Дъждът
който най- вероятно злослови
за нечии бели, прегорели любови.
Мария,
която се усмихва в мъглата
от хора и улици, и цветя, и позлата.
Топлият вятър,
който бавно прилазва
и нещо показва, разказва, доказва...
Мария,
която утре ще си отиде,
защото е от далеч, но дойде да ме види.
Ментов чай,
който толкова мрази да чака.
А февруари без причина е плакал...
Мария,
която се наслаждава на хората
така, както не мога - от едната умора.
Дъждът,
който всичко искаше да измие.
Или всичко да каже - от мен, до Мария. :)
Тук се разказва за трамваите, хората в тях, хората извън тях и сутрешното ми лошо настроение
петък, 19 февруари 2016 г.
събота, 6 февруари 2016 г.
Процес
Убивам времето.
Гледам дълбоко в очите му -
неясно, сякаш през пелена
виждам как светлината помръква.
Ако въобще е имало светлина...
Убивам времето.
То покорно умира.
И какво ми остана сега?
Тъга по върховете на пръстите,
и под белия сняг - тъга...
Убивам времето.
Или то ме убива.
Няма победители в тази война.
Просто взаимно не се понасяме.
Всичко е ясно. Няма вина.
Убивам времето.
И захвърлям трупа му.
Ако можех да го забравя - щях...
Уча се да живея в безвремие.
Преди да стана убиец, друга бях...
Гледам дълбоко в очите му -
неясно, сякаш през пелена
виждам как светлината помръква.
Ако въобще е имало светлина...
Убивам времето.
То покорно умира.
И какво ми остана сега?
Тъга по върховете на пръстите,
и под белия сняг - тъга...
Убивам времето.
Или то ме убива.
Няма победители в тази война.
Просто взаимно не се понасяме.
Всичко е ясно. Няма вина.
Убивам времето.
И захвърлям трупа му.
Ако можех да го забравя - щях...
Уча се да живея в безвремие.
Преди да стана убиец, друга бях...
Абонамент за:
Публикации (Atom)