Select Language

Светът е едно не особено весело, но пък много смешно място


Един шарен разговор със Светлана Комогорова – Комата 




Провеждаме този разговор на „ти“ заради особената ни „любов“ към авторитети и формални утежнения. Нужни ли са авторитети на обществото и смяташ ли се за авторитет?


Помниш ли онази сцена от „Животът на Брайън според Монти Пайтън“ - най-любимият ми филм, между другото – когато Брайън на прозореца обяснява на тълпата: „Грешите, не трябва да следвате мен! Трябва да мислите сами! Всички вие сте отделни личности!“. Тълпата хорово потвърждава: „Да, всички ние сме отделни личности!“. „Всички вие сте различни!“ - продължава Брайън, и те отново в хор: „Всички ние сме различни!“. Някакъв мъж обаче се обажда: „Аз не съм!“ - и тълпата веднага му казва: „Шшшт!“ Преразказвам подробно този епизод, защото по-ясно от това - няма как да го кажа.
Човешката природа е такава, че без обществено авторитетни фигури хората чисто и просто не могат да се оправят. В руския жаргон „авторитети“ наричат най-издигнатите в йерархията фигури от криминалните среди, така, че безскрупулността и изпеченото мошеничество също са неща, които могат да те направят авторитет.
Колкото до мен, смятам се за човек, който си върши добре работата. Само по себе си и това е един от начините да се сдобиеш с някакъв авторитет, да. Има около четиристотин сравнително честни такива начина, следвайки неоспоримия авторитет Остап Бендер.

Избираш да превеждаш фантастика, детска класика, хумористични разкази. Освен това превеждаш филми. От къде черпиш чувство за хумор, за да се получи преводът жив и достоверен? Какви хора четат такава литература?

Чувството за хумор е нещо, което или го имаш, или го нямаш. То може да се култивира и развива, но нямаш ли го вродено, не може да се придобие. Светът, така или иначе, е едно не особено весело, но пък много смешно място.
А чувство за хумор при превода черпя, естествено, от автора, откъде другаде? Тази работа е като любовта – когато нещото, върху което работя, ми допада, усещанията са точно като при влюбване – има ги и еуфоричните състояния, и пеперудите в корема. Усещам мозъка си като чаша шампанско, и в нея хрумките са мехурчетата, които се пукат. Казах „нещото“, защото не ми се е случвало само с литературни текстове, а и с филми – например „Санса“ на Зигфрид, и дори с телевизионни сериали - „Военнополева болница“, „Бар „Наздраве“. А кой чете днес такава литература - тя е дълга и широка. Спомням си как при първото си идване тук Тери Джоунс от култовата комедийна трупа „Монти Пайтън“ разказа, че техен запален фен е Сирхан Сирхан – убиецът на Робърт Кенеди. Така, че никой творец не може да предположи кой ще му стане фен, и не носи ни най-малка вина за това.

Какво мислиш за виртуалните приятелства и за социалните мрежи? Важно ли е една публична личност задължително да участва във виртуални групи за подкрепа на нечии каузи, да има хиляди „приятели“ и да дава мнение за политически и обществени въпроси?

Що се отнася до социалните мрежи, те, като много неща в тоя живот, са едно много полезно нещо, при условие, че се използват грамотно. Дали една публична личност ще подкрепя виртуално каузи и ще дава мнения за политически и обществени въпроси, си е лично нейно решение. Конкретно за мен: профил във фейсбук си създадох с една-единствена цел, а именно неангажиращ обмен на глупости с приятели. Не подкрепям каузи във фейсбук, защото считам, че това е вятър работа и удобен начин да се самозалъгваш, че си отговорен гражданин, като си кликаш на топло с мишката. Но виж, като средство за организиране на реални събития в подкрепа на различни каузи, мрежата си върши отлично работата. Избягвам да участвам във виртуални дискусии по политически и обществени въпроси по простата причина, че липсва всякаква култура на спора и „дискусията“ адски бързо се изражда във „вулгарна махленска патаклама“, както се беше изразил Тери Пратчет по повод воденето на война с тотално неподготвени хора. В този ред на мисли, четох някъде, че Станислав Лем е казал „Аз не знаех, че има толкова много идиоти, докато не започнах да използвам интернет“.

Има хиляди хора, които никога не са пътували „на стоп“ и не са пяли собствените си песни, това ли е ключът към свободата, или това е само началото на пътя към нея? Къде е мястото на свободата на духа днес?

Мястото на свободата на духа днес си е точно там, където е било винаги. За цялата история на съществуването си хората не са се променили особено. Пътуването „на стоп“ може да бъде точно такава проява на несвобода, както и всяко едно нещо – мотивацията е важна, не самото действие. Приел си някакъв набор от правила - и ги спазваш. В частност за правилото да пътуваш „на стоп“: те така правели истинските хипари, ама на тебе не ти харесва особено, обаче стискаш зъби и стопираш, щото ти, таковата, истински хипар ли си, или лукова глава? Къде е свободата на духа в цялата тази работа? Така, че за немалко хора ключът към истинската свобода би бил да престанат да пътуват на стоп. Собствените песни... ами куп хора пишат и пеят едни такива песни, дето по-добре да си бяха траяли, ама какво да правиш, свобода на изразяването, ще се търпим. Изобщо, нека стане ясно веднъж завинаги, че съм против криворазбраната романтизация.

Кое е по- страшно – да се съгласиш на компромис в името на кариера и професионално израстване, или да останеш никому неизвестна?

Не виждам кое му е страшното на това да останеш никому неизвестен, милиони хора са никому неизвестни и си живеят съвсем смислено. Компромиси се случва да допусна, но не за издигане в кариерата – аз никога не съм градила кариера целенасочено - а най-често за банално оцеляване. Не мога гордо да заявя, че съм върхът на безкомпромисността по простата причина, че това не е така – аз все пак не умея да фотосинтезирам и никак не си падам по аскетизма, пък и не съм чак толкова пламенен последовател на авторитета Бендер. Но имам предел на компромиса и този предел са безобидните глупотевини – мога да преведа някое романче конфекция, стандартно комедийно сериалче, някакви неща, които не ме вкарват във възторг, ама все трябва от нещо да се живее, нали така? Спомням си в какво буйно недоумение изпаднах, когато ми разказаха, че един познат ми чул името като преводач на някакъв телевизионен сериал средна ръка, и изкоментирал: „Комата дотолкова ли е изпаднала?“.
Пък аз си мислех, че да си изпаднал означава да нямаш работа...
Да се тропосаш на някакъв пиедестал и да приемаш за превод само текстове „от велик нагоре“, при условие, че нямаш други източници на доходи, освен собствената ти работа, си е чистопробна глупост. Социалният престиж винаги е бил за мен едно доста измислено нещо.
Колкото до реалното професионално израстване, компромисът там по никакъв начин не може да ти помогне, за него помагат съвсем други неща. На мен най-много ми помага Огромното ми любопитство – точно така, с главна буква. Същото любопитство като на малкото слонче от приказката на Киплинг, дето все ядеше бой от роднините си заради Огромното си любопитство. То ме подтиква да си разширявам хоризонтите, а без богата обща култура в нашата професия си загубен.

Имала си и трудни моменти, с които си се справяла пеейки – това начин на мислене ли е, или моментен оптимизъм?

Ами да, това е начин на мислене. Напълно съзнателен и отговорен избор на безгрижието като начин на живот. През целия си съзнателен живот много системно, сериозно и отговорно съм си култивирала лекомислието.

Има ли обстоятелство, което би променило изцяло мирогледа ти – нашествие на извънземни,действителен край на материалния свят?... Справедлива обществена структура?

Много го обичам края на света. През 1999-та четири пъти го празнувахме, и четирите пъти много ми хареса. И сега попразнувахме на 21-ви декември. Извънземните бяха поканени на купона, разбира се. Справедлива обществена структура? Абе, по-склонна съм да повярвам в края на света.
Имаш две издадени стихосбирки: 1999 г. – “The съвсем best” и 2003 г. – “Зайча сянка”. Свърши ли времето за поезия?

Те и двете стихосбирки излязоха малко случайно. Първата излезе, защото спечелих конкурс, в който не подозирах, че участвам. Румен Леонидов случайно бе попаднал на мои текстове, после ми издирил телефона, обади се и поиска да му дам да прочете нещо. Посъбрах, каквото имах, и му ги дадох – не специално подбрани текстове, просто каквото ми се намираше. Минаха осем месеца, аз почти бях забравила за тия текстове, и не щеш ли, г-н Леонидов ми се обажда и ми казва „Честито, ти спечели конкурса“. Какъв конкурс пък сега, чудя се аз, а се оказа, че той пуснал текстовете, дето му ги дадох, като ръкопис в конкурса за дебютна стихосбирка на „Свободно поетическо общество“. Така, без да искам, го спечелих. За втората, както си лежахме на плажа на къмпинг Юг с моята приятелка Биляна Сокурова, която по случайност е и издателка, и си пиехме бирата, тя ми вика „Абе аз `що да не те издам?“. Ами хубаво, казвам. Но аз си пиша за удоволствие, никога не са ме гонили никакви амбиции. Мисля, че що-годе разбирам от поезия не защото пиша, а защото чета. 
Хората сега се нуждаят от фантастика, приказки и хумор точно толкова, колкото и откакто свят светува.
Сигурно затова продължават да ги създават. Точно същото важи и за поезията.

Къде стоят многобройните сайтове за самопубликуване на авторски текстове в дебрите на съвременната българска поезия?

А като спомена сайтовете за самопубликуване, вляза ли в такъв сайт, и почвам направо да съжалявам, че явно не й е свършило времето на поезията, щом толкова народ я бълва в такива несметни количества. Всъщност, сайтовете за самопубликуване ги ползвам главно за ловни полета, тъй като колекционирам Полети на фантазията и Бисери на поетичната мисъл с отрицателен знак – тоест, въпиещо некадърни неща. Но за да ги открие човек, трябва да прерови купища плява. В интерес на истината, се случва някой да публикува и по нещичко действително хубаво - но тези нещица са още по-нарядко сред плявата. И това си е закономерно, пряко следствие на закона на Стърджън, който гласи: „90 процента от фантастиката, така както и от всичко останало, е боклук.“

Последната книга, която преведе, излезе от печат през декември?

Да, „Вампирът Лестат“ на Ан Райс е вече по книжарниците. Това е втората част на „Интервю с вампир“ и е едно доста добро четиво за вампири – не като „Здрач“-овете. Най- много ме зарадва това, че древната вампирка беше събудена за живот от рокендрола. Ако ти се чете такъв тип литература – ще ти хареса.

Ти си признат киноман, а си и основен преводач на „София филм фест”. Какво ти хареса от миналогодишната програма на фестивала и какво – не?

Филмите от последното издание на „София Филм Фест“, които най-много ме впечатлиха, са „Парад“ на Сърджан Драгоевич и „Пънкът не е мъртъв“ на Владимир Блажевски. За „Парад“, трагикомедия, чийто сюжет се върти около хомосексуалните хора и това как ги приема обществото, съм абсолютно съгласна с моя мъж Боян, че това всъщност е един много мъжкарски филм! Казано в най-похвалния смисъл на думата и без капка ирония. За „Пънка“ адски се зарадвах, че спечели наградата на публиката. Харесах и екранизацията на Виктор Гинзбург по романа „Generation П“ на Виктор Пелевин. Последният филм на Зигфрид - „Детски истории“, също ми хареса. На другия полюс е „Фауст“ на Александър Сокуров – натруфена изцепка.

От какво според теб се нуждае Българското кино, освен от спонсори – от добри сценарии, от добри актьори, или от зрелищност?

Ако може да се отърве от напъна на твореца да шашне света, това би било чудесно за Българското кино. И от нескопосното подражателство – защото иначе подражателството не е еднозначно лошо нещо. Но все пак, дяволът далеч не е толкова черен, появиха се и прилични филми напоследък. Например, „Джулай“ на Кирил Станков е много читав филм. Много държа да спомена и че съм люта фенка на „Бидон филм“ - Никола Бошнаков, Димитър Таралежков, Олег Константинов. С тях направихме заедно няколко късометражки.

Казват, че съветът е най- ненужното нещо на света: „умният няма нужда от него, а глупавият няма да послуша“. Повече даваш, или повече получаваш съвети?

Именно: най-ненужното нещо на света. Поради което непоискани съвети изобщо не давам – няма по-безсмислено занимание. Не го правя точно защото знам, колко ми е неприятно на мен, когато ми дават непоискани съвети. Тъй като съм си серт човек, малцина са смелчаците, които се осмеляват на това. И обикновено не повтарят.

Мислиш ли някога да напишеш пътеводител на българския стопаджия?

Преди много години, къде на майтап, къде насериозно, с един приятел смятахме да пишем учебник по стоп... Мързелът ми обаче, както обикновено, удържа безапелационна победа. За съжаление, и мързелът е от онези неща, дето са полезни само в умерени дози.




Последно /за да запазим хумористично- сериозния дух на разговора/ - Знам за твоята слабост към зайците. Разкажи откъде дойде тя?

Дива и необяснима е тази любов. Откакто се помня, си умирам за зайци. Даже отпреди това. Вместо като нормално момиченце да искам приказки за принцеси, аз съм настоявала да ми разказват за Зайо Байо. Куфяла съм на непреходната класика „Зайченцето бяло“, естествено. Отказвала съм да играя на кукли - само със зайчета! Когато ми напълнят ваничката да ме къпят, съм отказвала да вляза вътре, докато не пуснат в нея всички гумени зайци. През цялото ми детство сме гледали зайци, без да ги ядем – обикновени зайци, тогава декоративни нямаше. Поради което в махалата се славехме като чалнатото семейство. Но може и наследствено да е – руският ми дядо белоемигрант Сергей също е гледал зайци просто за спорта и негов „възпитаник“, заекът Цезар, е печелил сребърен медал на световно изложение.
Цялата тази работа с течение на годините тежко прогресираше, а мнението ми за човечеството се сриваше все повече и повече в студените бездни, та накрая се стигна дотам, че преди шест години проведох акция в художествената галерия на мои приятели: отказах се официално от принадлежността си към човешкия род и се обявих за заек. Наскоро имах една весела случка. Спряхме се с мъжа ми пред една витрина на зоомагазин да погледаме зайчета, там се беше спряло да ги погледа едно симпатично момиче. Заговорихме се – за зайци, естествено, аз почнах да обяснявам колко ги обичам, а момичето казва: „Вие да не сте Комата?“. Много се смяхме. Очевидно, пъкленият ми план за всеобщо позайчаване на вселената работи!


Публикувано в TemaDaily

Няма коментари:

Публикуване на коментар