична пряспа, а някъде отдолу си спомням, че трябва да има тротоар. Минувачите са утъпкали тясна пътека и учтиво се изчакват един друг, за да успеем всички да идем на работа относително сухи. До момента в който от трамвая слизат две щастливи приятелки в пенсионна възраст, които застават насред пътеката, и започват да обсъждат колко масивна сграда е Съдебната палата и колко е добре, че не вали, за да могат да се разходят. Чакам ги – не защото съм обхваната от внезапен непреодолим алтруизъм, а просто защото не мога нито да ги заобиколя, нито да ги прескоча. Зад мен се образува „опашка“ от чакащи, защото никой не може да мине по утъпканата пътека, а и никой не иска да постави началото на утъпкване на нова. Накрая някой – не съм аз!- се обажда: „Хайде движете се, де! Тръгнали сме на работа!“. Едната възрастна госпожа се обръща раздразнено и заявява в лицето ми: „Ами не ви видяхме, какво толкова е станало?“. Нищо, мисля си, какво да е станало? На следващия ъгъл девойка е спряла насред пътеката и обяснява по телефона на майка си, колко се радва да я чуе...
Влизам в баничарницата. Докато успея да кажа нещо, една ръка подава през рамото ми метално левче и заявява:“Една баничка за мене!“. Възрастен господин ме поглежда в очите и ме потупва свойски по рамото: „Не ви видях, ама нищо, аз бързам за министерството...“. Мислех да попитам „За кое министерство, това на културата ли?“, но докато го направя, продавачката тикна в протегнатата му ръка баничката и той изхвърча през вратата. Видно е, че човекът бърза ...
Питам се, какво ме прави невидима – дали ниският ръст, дали очилата, дали никаквата ми средна възраст, или е нежеланието на околните да забелязват неща, които не ги удрят право в носа? Може би трябва да се науча да се придвижвам на кокили, или да се науча да удрям? Наистина трудно би било да не забележиш нещо, което заплашва собствения ти нос... Съсредоточена в нещастието и незабележимостта си, на свой ред не забелязвам с кого се разминавам. „Никой човек не е остров“ - смятал един поет на име Джон Дън преди почти 400 години. Отдавна е било, твърде отдавна...
Една кола, която се движи с доста висока скорост, опръсква панталона ми с кална вода. „Късно ви видях, извинявайте...“- подхвърля шофьора през набързо отворения прозорец.
„Е, добре, че все пак ме видяхте – мисля си аз - значи още не съм станала напълно невидима“.

Публикувано в сп. Тема 

Няма коментари:

Публикуване на коментар