Махалото - от мрака до равновесието

Тя е от Чирпан – от средата на Тракия.

Но не това я прави значима.

Подредила е цели осем стихосбирки, които докосват най- тънките струни на човешката душа.

Но и това не я прави чак толкова важна. Тя е стопанката на Галерия-книжарница София Прес, на всичките прекрасни книги и картини, които са изложени в нея на вниманието на читатели, приятели и ценители.

Но и това не е най- важното, което трябва да знаете за нея.  Тя е най- дълбоко загледаният човек, който можете да срещнете в центъра на София. Тя търси и приема това, което хората наоколо крият в душите си  – добрина, стих, мрак, различие...

Това я прави не само голям творец , а и огромен човек.

Има ли вариант, в който не пишеш стихове?

Ако имах идея, как е създаден сценарият за живота ми, и какви детайли са включени, щях да знам и това. Сега ми се е паднало стихотворство... Дори не подозирам какво съм  спечелила или изгубила от този избор, защото не познавам и другите варианти. Пиша, откакто се помня, пиша, дори когато не пиша. Сетивност е, която си носиш винаги и навсякъде. Не изтеклото на листа е същинското писане. Вариант да не издавам книги имам непрекъснато. Но вариант да си сменя очите – никак не ми се получава.

На кого са нужни „специалните сетива“, с които света се вижда като поезия? 

Не знам нужни ли са някому, освен на този, който си ги има. Но подозирам, че Господ не раздава ей така ненужни подаръци, още повече очи, нерви, любопитство, думи… Тези сетива ще да са някакво специално божие отношение. Подобрение или мутация, която може да се използва за видими поетически цели.  А може просто да преминаваш през живота си като живееш поетично. Знам ли как е?..

Какво мислиш за славата? Успех ли е тя, отговорност или бреме?

Не знам какво е. Вярвам на Сенека, че е „златен креват, пълен с дървеници“. А и като гледам „прославените“ човеци на тази държава, май е повече срам. Но мога ли да съм сигурна?

При всички случаи е някаква лична битка, която се дава не всекиму, и в която е трудно да удържиш победа, ако не действаш осъзнато. Не знам дали искам да ми се случи точно тази битка. Но кой е застрахован? В днешната литературна ситуация у нас, особено в поетичната, славата е твърде лековато същество и няма как да я погледна като една истинска и същинска слава. Но искрено стискам палци на онези, които споходи – да издържат и на ласките, и на сатенените чаршафи, и на ласкателствата.

Какво те разсмива и натъжава?

Аз съм доста умозрителен човек. Основното, с което се занимавам е да зяпам себе си – през микроскопа на случващото се.  Онова, което ме радва най-много е срещането на впечатляващи подскоци на духа, човеците, които успяват да плуват по житейската вълна, като създават  радостни приливи, онези, които носят лекота, удивление, възторг, хора – широки като прегръдка. Ами, има ги.

Това, което ме натъжава – ох, не знам, натъжават ме хората-рани, раните в душите, боли ме и от етикетите, залепени върху всичко, от клишетата, с които гъмжи живота ни, от черупките, в които е затворен духа, боли ме от хихикането на света, от напразното му бръщолевене, от рамкирането и теснотата, от рекламите и какафонията, изобщо от планетните шумове, които са дребни и истерични, и те карат да се загубваш ежедневно, и изискват да правиш непрекъснато усилие  да не се загубиш...

Има ли нещо, което категорично не приемаш в хората, които срещаш ежедневно?

Ами опитвам се да приемам всичко. Но не ми се получава винаги. Има доста неприемливи неща в живота наоколо. Махало – люлее се напред назад и за да дойде хубавото, все минава през мрака. Ще съм твърде измислена, ако кажа, че непрекъснато стоя и се радвам на крилато и пърхащо човечество – затискат ме съмнения, страхове, и все съм затънала из екзистенциалните си дебри… Но конкретните измерения, т.е. нещата, които ме „дразнят“ някак изтичат през мене доста бързо и винаги им намирам някакво оправдание.

Не казвам, че е добре това – така съм устроена.

Коя е по- добрата от осемте ти стихосбирки, издадени до момента?

Все едно да ме попиташ, детството ли си харесвам повече, или младостта. Ами всичко е там, където трябва и тогава, когато трябва - с всичките си белези, любови, раздели, търсене и пропадане, утехи, пътешествия навън и навътре... И е нямало как да се разминеш. Може би детайлите биха могли да бъдат различни, но в същината си - същите. Когато живееш нещо, то ти се струва най-значимото, най-твоето, защото си потопен само в него. Като отмине – и се превръща в остатъци, паяжина, спомен, бегли детайли от живот… Така е и с книгите  - всяка е част от пътя, но той продължава и винаги е сега.

Ти четеш много, и то български автори. Сравнима ли е българската поезия и литература  със световната?

За да отговоря на този въпрос трябва да познавам по-добре и съвременната световна литература, аз не мога да се похваля с това... Все пак мога да допусна, че и в България, както и по света се раждат талантливи писатели и поети,  едва ли точно у нас Раздавача на таланти ще е спестил нещо.

Въпросът от там нататък е какво се прави с тези дадености – как се издава, как се продава, как се окуражава, как се превежда една национална литература, как пътува по света и намира нови и нови читатели... А и търси ли въобще? Но и сляп да е човек – ще забележи удивителен синхрон в начина, по който се случват нещата в повечето житейски сфери у нас. Та и в нещото, наречено „национален литературен живот“ ситуацията е аналогична... Изводите – сами.  Хубавото е, че въпреки всичко се случва добрата литература. Че се появяват страхотни книги и стигат до хората сред цялата многотия.

Това е най-хубавото и на живота въобще, че въпреки всичко живее и надмогва.

Интересуваш ли се от политика, от трусовете в обществото ни, от глобалните заплахи?

Не. Не се интересувам от тези неща. Но и това не е цялата истина – смятам, че  всичко, което преживяваме е с категорични корени в духа. А, виж , от него се интересувам доста.

Никак не ме вълнува кой политик къде е сгафил, за колко се е продал, колко силно искат да ме уплашат новините и къде телевизорът ще иска да запрати човешката ми енергия. Ясно ми е, че днес ще преспя с вечерната новина, ще се ядосвам, ще изкрещя – наум или на глас, после ще се скарам с колегата евентуално, а утре ще ме залее  следващата новост, после по-следващата мътилка – и така ежедневно ще живея живота, който се очаква да живея...

Ще се боя, ще се карам, ще изпращам болка и гняв по земята…  Сякаш са ѝ малко на земята и болката, и гневът, но ще ѝ прибавям и от моите - всеки ден. И нищо няма да се промени, освен запращаната ми по лошотията жизнена сила.

Е, ще заспивам с чувство за правота в омразата си... Не е за мен това, предпочитам да храня само онези неща, които растат,  украсяват, милват... Тях избирам да виждам. Това е моят начин да спасявам света, или света си ежедневно. Вероятно всеки човек има свой начин… Махалото се движи и всеки ден настоява да осъждаш или да прегръщаш. 

Колко далеч е поезията от световните проблеми?

Не, тя не е небесен остров, откъснат от живота – тя е самия този живот, но също и невидимата му горница.  Не бих била жива, ако случващото се в света не е част и от мене.

Какво мислиш за отношенията автор-читател? Разкажи за най-запомнящия се почитател?

Ами читателите са радост. Особено онези, които харесват написаното, защото именно с тях влизаш в резонанс и получаваш успокояващо усещане за себеподобност, която е някакъв любим допинг.  Така че ги обичам всичките, обичам срещите с тях.

Разбира се, имам и любими читатели. Винаги си избирам един първи читател, който ми е най-важен, дори да го няма насреща, си го създавам и фаворизирам, през неговите очи чета всичко ново и се вълнувам  като на любовна среща – слагам си фибички в косата, изглаждам грапавините, искам непременно да му хареса новото стихотворение… 

С тази роля натоварвам обикновено важен за мен човек, който се превръща в една метафора – метафора на всички следващи очи, които ще посрещнат думите ми. Ако издържа неговия поглед към текста, нататък е лесно.

Защо, според теб, „всеки“ иска да издаде книга? Как читателят да разпознае откровения графоман?

Не знам дали всеки иска такива неща?... По непотвърдени данни, имало живот и извън литературата, но мисля, че това са безпочвени твърдения. Шегувам се. Да, занимаването с писане изглежда относително лесна работа, инструментариумът е достъпен за всички, а вече интернет предоставя и широка трибуна, в която за всяко писание ще се намери и клика, и клакьори. Издателствата са повече от читателите и всяко от тях се надпреварва да прибере едни пари… в името на литературата. Всъщност, за литература не говорим въобще… Но приемам и това.

Всекиму - своето пътче, терзания, ядове, цена и уроци.
------------------
 

Виж, за читателите е по-трудно.  Но ми се иска да вярвам, че всеки човек рано или късно ще се добере до своите четива Въпреки, че пътят към тях понякога минава и през „несвоите“.

Наскоро беше представянето на последната ти книга „Една ампула мрак“ в Чирпан. Страхуваш ли се от това, че никой не е пророк в страната си?

Не, не се страхувам. Защото „признанието“ или „непризнанието“ са част от т.н. „литературен живот“ – а той, вече казах, се движи по други, извънлитературни правила. Поезията се пише вертикално, но се оценява хоризонтално. Хоризонталите са конюнктура, ситуация, реклама, кръгове, финанси, вестници, драматургия всякаква… Вертикалът ме вълнува повече.

А Чирпан – онзи, който е в мене, е постоянен. Той не зависи от това кой е кметът, каква е  политическата ситуация, какво пише в местния вестник, нито от клюките и сапунените сериали. Той е домът ми, майка ми и баща ми, гробът на баба, черницата пред къщи, музеят на Яворов, въздухът и водата, която „се не пие“, все такива неща… И не се боя, че ще се променят. Там се чувствам винаги любима.

Класика или „съвременна българска поезия“?

От всички съюзи, предпочитам съюзът „И“ -  каза веднъж една любима приятелка, Мая Дългъчева. И аз така. Антагонизъм съществува само в човешкото въображение, което иска непременно да избере. Иначе истинските неща си стоят добре  едно до друго, и не си пречат, времената – също. Днес чета основно съвременна поезия и понякога, когато ми трябва довод, опора, скривалище – Яворов, Дебелянов, Вапцаров…

Имат ли значение наградите от конкурси?

Егото яде всички ни по различен начин – и с наградите така.  На един казва, че е велик и заслужава тази награда, че и всички награди на света, на друг шепне: „Не ти дадоха тази награда, защото са мафия“, на трети – че читателите му още не са дорасли до неговото величие, на четвърти - „ти не си като тези дето ламтят за слава“... Изобщо колкото хора – толкова изкушения. Не ми дава сърце да съдя, защото и аз си имам своите…

Търси ли се признанието, или то само намира таланта? Има много млади, талантливи автори, които не могат да достигнат до публиката...?

Доста труден въпрос. Ако търсиш признание, то ще те намери. Но тежко ти, ако за признание пишеш – не се знае можеш ли да платиш тази цена. А пък ако можеш, тогава – браво! Всекиму – своята пътечка. Винаги става онова, което е най-добре за тебе. Ако посягаш към чуждо канче, няма как да си сигурен ще можеш ли да преглътнеш ястието, дето животът и забъркал там. Но така сме човеците, все пак надничаме, терзаем се, ядат ни съмнения и искаме да сме ние.

Сега казвам това, не значи, че винаги съм вървяла по този път, имала съм и имам своите слабости и страсти, опитвала съм се и опитвам написаното от мене да стигне до повече хора. Младите и талантливи автори също ще имат своите пътеки към читателите. А и днес това е по-лесно– ако си добър, няма как това да не стане ясно в един момент. Ако не си – също.

Колко работа трябва, за да се издаде успешна книга?

За един автор „успешна книга“ сигурно е тази, която е стигнала до повече  хора и резонансът е станал видим, онова пукане, онова прозвънване, се е чуло и у тебе – станала е тази уникална сърдечна среща….

За издателя, вероятно, това е добре продадената книга, след успешната рекламна кампания след минимална инвестиция и ангажименти. Пък ако му се случи и автор без претенции за хонорари и без досадни изисквания към качеството на изданието...

А за читателя, виж, за читателя, това ще да е книгата, която той препрочита и пази в себе  си по-дълго от утре.

Но въпросът беше за работата, а  в случая – поетичната работа не е написването, не е издаването или продаването, а онова човъркане из себе си, разрохкването на вътрешната ти почва, която ще позволи на засетите човешки работи да поникнат, и цветовете им да са истински, а не някакви бутафорни пластмасови розички, които, вярно – траят, но не трогват...

Точно тази работа - край няма.

Как ще се казва следващата ти книга?

Следващата книга ли? Тя е още семе. А семената са безименни.

ЕЛКА СТОЯНОВА: „Смехът в живота ми е повече от сълзите“

 Бургаската писателка и поетеса, носител на наградата за поезия "Христо Фотев" за смешното и тъжното, за погледа и егото

07 Юни 2016 

Толкова отдавна не съм ходила в Бургас, че дори не си спомням кога беше. Но ако отида сега, със сигурност ще искам да срещна Елка Стоянова – за да си разкажем по една петъчна история, да се посмеем на социалните мрежи и антисоциалните случки.

Тя е родена през октомври 1975 г. Завършила е Юридическия факултет на Бургаски свободен университет и е юрист в бургаската митница - сериозна дама с неподражаем стил и още по- неподражаемо чувство за хумор. Автор е на две стихосбирки - през 2009 излиза дебютната ѝ поетична книга "И крещя", а през  2014 - книгата "Anamnesis morbi", която печели наградата на името на Христо Фотев. Същата година излиза и сборника с разкази “Петъчни истории”.

Последната книга е нещо средно между сборник с кратки разкази и хронология на статуси в социалната мрежа. Опиталите книгата предупреждават, че предизвиква неконтролируем смях без да има претенция за висока литературна стойност, тя е свежа, наситена със самоирония и положителен заряд. Както и самата Елка. Понеже Бургас е нейното място, а не се очертава скоро да ида до там, реших да задам няколко въпроса – почти все едно, че сме се срещнали :

Кога едно нещо е смешно и кога става тъжно?

Зигмунд Фройд би перифразирал въпроса ти, като направо отговори, че хуморът е защитният лост,  който помага на човек да освободи напрежението и да се отърси от тежестта на битието, от тъгата. Хуморът е най-социално  приемливият начин за справяне със стреса и болезнените усещания.  Има един английски поет, ренесансов, който като не могъл да каже какво е хуморът, се опитал да го дефинира като син на здравия смисъл, остроумието, чистата истина и веселието. За  удобство а и поради липса на по- конкретна дефиниция,  ще се съглася с него, защото каквото и да е онова, което ни кара да виждаме смешното около нас, то е истинска благословия.

Питаш ме кога едно нещо е смешно и кога става тъжно. Не знам дали има смешна и тъжна страна нещото,  или просто е въпрос на избор с какви очи да го погледнеш.  Всичко е такова, каквото е,  а цветът и чувството ги добавя този, който го гледа.  Не нещото се мени, а очите, които се взират в него.  И ако позволиш генерализация – ето, виж най-голямото нещо, животът ни - щеше да е толкова тъжен, ако не беше толкова смешен. Или пък щеше да е толкова смешен, ако не беше тъжен, би казал друг. Има ситуации, в които някой се смее, а му иде да плаче. В тези случаи тъжното е не това, че смехът е обърнат в гротеска и капсулова чувствата на човека, а самотата на тия чувства. Защото трябва да си много, много самотен, за да се налага да ползваш смеха като щит, зад който да криеш сълзите си. Няма нищо по- отблъскващо и покъртително от тъжен клоун. Не знам как да отговоря - къде-къде по-мъдри от мен са се опитвали да се заиграват със скритото зад  двете маски  на Мелпомена. Изразът „Ако не беше смешно, щеше да е тъжно”,  че и обратната му вариация, заема ключово място в творбите на класици като Чехов, Лермонтов, Стивън Кинг, Пушкин, Шекспир, та аз ли ще мога да отговоря…

Разбираш ли от смешни истории?

Живея ги.

Случват ли се наистина комичните ситуации, или преобладават тъжните?

Аз съм късметлийка, смехът в живота ми е повече от сълзите.  Непрекъснато се уча на смях – децата са идеалният източник за това, те са толкова неподправени, готови да се разсмеят на всяко ново и непознато нещо. За да може да се смее един човек на ситуация, за има очите да я види комична, той трябва да се е учил на това още от дете.  За да култивираш в себе си чувството за хумор, някой трябва да ти го е заложил, после ти самия да си го отгледал, и най-накрая – да си го надраснал, тоест да можеш да се смееш и на себе си. Защото самоцелното остроумничене, насочено само към света извън теб, много лесно преминава в грубост. Само ако можеш да се самоиронизираш, ще можеш да раздаваш беззлобно смях.  Ако си роб на егото си, остроумието ще се изроди в озлобен присмех. Между другото, социалните мрежи са чудесен лакмус за това и много лесно можеш да разпознаеш узрелите за смях хора. Едно е да си забавен, понякога хаплив, но незлоблив, друго е да сипеш жлъч и неприязън,  завоалирани зад оправданието  „особено чувство за хумор”.  Ако смешките ви са неразбрани от околните, това не значи, че вашето чувство за хумор е много специално, а значи, че просто не са смешки.

Кое е най- красивото нещо на света?

Усмивката на човека, в когото съм влюбена, когато е предназначена за мен- двеста карата чиста красота и щастие.

Пластелиненото прасе, което малката ми дъщеря направи в училище за деня на майката специално за мен и което вкъщи  толкова пъти сме си предавали от ръка на ръка, че в момента прилича на нещо, през което е минал верижен трактор и го е вяла пясъчна буря.

Подскоците на петте малки котета, които дворната ни котка надуто представи преди седмица на цялата фамилия.

Завеяното лице на голямата ми дъщеря, когато с отнесен поглед  се вглъби в нейните си тинейджърски неща (например в мисли за къдрокосия младеж, който я изпраща всеки ден след  училище).

Морето.

Поезия или проза?

И изобразително изкуство! Луда съм на тема живопис. Мога да говоря на тая тема с всеки, който е готов да я подеме, съвсем дилетантски, разбира се, а също мога да слушам и чета с часове поезия, проза, документалистика - на тема изобразително изкуство. Когато се озова нейде по света, художетвените галерии и музеи са ми едно от първите и задължителни места за посещение. Иначе,  по повод  художествената литература – да го кажем така: поезията ми е за откровение, утеха и катарзис, а прозата – за забавление, за наслада, за информация, за отмора.

Какво четеш напоследък?

Ами, специалицирана юридическа литература по неволя и няколко художествени, защото искам да прочета всичко наведнъж, но нямам време.  Преди седмица довърших „Самодива“ на Краси Зуркова, която имаше турне в България и се запознах с нея. Много ме впечатли това, което тя каза, за процеса на написване на книгата – изчела е дузина томове – наръчници за това как се пишат книги, записала се  е на курс по творческо писане, изобщо, захванала се е с това като с работен процес. Съвсем съзнателно, задълбочено и отговорно като лекар към изследване на ново заболяване е подходила.  Много ѝ завиждам за последователността и амбицията,  понеже и аз съм изкушена от писането и в момента работя върху роман. Не мога да си представя да мина през целия тоя процес, който тя е извървяла.  Сигурно така се прави, но при мен тоя модел едва ли ще проработи, защото гледам на писането като на механизъм за разтоварване, пиша за удоволствие.  
Иначе в момента на нощното ми шкафче са Пратчет и Удхаус, но те са там винаги, само заглавията меня от време на време, „Чародеите“ на Ромен Гари, „Време секънд хенд“  на Светлана Алексиевич – каква великолепна корица има тая книга!, в електронния четец имам към трийсетина книги, постоянно им се увеличава броя. Нямам никаква идея кога ще ги чета, но непрекъснато трупам.

Какво правиш, когато не правиш нищо?

Обикновено сме на вилата, разхождаме се, мързелуваме на плажа, майсторим си нещо с децата, помагам в градината на мама - има страхотни цветя, лехи с билки, най- хубаво е когато превали някой възторжен летен дъжд и после напече - омарата  има дъх на босилек и рози. В моето семейство няма хора, които да могат да стоят спокойно без да правят нещо.  Или ръцете,  или умовете ни са непрекъснато  заети.

Добър град за поезия ли е Бургас, или хората само така си мислят?

Бургас е най-добрият,  най-добрият град за поезия.  Никой не може да открадне от Бургас Духа на Поезията, защото той е във всяко пясъчно зрънце и във всеки микрон въздух.

Кое е по- важно: ти да се харесваш, или околните да те приемат?

О, любимата ми тема – за мен. Разбира се, че и двете са важни – и любовта към самия себе си, и приемането от хората наоколо. Като бях по-малка  мислех, че е важно всички да ме харесват. Това е много трудоемко и емоционално изтощително и с времето като че ли инстинктивно човек се научава да отсява и хора, и ситуации, за които според личната му камбанария си струва да влага усилия.  Сега ми е важно да ме харесват хората, които аз харесвам, а те не са малко – просто ми е лесно да общувам и нямам проблем чисто интуитивно да давам в аванс симпатията си дори на непознат. Много рядко съм се лъгала в преценката си за човека отсреща. Но пък случаите, в които съм грешала, са ми били много важни житейски уроци.   

Кое е сигурното нещо, което знаеш за живота?

Че някой ден ще трябва да мина през Онази врата. Не знам какво има след нея, но тук, от тази ѝ страна, се надявам, че ще оставя достатъчно на брой добри неща, които ще са ми индулгенция.

 Саламът или свободата?

Че защо трябва да избирам, като мога да имам и двете?

На какво искаш да научиш дъщерите си?

Да знаят кога да са щедри, кога – смирени, да могат да хвърлят гнева си в правилната посока и да не пестят любовта си, защото тя е перпетуум мобилето на тоя свят.  Да не попадат в мрачните окови на завист, обида, лъст и отмъщение, да прощават на правилните хора, да разпознават правилните хора. И въобще не виждам как ще стане, защото аз тия работи не ги мога.  Дано поне ги науча  как да откриват смеха, как да се смеят на глас, от сърце, като водопад - без да се стесняват,  че смехът им ще събуди квартала, ще подплаши птиците в короната на някое дърво, ще разгневи някой вкиснат човечец.  Дано ги науча да се обичат толкова, че да не позволят на никой или нищо да ги нарани – душевно и физически. Дано станат добри и смислени хора.

Какво да очакваме - нова порция смешни истории, стихове или страшни приказки?

И трите!

Има ли нещо, което искаш да кажеш на читателите си?

На читателите – здрави да сте, не спирайте да четете. И носете усмивките си гордо!

Венцислав Василев и „Утаяване на естеството”

Снощи, 29.09, в зала 4 на НДК Венцислав посрещна читателите на третата си поетична книга

Той е роден в Добрич през 1982-ра. Запознахме се във Варна преди години, а напоследък го виждам все по-често в София. Казва се Венцислав  Василев и не е от хората, които охотно разказват за себе си. Възпитаник е на Висшето военноморското училище във Варна. Обича планината, природата и резонанса в отношенията. Нещата в бита  му са се случили като събития и той ги е приел с разбиране. Така е вероятно и с поезията – дошла е при него сравнително скоро, а той е приел това свое допълнително сетиво и го използва, за да покаже посоката на своите мисли. Най- важното за него разказват стиховете му – дълбоко философски, без да са претенциозни, естествени, без да са елементарни. Първата му стихосбирка излиза през 2011-та, през 2013-та посрещнахме втората – „Напразно в себе си витая“, а снощи, 29.09, в зала 4 на НДК Венцислав посрещна читателите на третата си поетична книга „Утаяване на естеството“, издадена от „Жанет 45“. Редактор на книгата е Виктор Самуилов, но ако очаквате да намерите в нея нещо смешно, ще останете разочаровани. Търсенията на Венцислав Василев са насочени дълбоко под повърхността на римата и формата.

Преди време този различен млад поет е споделил, че любимото му  занимание е да мисли. Повече му харесва само да не мисли. За нас остава да четем бавно и непредубедено, и заедно с него да осмисляме естеството на нещата. Ето и какво разказа той за себе си и за новата си книга:

Какво наричате с трудната дума „поезия“ и срещате ли я често в живота си?

Поезията е въпрос на възприятия – да виждаш допълнителните измерения на нещата. И в следващ етап – да умееш да ги предаваш. Това, последното, от една страна би трябвало да има и да предава определени художествени, естетически и психологически съдържания, но естествеността на процеса трябва да остава незасегната.

Нещо такова е за  мен поезията. Но за да бъде тя жива, не бихме могли да я установим и посочим, а само да усещаме своята недостатъчност и да поддържаме стремежа си към нея. Тук няма крайна цел, а само посока. И това се отнася напълно за живота, то е животът.

В стиховете Ви често присъстват темите за търсенето и себепознанието, за колебанието и равновесието. Намерихте  ли отговор на въпросите си?

Бих се противопоставил на формата на въпроса. Да, присъства темата за търсенето, но в една друга перспектива – търсенето е неспокойствие и свидетелство за нашата обърканост. Не то води до себепознание, тъй като е проява на крайна субективност и затвърждаване на личната значимост, а това води до най-големите изкривявания в човешките възприятия. Това е колебание, което никога не може да намери равновесието, тъй като винаги се устремява към различните полюси. В една изолирана психична система, каквато обикновено е човешката, няма как да има равновесие, понеже то не търпи ограничения (те създават напрежения). В този смисъл, равновесието го има, то е всеприсъстващо, но е в целостта на всичко. А човек може да се приобщи към него не като резултат на лични търсения, а напротив, чрез надрастването им. Отговорът на всички въпроси е там, където те са се стопили. Тази тема е силно засегната в моите стихове, но представената там перспектива остава далечна за повечето читатели, тъй като погледите им сочат в най-различни посоки.

Различни ли са младите хора от Вашето поколение? Какво ги вълнува и какво – не?

И са различни, и не са. Те не могат да бъдат друго, освен продължение на предишните поколения. Просто част от трупаните преди нагласи вече са събрали по-голяма плътност и се изявяват по-ярко. Така например, у младите е доста по-видима непримиримостта към наложените им отвън модели.

Думата „вълнува” е интересна. Вълнението е неспокойствие на морската повърхност. Но пък повърхността е твърде малка част от световния океан. Та, младите хора няма от какво да се вълнуват, освен от актуалните ветрове. Всички сме се погрижили да създадем една среда на контрастите между външните условия и вътрешните страсти и затова напреженията избиват от много посоки. Голяма част от по-младите усещат това, но тяхната проява на свободолюбивост е много повече подчинение, понеже се проявява отново като конфликт и така зарежда допълнително вече наличните напрежения.

Вярвате ли в „светлото бъдеще“? Полупразна или полупълна е чашата Ви?

Както сега, така и занапред – всеки е в себе си. Да попитам ли – от кого зависи дали е светло или тъмно там?

Иначе, този свят е подчинен на физични закони и се движи натам, накъдето е бутан. Всяка ситуация е следствие от закономерности, така че всичко е такова, каквото единствено може да е. Половинките на чашата са само привидности за нашето ограничено съзнание, което работи чрез  разграничения. Нашите желания сами по себе си са конфликт, тъй като са неприемане на наличното. Така се създава границата въздух-вода в чашата, като несъзнателно сме насочили всичката си енергия към установеността на тази граница, понеже е форма на познатост и сигурност. И така правим безполезни и въздуха, и водата, и чашата.

Кое е най- ценното нещо, което имате?

Най-ценното нещо, което имам, е усещането че нямам. Това ме прави отворен, когато успявам да пребивавам в него. Защото фиксацията „имам” е затваряне и спиране на движението, пълна невъзприемчивост.

За какво мечтаете? От какво се вдъхновявате и за какво благодарите?
 

Не бих казал, че мечтая и това би могло да се подразбере от досегашните ми отговори. Макар че не мога напълно да контролирам психиката си, ако тя се зарее в някакви въжделения, веднага част от мен го отчита като разсейване. Птиците на мечтите са много красиви, а и техният летеж винаги ни е примамвал. Но повече от това те не могат да дадат, а има много работа за вършене и път за вървене.

Вдъхновението е интересна тема, но пак, самата дума казва достатъчно. Вдъхновение е това, което те оживява или одушевява. В митовете на всички култури има сътворения на човека първо от някаква нежива материя, а после някой му вдъхнал, за да го оживи. Повечето хора се чувстват живи от емоции и преживявания, но това е нещо външно. Именно затова аз чувствам вдъхновение, когато по един или друг начин успея да се отдръпна от плоскостта на емоциите и преживяванията. В пространството отвъд тях има една проводимост, която бих могъл да определя дори за тяло на вдъхновението.

Това е третата Ви поетична книга, как стигнхте до издателство „Жанет 45“?

Стигането до „Жанет 45” е тотално обикновен процес. В електронната си страница те са посочили адрес за изпращане на ръкописи и аз реших да пробвам. Мислих, че моите симпатии към класическата форма няма да срещнат одобрение, но след известно време ме уведомиха, че ще ме издадат и започнахме работа с редактор.

Имате ли мнение за избухващите напоследък драми между автори и лобита?

Просто е посредствено. Но е напълно нормално, когато човек търси утвърждаване на своята посредственост, а не начини за преодоляването и. Това отново се отнася за всички нас.
За литературната среда няма какво да кажа. Тя е сбор на литературните периферии – тоест ние.

Поезията избор ли е, или призвание? Какво щяхте да правите, ако не можехте да пишете?

Имам някакво отношение към поезията. Понякога е възможно и тя да има отношение към мен. Не бих могъл да я нарека избор, не бих могъл да я нарека призвание, нито бих могъл да застопоря отношенията ни по друг начин. Не е особено драматично нито боравенето ми с думичките, нито неспособността ми за това. Аз просто понякога имам да казвам нещо. Доколкото не мога да го казвам се опитвам да го правя. И в двете имам трудности.

Какъв човек сте?До колко е важно според Вас да си добър човек, за да си добър поет?

Няма нищо интересно покрай личността ми, нито покрай която и да е друга личност.

Във „важното” не може да има „добро”, нито обратното. И да, първо трябва да си човек, за да си поет. Не можеш да си прикриеш следите, винаги се вижда - като си минавал от тук, колко тревичка си потъпкал.