Независимото
ми Аз завърта ключа на печката, включва
котлона и си прави кафе. Завърта крана
на водата и си налива вода. Завърта ключа
и заключва апартамента си, сгушен в
панелната ниша между още четири панелни
кутийки – отвсякъде Независими. Завърта
хитроумното приспособление, с което
затваря и заключва едновременно входната
врата зад себе си. Напуска с Независима
усмивка между зъбите и се отправя към
мястото, определено от някого за
празнуване на Независимост.
Въртим се независимо, но празнично - като електрони, насочени от внезапен алтруизъм. Питам се, защо първият паметник на Независимостта беше открит едва преди 3 години? Може би някой е сметнал, че сме започнали безвъзвратно да забравяме същността на понятието, поради което е необходимо да засвидетелстваме в гранитен блок, че все още си спомняме за Нея?
Въртим се независимо, но празнично - като електрони, насочени от внезапен алтруизъм. Питам се, защо първият паметник на Независимостта беше открит едва преди 3 години? Може би някой е сметнал, че сме започнали безвъзвратно да забравяме същността на понятието, поради което е необходимо да засвидетелстваме в гранитен блок, че все още си спомняме за Нея?
По есенните
улици няма движение – освен кварталните
нещастни и смачкани чичковци
от ъгъла, които употребяват
водка с кафето, защото са Независими и
могат да си го позволят. Кварталните
чичковци не празнуват своята независимост,
те я прилагат на практика. Думите, с
които потвърждават това ежечасно, не
са за пред публика, но причината е
времето, резултата от вчерашния мач,
политиката, в краен случай –жената или
децата... Нецензурните думи са като
есенните болежки – винаги има няколко
причини за тях, а корените им задължително
са в нещо отдавна отминало.
В трамвая е
пълно с Независими бабички, които отиват
да сверяват цените по пазарите
и хипермаркетите, защото
е време за промоция, за лютеница, и в
допълнение – за Независимост. Щъкат
щастливи Независими деца, които размахват
знаменца и отиват да посетят някоя
сравнително чиста и здрава детска
площадка на другия край на града –
вероятно с опознавателна цел, за да
разберат придружаващите ги родители
колко точно е широк света.
И измежду всички
тях се пъхам Независимата Аз. Замислих
се, кога точно станах Независима? Денят,
в който напуснах дома на родителите си
изобщо не го помня. Беше вторник – или
сряда? Имам бегли спомени за късна
делнична вечер, търсене на единствените
ми (тогава) официални обувки, такси,
което ме чака пред блока, един сак с
дрехи, книги и камъни...и факта, че си
забравих китарата в хаоса... Изобщо не
беше празник, по- скоро се питах със
страх какво ще се случи от тук нататък,
ще се справя ли, правилно ли постъпвам...
Винаги съм смятала, че моментът в който
един човек става самостоятелна личност
е закономерен и логичен, може би затова
съм пропуснала да запомня датата и сега
оставам без личен Ден на Независимостта.
Макар че, ако
под независимост се разбира, че сама си
плащам сметките и обувките... Колкото и
да я празнуваме, Независимостта си
остава в пожелателно наклонение. Имаше
време, в което поривът за независимост
се изчерпваше с пътуване „на стоп” до
Варна през юли, тесни дънки и дълга коса.
После пораснахме и дойде друго време,
в което думата „независимост” изобщо
изгуби смисъл. Получихме свобода и право
на избор, колкото душа поиска – и
абсолютна невъзможност те да бъдат
употребени по предназначение. Да избереш
да си Независим означава да съществуваш
съвсем сам в съвсем малък свят, но дори
да избереш това, неминуемо ще се появи
необходимост да опитомяваш лисици, рози
или хора... Мечтаем за нея непрекъснато,
и някак все не признаваме, че тя не ни е
необходима. Какво бих правила без
тоталната ми пристрастеност към децата,
родителите, любимите? В обществен план
опитите също са жалки: всяка държава
празнува свой Ден на независимостта –
и накрая какво? Програми за субсидиране,
други програми за интегриране, трети
програми за подпомагане развитието, та
дори спасителни програми... Без тях
Независимата държава е наникъде, с тях
независимостта изчезва в небитието.
Наскоро
научих, че съществува Ден на правото
да знам (28.09) – въпреки, че няма ден на
възможността да не ме интересува. Има
ден на думата “Обичам те” (28.09) и на
целувката (06.07) – но някак е пропуснато
да се уточни ден на възможността да
бъдеш искрен в думи и целувки...
Денят на
Независимостта е в пълно противоречие
с живота ни в нашето съвместно обществено
общежитие. И за съжаление, никога няма
да има ден на щастливата зависимост от
чуждото щастие...
Публикувано в сп. Тема
Публикувано в сп. Тема
Няма коментари:
Публикуване на коментар