Хвърчило

Влача хилава сянка, вместо да вдигна хвърчило.

И се крия без нужда, и болезнено се обезличавам.

„Намери ме“ - една ярка пътека извика,

а пропуснах пресечката – и няма пътека такава.

Как се прави хвърчило? Не помня.

Беше твърде отдавна, и все още умеех да тичам.

Хвърковатите мисли ме намираха лесно, и лесно отлитаха.

Иначе, все така неотменимо и трудно обичам.

За какво е хвърчилото, ако не стига небето?

Непотърсени, кърпени мисли ме дърпат и спорят.

Имах някъде пъстро хвърчило от рошави радости...

Ако някога го намеря, ще го изпратя нагоре.

Подаръци

Сезонът на Коледното пазаруване е. Търговците се чудят какъв цвят да бъде петъкът. e отговорността в историческия момент, когато и да реши да настъпи той. Учениците се радват на удължената ваканция, а на контраучениците пак не им пука особено. Фотографите с професионалните апарати и контрафотографите със смартфоните дебнат нещо да се случи по по-различен от обичайния начин. Домакините разсъждават над много важния въпрос, дали да организират празник (с традиционните за някъде си пуйка с портокали и щолен), или контрапразник (с традиционните за нашите ширини вратни пържоли, туршии и ракии). Банани, портокали и бързи кредити има навсякъде, а червени петолъчки светят празнично пред централните „знакови“ сгради. Хората и контрахората разнасят шарени пакети и много им се иска да се усмихнат. Или контраусмихнат, в зависимост от цвета на паветата. В мрачните им погледи обаче се чете скрит въпрос към съседа: „Я си признай, какво искаш да се строи, магистрала или АЕЦ?“. Сякаш само децата смеят да се зарадват както се полага на идващия празник, и да не строят нищо за разнообразие. Не, че не биха построили нещо главозамайващо, ако имаше достатъчно сняг, но и тази година няма достатъчно...

Минувачите се гушат в яките си, дълбоко замислени дали са в състояние да зарадват близките си, или мисията е невъзможна. Студентите и контрастудентите не си признават, че им се „ваканцува“, защото в техните ръце е отговорността в историческия

момент, когато и да реши да настъпи той. Учениците се радват на удължената ваканция, а на контраучениците пак не им пука особено. Фотографите с професионалните апара-

ти и контрафотографите със смартфоните дебнат нещо да се случи по по-различен

от обичайния начин. Домакините разсъждават над много важния въпрос дали да

организират празник (с традиционните за някъде си пуйка с портокали и щолен), или

контрапразник (с традиционните за нашите ширини вратни пържоли, туршии и

ракии). Банани, портокали и бързи кредити има навсякъде, а червени петолъчки

светят празнично пред централните “знакови” сгради. Хората и контрахората раз-

насят шарени пакети и много им се иска да се усмихнат. Или да се контраусмихнат,

в зависимост от цвета на паветата. В мрачните им погледи обаче се чете скрит

въпрос към съседа: “Я си признай какво искаш да се строи - магистрала или АЕЦ?”

Сякаш само децата смеят да се зарадват както се полага на идващия празник и да не

строят нищо за разнообразие. Не че не биха построили нещо главозамайващо, ако

имаше достатъчно сняг, но и тази година няма достатъчно...

„Знам какво да подарим на мама!“ - сепва ме щастливият глас на едно момченце, омотано в шал и с накривена шапка, което седи в баща си и маже с пръстче по стъклото на трамвая.

„Кажи да видим!“ - пита заинтригуван бащата.

„Кола! - заявява тържествено детето. - Като тази, която бащата на Сашо им купи. Голяма, червена... А майката на Сашо, като се качи в колата, знаеш ли как се смееше?“

„Как?” - пита бащата, вече не толкова ентусиазиран.

„Ами непрекъснато! С голям смях!“

Бащата повдига вежди учудено и оправя накривената шапка.

„Не става! - отсича той накрая. - На жените се подаряват цветя, пръстени, кристални вази, гердани... Мама и без това не може да кара кола, няма да хареса такъв подарък.“

„Нищо не разбираш от жени“ – съчувствено казва малкият и демонстративно се обръща към запотеното стъкло на трамвая.

„Е, ти пък... - смее се бащата. - Може и една нова прахосмукачка да купим, модерна и безшумна, тогава ще видиш как ще се зарадва. Само няма много да си проличи, нашата мама не се смее непрекъснато с голям смях.“

„Ами защото не разбираш...“

Оставям зад себе си разговора и се замислям за най-ценния си подарък. Не беше пръстен, нито прахосмукачка, макар че когато получих прахосмукачката, ми се прииска да полетя с нея. Най-ценният ми дар беше речно камъче с млечнозелен цвят, идеално гладко и тържествено връчено от сина ми. Доскоро го търкалях из джобовете си, и вероятно е все още някъде там. Не съм се смяла „с голям смях“, когато го получих, но беше най- искреният подарък, който едно тригодишно момченце може да изрови от сухо речно корито. Какво може да бъде по-ценно от усилието на едно дете да зарадва възрастния?

По същото привечерно пазарно време една невесела майка разглежда червени коли – играчки. Избира голяма, лъскава лимузина с дистанционно управление. После се отправя към другия край на магазина и без колебание взема същата лъскава лимузина, но от онези, които са точно умалено копие, или миниатюрно бижу, според темперамента на купувача. Майката, която няма да получи голямата червена кола, излиза от магазина с два пакета – голям, за малкото момче, и малък – за голямото. Дали момчетата порастват е спорен въпрос. Факт е обаче, че една и съща играчка може да събуди усмивката и на малкото, и на не чак толкова малкото момче, че дори и на дядото. Особено, ако става въпрос за червена лимузина.

Другият безспорен факт е, че никоя жена не би се зарадвала на умалено точно копие на прахосмукачка. Освен ако не е златна, с диамантено копче за включване, и напълно негодна за употреба по предназначение. Това не е защото момичетата порастват, а защото в края на краищата се научават, че прахосмукачките не са нито повод, нито средство за летене. И въобще, дядото с червеното палто трябва да обясни някак, че ако има понятие „контра-подарък“, то това би била прахосмукачката. Нищо, че според сигурни анонимни източници съвременните вещици вече са се научили да летят с нея.

Текстът е публикуван в сп. "Тема"

Възможно е

Не познавам човека, който плаче за моята сянка.

Не познавам и сянката, дето се влачи след мен.

Непознатата улица кротко пропада в дрямка.

Непознатата птица не литна – родена е в плен.

Всички думи събрах, построих най- въздушната кула

и вградих в нея малкия смисъл на своя живот,

Не разбирам света, който лъже, че още ме чува.

Всички круши са криви, и всичките дадоха плод.

И от всичко остава една тишина всемогъща,

тя изтегля душите ни в кухи, сребристи спирали.

Не познавам човека, който плаче за моята истина,

но възможно е в друг живот заедно да сме се смяли...

До Ноември

Не съскай, не ме плашиш. Всичко знам -
дори началото да е красиво,
накрая пак е студ, човек е сам
и се надява да му е щастливо.

Накрая на дантеления шал
мъглата се заплита и се влачи.
Светът на хора, снадени от кал
изчезва. Вече нищичко не значи.

Не съскай, не ме плашиш. Не говоря
на мъртвите листа езика точно.
Напразно се опитваш да ми пречиш,
ще оцелея. И ще е нарочно!

Цветни картини по списък

Казвали са ми, и то много пъти, че който не помни, трябва да пише. И аз усърдно записвам:

1. Хляб
2. Съседът от 2-ри етаж
3. Тоалетна хартия
4. Колежката Еди-коя-си
5. сол
6. Да разбера коя е онзи певица от някакво риалити, дето казала нещо интересно
7. Шоколад

Списъкът ми има само седем параграфа, но пък е списък – от него могат да се направят хиляди обобщения, да се изведат важни изводи за състоянието на моята личност и на обществото като цяло. Зависи на кого би потрябвал един такъв списък.

По т.1 – Хлябът е насъщен за моето семейство, въпреки, че е вреден според някой изследвания. Ако бях отбелязала дребната подробност, че хлябът трябва да е бял и топъл, нещата съвсем щяха да загрубеят и можеше да се извади изводът, че съм лоша майка, която не мисли за здравето на детето си, но аз предвидливо не записвам подробности - знае ли човек кой ще му прочете списъка?

По т.2 - Съседът от 2-ри етаж е нашият домоуправител, когото ние, живущите в този вход, много уважаваме. Записала съм го, защото трябва да мина да му дам пари за асансьор. Но четящият може да помисли каквото му е на душата, защото всеки чете със собствени очи чуждите списъци. Не случайно според едни философски трактати има истина обективна, субективна, относителна и абсолютна. Кой знае коя ще ми се падне...

По т.3 – тоалетна хартия. Днес прочетох някъде, че през 1990-та една студентка скачала пред университета, защото искала дънки от кореком, а тоалетната хартия била рядкост. Честно, не си спомням да е била рядкост както прословутите коледни банани, но от друга страна беше отдавна... Мислех да поговоря със съпруга си за това, струва ли си човек да строи барикади за едната тоалетна хартия? Може би в някакъв момент всенародното недоволство е преминало към цената и качеството на съответната хартия, и нещата са ескалирали? Може дори да се опитаме да си припомним ние защо скачахме. Сигурна съм, че тоалетната хартия нямаше нищо общо, а дънки и двамата имахме.

По т.4 – Обещах на тази колежка да идем заедно за дънки. Защото сега не е като някога, когато хората с дива радост висяха на опашки за заветните панталони. Сега просто излизаш в обедна почивка, харесваш си модел и дори не е нужно да се записваш в „листа на чакащи“. На емблемата на първите внесени в Соц. Република България джинси, имало магаре, та затова противно на целия свят, у нас е прието да се търсят „donkeys”. Умеем да си създаваме прецеденти, не може да се отрече. Ако е имало маймунка, сега щяхме да търсим „monkeys”. Горе – долу по това време едно дете решило да се похвали на английско „другарче“ с придобивката си - „pair of donkeys”, а нетактичното западняче възкликнало: „Чудесно, а на балкона ли смяташ да ги гледаш?“. Ние с колежката, обаче, чинно ще си закупим по един чифт и дори няма да се хвалим.

По т.5 – солта, която също е насъщна. Би могло да се разсъждава и тук – солта на живота, солта в раните, солта, която ускорява размразяването и предотвратява поледици... Не знам колко торби сол сме изяли, за да стигнем докъдето сме стигнали, но май ще трябва още доста да хапнем, за да се окажем на нормално място... Но в моя списък се има предвид просто морска сол, от онази, с която се правят загряващи торбички за синузит. Други трактовки и интерпретации, мисля, не са възможни, макар, че винаги може да се набърка киселото зеле...

По т.6 – Онази, която и да е тя. Започвам да имам проблем - не разбирам околните. От една страна, всички се възмущават на „културния феномен“ чалга. От друга страна, непрекъснато се говори за Нея – вездесъщата чалга- певица, която се явява един вид мерило за всичко, от фалшиво пеене, през готвене, до модата „без деколте, с повечко паети“. Пространството се насища с обобщения за света, чудеса на граматиката, философия, а една недоспала муцуна бълва мъдри мисли и стратегии за нечие изгонване. Явно трябва да си взема бележка и да вляза в унисон с общественото мнение, та затова тази точка стои в Списъка. Или мога спокойно да пратя тази точка по дяволите?

По т.7 - Шоколад! Това е най- лесният начин човек да се почувства щастлив, въпреки, че живее... там където живее и по съответния начин. Шоколад е нужен, и трябва винаги да е в наличност, защото по улицата ходят депресирани и нещастни люде, които сигурно от години не са се сещали да посегнат към това средство. Мисля си, че при определени обстоятелства и хлябът, и солта, че и тоалетната хартия могат да предизвикат взрив от хормони на щастието, но никой не ги разглежда от тази им страна.

Това е – списъкът е готов. Сега очаквам да предизвика сензация, някой да обяви домоуправителя и колежката за врагове на народа, а друг да награди чалга-певицата с орден „За храброст“. На мен, в качеството ми на анонимен списъкосъчинител, не ми е нужно чак такова внимание. Не съм ли щедра?

Със здраве, отивам да поскачам за цената на тоалетната хартия, за факта, че имам дънки... или за нещо друго, чиято същност още не ми е убягнала. Всъщност, няма да скачам, не ми пука, че има хора, които допускат, че съм червена, зелена или небесно- катранена.

Съжалявам само, че няма цвят „Свободен човек“ - бих поскачала за него.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Книжка

Е, мога да се похваля - втората книжка е вече факт.
Може да се намери в следните електронни книжарници: ПРО - базар и ХуЛите .
Безкрайни благодарности за Ива Велева и Камелия Кондова, Найден и Иван от ХуЛите, Маргарита и Ела, които непрекъснато ми дават смелост, и семейството ми, което наистина има безкрайно търпение.
Дано книжката си намери читатели, които да ѝ се радват, дано направи поне един лабиринтит по- проходим.
Усмивки, хора, и успех на всички в това, което правите!

Недоизказано

През прозореца - Нищо. И сива мъгла.
Не ти казах, че много ми липсваш.
Не ти казах, че косата ми побелява,
мислех - всичко минава, и свикваш...

Пред прозореца - кошница с ябълки. Златни.
Не за мен - не припарвам до там.
Щеше ли да спреш да се луташ някога?
Не ми казвай, не искам да знам.

Всъщност, пееш ли, есен, по пълнолуние?
Или тихичко плачеш за живите?
Не ти казах как натежаха крилете ми.
И ти не ми каза, че си отиваш...

22.10.2013

Спасение

Градът е голям, а спасението е забравило да дебне. Есента довлича жълточервеникави поли и търкулва шепа кестени по тротоара. Носи се познат мирис на мъгла, на печени чушки, на мокри листа... Все есенни аромати, които напомнят, че някои неща са неизбежни. Спасението понякога придобива неочаквани форми и размери, например в този случай е добило вида на сива жена със сивото палто, която виждам всеки ден на ъгъла.

„Добър ден!“ - разбира се, дано да е добър...

Искрено се надявам да е права, и денят да се окаже добър. Затова в края на краищата се усмихвам и магията проработва.

Наричам я „Жената с гълъбите“, защото не знам името ѝ. Тя е непознатата от съседния вход, която отглежда ято гълъби по павираните пътеки между блоковете. Изглежда сиво – дрехите ѝ са сиви, очите също, косата отдавна е посивяла. Усмивката ѝ също е сива, макар, че се усмихва непрекъснато и на всичко. Сутрин минава с пакетче семена в ръка и старателно поръсва тротоара, улицата и рехавите тревици, а от небето се спуска ято гълъби и тръгва след нея. Нейната вселена се състои от птици. Изобщо не я вълнува кой и защо протестира, с колко и дали ще се вдигне цената на тока, какви социални мерки се предвиждат и за кого. Разговаря с гълъбите, с тях споделя и самотата си, и радостите си. Това, което е истински важно за нея, е хвърковато. То отлита с характерен шум веднага, щом тя затвори зад себе си вратата на панелената си кутийка. Жената с гълъбите винаги поздравява, и нейното „Добър ден!“ лесно се превръща в спасение. Така, както удавник се хваща за сламка, и ние – намръщените – се хващаме за поздрава, закрепваме за него по една усмивка и го носим щастливо през целия ден. Един поздрав сутрин, дори да е от непозната, сива жена, може да спаси крехката вяра, че въобще съществува нещо добро. Едно „Добър ден!“ не е нещо особено, можеш да го извикаш, или да го прошепнеш, важното е денят наистина да се случи добър.

Мой ред е да поздравя с „Добър ден!“ и да се видя в образа на спасение – моето собствено, или това на някой намръщен съсед. Днес явно е денят на събудения алтруизъм, мой личен есенен празник, който дължа на непознатата от съседния вход. Наскоро ме уведомиха, че нацията ни в болшинството си е съставена от невъзпитани хора, които не поздравяват, защото се страхуват от това, че може да бъдат разбрани неправилно, или въобще да останат неразбрани. Дали пък да не се пострахувам и аз от така страшното неразбиране? Всъщност, не е толкова страшно да не те разберат. Има къде по- страшни неща на тоя свят. Понякога си мисля, че най- страшното всъщност е да не разбереш... И ей- така може да отминеш собственото си спасение, или пък да пропуснеш да спасиш ближния.

Наричам го „дядото с бутилките“, защото не знам името му, а той винаги носи платнена торба, пълна със стъклени бутилки. Носи тъмен, тежък балтон на приведените си рамене, винаги е намръщен. Вселената му е твърде чуплива, но пък това си е неговата вселена. Сигурна съм, че би убил за торбата с бутилките. Винаги мърмори нещо неразбираемо под нос - обсъжда несгодите си със стъкларията, а тя му отвръща с потракване. Подозирам, че събира бутилки из градинките, може би дори из кофите за боклук, и ги предава в някой пункт срещу някакви стотинки. За него всичко има значение – и политиката, и икономиката, и гълъбите, които кой- знае защо винаги го дразнят и го карат да се провиква без повод :“Ей, няма оправия!...“. Гълъбите мразят „дядото с бутилките“ - винаги се разлетяват, щом чуят подрънкването от платнената торба. Кварталните котки бягат от него, а кучетата дълго лаят след тъмния му балтон. Мисля, че в неговата вселена няма място за цяло ято гълъби, нито пък за бодри и жизнерадостни съседи, и това го ядосва. Или пък твърде дълго е бил безрезервен добряк и изведнъж е решил да стане намръщеният дядо, с който майките плашат децата си, за да си изядат пюрето. „Дядото с бутилките“ ме отминава, без да отвърне на поздрава ми. Не е „болка за умирачка“, нито пък „чудо на чудесата“ – просто поредният ми неуспешен опит за летене. Но понеже съм упорита, утре ще пробвам пак. Все някога денят му наистина ще се случи добър, и ще кимне с глава. Утре, ако не вали... или ако има достатъчно бутилки.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Кошмари

Лятото e като човешко лице – ако се вгледа човек внимателно в детайлите, ще съзре милиарди несъвършенства, черни точки и тънки бръчици, от крачка разстояние обаче изглежда перфектно. Някои особено наблюдателни хора винаги се вглеждат, и затова не се прехласват много. Други направо си губят ума, защото не съзират тънките бръчици. Аз съм от тези, които твърдо вярват в това, че лятото е непредвидимо като мисъл и непостоянно като чувство. Затова го оставям да ме изненадва. Въпреки, че по- често ме изненадва не лятото, а

вселената и хората в нея.

Ванина (или Ванчето, както я наричат тук за неин ужас), току-що е пристигнала от Нейде из Европско и се разхожда из калдъръмените улички на крайморско градче от селски тип. Времето тече твърде бавно в края на лятото, туристите са отлетели на юг, сергиите намаляват... Отдавна не си е идвала, има поне пет години откак живее в странство, разхожда се бавно и разглежда с критичен поглед. Защото има база за сравнение – къде е Ривиерата /френска, испанска, италианска или друга/, пък къде – наша малка България... Изведнъж рязко ѝ се прияжда суши. Влиза в малко уютничко заведенийце с глинени кани и гюведжета за декорация, усмихнатата сервитьорка се приближава с тефтерче и химикал в готовност.

- Добър ден, да ви предложа меню? - пита тя и издайнически поглежда към обувките си, забелязва, значи, че гостенката е от класа.
- Не! - казва Ванина твърдо, и без да хвърли поглед на менюто, изстрелва поръчката. - Хосомаки сьомга и нигири змиорка, моля. По четири броя.

Сервитьорката зяпва в пълна паника.
- Ами в момента се свърши...
- Свършило? Кое по-точно? Сьомгата или змиорката?
- Ами то всъщност, ние не предлагаме...
- Е, само в България може да се случи такова безобразие! Не, че не съм очаквала! - мърмори Ванчето. - А въобще какво предлагате?
- Ами скарата се приготвя по местна рецепта, с местни подправки... Рибата и мидите са съвсем пресни, от тукашните рибари купуваме... Готвачът приготвя много хубава рибена чорба ...
- Остава и шкембе да ми предложите! Благодаря! - казва гостенката изразително, и напуска заведението.
Пак по тесните калдъръмени улички, тя намира друго заведение. Вече е забравила за сушито, изведнъж я завладява идеята за фондю.
- Предлагате ли фондю? - пита тя още преди сервитьорът да е помислил да предлага местните си специалитети.
- За съжаление, не. Но пък предлагаме чудесно сирене по шопски - по традиционна рецепта, с местни подправки...
- Е, нали влязохме в ЕС, не научихте ли нещо по- европейско от сирене по шопски?- пита Ванчето, вече съвсем ядосана. - Благодаря! - казва накрая още по- изразително и напуска заведението.

Докато търси грешки в плетените на една кука покривки по сергиите, Ванчето се чуди дали пък някъде из този така нецивилизован град не се предлага една хубава супа от волска опашка, някой добър „Буябес“, някоя паеля, фузили „Сичилиана“ – изобщо, нещо което да е различно от таратор и шкембе-чорба. В края на краищата, намирам се в България, но това съвсем не означава, че нямам изтънчен европейски вкус, повтаря си тя. Всеки знае, че България има много да наваксва и да се интегрира, но пък не е задължително толкова да си личи. Местни подправки, автентични рецепти – а световната цивилизация пак остава някъде встрани. Риби, раци – ами като не са се научили да правят суши, как си мислят, че ще привлекат големите пари?... Ванчето гледа страдалчески морския пейзаж, в които няма нищо от Берлин, Виена или Брюксел. Няма да се оправи тая държава, ей!

Нощта е топла и спокойна, а сънищата на Ванчето – объркани. В тези сънища огромен суши готвач бърка в голяма купа „Снежанка“ и почти се разплаква - салатата му няма никакъв вкус, още по- малко вид, защото йогуртът не е точно кисело мляко, а е йогурт. В далечината баба ѝ Ваня избира дребна риба за „Буябес“ и нарежда: „Тя, щерко, рибената чорба, си е все същата от как съществуват рибарски селища на света. И „Марийка“ да я кръстя, пак ще си оближеш пръстите...“ „Не ща да си ближа пръстите!“ - сопва се Ванчето и обръща гръб. На другия край на съня едра швейцарка се опитва да разбере структурата и консистенцията на саламуреното сирене, и съответно – да го превърне във фондю. „Рататуй или постен гювеч?“ - пита един усмихнат до ушите сервитьор с потури под шотландска пола. - „Палачинки или пенкейкс?“. Ванчето обаче не може да реши...

А волските опашки си висят където им е мястото, воловете разгонват мухите с тях и никой не се престрашава да попита стават ли за ядене...

Текстът е публикуван в сп. Тема

Спасение

Събрах си счупените стихове
и тръгнах към студената си къща,
в която знам, че никой не ме чака,
в която съм си аз, и съм си същата...

И всъщност, вече не сънувам принцове,
а само белите коне - препуснали
през равнината на деня, през блатото,
в което се удавих... Не, нали?

Отдавна подозирах, че отсъстваш.
Стените ми ме зяпат състрадателно
и се събират в ъгъл. И клюкарстват.
Няма спасение от думите, приятелю...

Този свят

Този свят непрекъснато се опитва да свърши,
без да знае, че всъщност още не е започвал.
Търси една прашинка в окото на слънцето,
а душицата му е сляпа. Нищото се проточва.
И ако детските сълзи означаваха нещо,
щях да съм параван за случайни събития -
сладолед, хвърчила, въртележка със лебеди,
прости истини...
А светът ослепява от себе си.

Нощно

Изсвирена от упорит щурец нощта,
оказва се, е твърде кратка песен.
Покълнаха светулки из тревиците
и си припомних думичката "есен".

Татулът зрее в синора, до житото,
а чайки хвърлят крясъци нататък.
Попитай ме сега: "Какво е лятото?",
и ще ти отговоря - недостатъчно.

Еньовден

Само преди да прилази росата, и само тогава,

в краткия миг преди лятото да се превърне
в нестинарка

тревите стават вълшебни. Лекуват вятъра

и всички бъдещи грешки – с проста запарка.

И ако знаех къде съм дянала смисъла на битието си,

и ако можех да разбера болката откъде извира,

щях да затрупам извора с бял пясък и сиви камъни

и да намеря щурец, който да ме разбира.

Щях да запаря стрък мащерка, два стръка мента,

и да закича в косите си
против уроки синя метличина.

Щях да погледна през девет луни във десетата,

да се лекувам от бъдещи грешки с мълчание.
И с обичане.

На  Veronika Nikova, пожелание за много, много щастие и обичане!

Без

Безстишие, безветрие, безвремие -

и не посмя да придобие цвят.

Приплъзна се под кожата на времето

и упои метежния ми свят.

Метежите угаснаха неслучени -

не ме лъжи, че има дума „сетне“.

Безсмислие. Безумие. Бездушие.

И не поиска даже да просветне...

Пеперудени варианти

Седнал съм в кухнята на загасена лампа (не за икономия, така по- добре виждам света), и слушам радио. С едното ухо слушам радиото, с другото – себе си. Чудя се, как се случи така, че едно исках, друго живях, а трето се получи накрая...

Някога исках да стана учител. Не, че много обичах децата, просто мислех, че не е честно добрите учители да са толкова малко. Бях сигурен, че ще съм по- добър учител от всичките, които ме бяха мъчили през годините. Сигурно всяко дете си мисли така, но като поотрасне и забравя идеята. И аз така – забравих я, но и да не бях, едва ли щеше да се случи нещо много различно. Ама от друга страна, съседката Маринова, учителка беше цял живот, и тя седи в кухнята на тъмно. Виждал съм я – седи до масата като мен, даже радио не слуша, а само себе си...

После исках да замина да работя навън – приятели пътуваха в арабски и африкански страни... Вярно, климатът ги мореше, но правеха пари. И това желание не ми се изпълни, бил съм „неблагонадежден“ - имаше едно такова етикетче на времето, залепят ли ти го, и няма отлепване. Ако бяха ме пуснали да замина, може би нещата щяха да са различни. А може би – не. Струва ми се, че и приятелите, дето се върнаха оттам с хипертонии и диабети, и те сега седят на тъмно сами... И се успокоявам с мисълта, че нямаше да е по- добре.

После едно известно време нищо не исках – работата в завода си вървеше, децата растяха, жената се усмихваше понякога... Може би, ако не се усмихваше толкова, нещо щеше да е различно, но не ми се вярва.

Дойдоха промените, заводът го приватизираха. Не, че ако не го бяха приватизирали, щеше да е друго – знаехме си, че технологията ни е стара, а производството ни няма пазар, рано или късно заводът щеше и сам да затвори врати, или пък да се промени изцяло. От друга страна, ако беше затворил по- късно, кой знае...

Децата отраснаха, задомиха се, живеят си своя си живот. Имат си свои грижи и свои деца. Обаждат се, когато имат време. Ама времето е от тези странни неща, дето все не достигат... Не ми тежи, когато знам, че са добре. Където и да са, добре да са – така казваше майка ми навремето за братята ми, дето емигрираха на запад и вече не се обадиха. Може би, ако се бяха обадили, или направо да бяха се върнали... но от друга страна, за какво ли пък да се връщат...

Жената получи една реституирана нивица и спря да се усмихва. Накрая отиде на село – научи се да гледа градина и животни, есенес помага на децата с продукти. Казва, че така и е добре – и щом е добре, какво право имам аз да не се съгласявам? И без това не мога в село да живея, не разбирам нищо от животни и градини. Може би, ако жената беше наоколо, щяхме да поговорим, но не ми се вярва. След толкова много години все говорене, правене, струване – накрая на човек не му остават думи. И си мисля, че и да беше наоколо, пак щеше да е същото.

Някой разказваше, че ако пеперуда трепне с криле тук, на другия край на света става торнадо. Та, питам се, ако утрепя един молец сега, дали за някого на другия край на света нещата ще се случат различно? Или тази система е валидна само за пеперудите, не за молците? Защото молци имаме, не е като да нямаме – старата ми ватенка сякаш ги произвежда, ама все ми е жал да я изхвърля. И като запърхат с криле тук, в моя гардероб, кой знае какви поразии правят на някой нещастен пенсионер в някоя Америка или Австралия...

Та затова вечер седя натъмно сам, с радиото. Старомодно е, но ми помага: слушам себе си с едното ухо и се чудя, можеше ли да е различно? Все си мисля, че каквото и да беше се случило в живота ми, можеше да седя пред друга маса, на друг стол, в друга стая, но все така щях да слушам себе си. Все едно има нещо много важно, което съм пропуснал да чуя. Нещо, което да направи целия ми живот различен, все едно голяма пеперуда е замахнала с криле на другия край на света и цветният прашец по крилете и е стигнал чак до мене...

Публикувано в сп. Тема