Самосъжалително

Понякога е трудно да те обичам –

сякаш тичам по мокри камъни.

Брегът все остава невидим,

а аз съм малко, нещастно човече...

Спирам до тебе тогава,

и чакам да минат вече

мътните води на съмнението,

черните води от забрава,

дори и онези златните

от празни приказки и плява...

Твоята тишина ме плаши

и нямам думи за нея.

Налях тишината в чаши.

Друго какво да налея?

Мислех си, че на този кораб

ние двамата ще сме екипажа...

От самосъжаление забравих

какво всъщност исках да кажа...

Чужда улица

Тази улица е стара и крива,
в тъмнината две локви дебнат,
там, където внезапно завива
един кестен е мълчи враждебно.

Непоръбени, зли тротоари
ме препъват без явна причина...
Тази нощ пролетта ме завари
на чужда улица... И ме подмина.

Разпиляните стихове

Разпиляните стихове
объркано лепнат
по ръцете, по празните листи...
Има мигове, в които
светът се обръща.
А нали всички бяхме артисти?

Разпиляните стихове
прилежно събират
неразказани сънища за неслучени срещи.
И пропуснати мигове...
Толкова мигове -
изиграни, отровени, грешни....

***

Незнайни са онези пътеки,
по които снегът все се връща.
Нищо на света не е случайно –
той подозира, че пак съм същата.


Все така чакам на прозореца,
все така кърпя надеждата,
сама си пия болките,
сама си късам преждата...


Снегът внезапно си тръгва
с крачки широки и мокри...
И облекчено въздъхва
моят препатил, стар покрив. 

***

Знам, че понякога се смее,
защото мрази да плаче.
Тя сякаш в друг свят живее,
там не ме пуска обаче.
Успокоих я : "Обичам те!",
а в очите и буря се мярва...
Тази жена в огледалото
сякаш никога не ми вярва!

Краят на зимата

Днес вятърът остана да нощува
в изпотрошените ми, мокри клони.
Луната се престори, че не чува
и всеки стих от слабост се изрони.

Останките от блудкаво прощаване
оставиха следи в калта на двора.
Не се очаква ново заледяване,
а само лека пролетна умора.

"за преди вечеря"

Зеленото в очите ми не пасна
на снежно- пасторалната картина.
Дали пък рамката не беше тясна,
или защото вън е още зима?

Накрая все пак нещо ще се случи
и някаква усмивка ще намеря.
Човек на всичко може да се учи -
и на усмивка "за преди вечеря"!

Снегът

Снегът е само съвършена липса
на цветове, на топлина, на грешки.
сега нямам какво да ти кажа -
дори думите не звучат човешки.

Нощем ехото замръзва сляпо
под натежала от мисли стряха.
Под снежно- бялото покривало
пътеките ми без дъх умряха...

Кошмари

Луната е неистинска, мъглива.
Сама събира сребърните мрежи
от локвите, от улицата крива,
от моите задъхани копнежи...

Прозорецът не свети – мен ме няма
и вещите ми трупат прах и смисъл.
Луната е пропаднала във яма,
а стиховете друг ги е написал.

В мъглата, дето лепне по пейзажа,
ме чакат две самотни, тъжни гари...
Когато се събудя, ще ти кажа,
че просто съм сънувала кошмари.

Околоколеден Сдух

Беше първият ден от астрономическата зима и Коледния дух отвори очи. После ги отвори по- широко, но не отбеляза промяна и реши пак да ги затвори. Отвори предпазливо лявото, после дясното, но... нямаше промяна – всичко наоколо тънеше в гъста, лепкава, непрогледна и гадна Мъгла.
- Какви са тия глупости? – провикна се ядосано Коледния дух, но понеже беше рано, нямаше кой да му отговори.
- Гъста, непрогледна, лепкава и гадна, веднага се вдигай! – изкомандва Коледния дух, но Мъглата тежеше на мястото си и изобщо не реагира. Всъщност, тя беше доста неразговорлива и не обичаше да споделя причините за своето появяване или вдигане.
- Ако нещата не се променят бързо, ще се сдухам! – рече той на възглавницата си. Тя от своя страна също беше неразговорлива и затова предпочете да се слегне без коментар.
Понеже въпреки Мъглата Коледа наближаваше, Коледният дух стана и си направи кафе. Застана до прозореца и погледна навън, като се надяваше това да оправи настроението му, но докъдето стигаше погледът му, снегът се топеше. Имаше мръсно- сив цвят и зърнесто- фирносана структура, което никак не помагаше за подобряване на ситуацията.
- Има ли поне едно нещо, което да напомня за Коледа тази година? – провикна се ядосано Коледният дух, но мъглата задуши ядосания му глас.
Времето летеше неумолимо и понеже си имаше работа, той се отправи към Града, за да види какво е ПредКоледното Положение. Хората бързаха по мръсните улици, защото беше делник, трамваите закъсняваха ( но не защото вали изненадващ сняг, а защото има Мъгла), изкуствените елхи просветваха в червено и златно и някак странно намирисваха на китайски дракони, а по витрините тъгуваха хиляди некупени подаръци. С една дума – ПредКоледното Положение никакво го нямаше. Коледният дух се завъртя около шапката на една Госпожа и се опита да се вмъкне под нея. Там обаче се беше настанила една дебела, огромна и безнадежна Апатия, която надаваше злокобен писък всеки път, когато нещо друго се опиташе да се вмъкне под шапката. След няколко неуспешни опита, Коледният дух се отказа. Положението беше подобно и в случаите, в които Духът се опитваше да се вмъкне в дебели глави без шапки. Това наистина го натъжи и той започна да се сдухва, уморен от безуспешни опити. Реши да почине малко до една истинска елха, украсена с късчета сребриста мъгла и тук- там остатъци от сняг, но от характерния мирис на мокри иглички му стана още по- тъжно.
- Ето на – сдухах се окончателно! – рече си Коледният дух. – Най- добре ще е да се прибера рано, да изпия нещо против настинка и да заспя пак.
- Ама разбира се, че е най- добре! – каза един сладникав глас и след него от Мъглата изпълзя най- дебелата, огромна и безнадежна Апатия, която Духът можеше да си представи. Тя седна до него и му се усмихна съчувствено. – Хайде, пък догодина лично ще ти изпека меденките и ще ти стопля млякото!
Коледният дух никога не е бил фен на Апатията, но направо нямаше избор. Той се отправи към слегнатата си възглавница и се остави да бъде убеден, че всичко ще е наред... ама друг път...
Така Коледният дух проспа Коледа. Лошото е, че догодина пак ще я проспи. А по- догодина изобщо може да забрави кога точно се явява Коледа. И постепенно от Коледен дух ще се превърне в постоянен, апатичен, мъгливо- фирносан Околоколеден Сдух.
Лоша работа е да се събудиш в Мъгла и да няма кой с една меденка да те почерпи за събуждане...

Южна дъга пред Коледа

Седя в къщи на ниска табуретка и суша мокри документи. През рацете ми минава целият живот на един 80- годишен човек, с когото по принцип не си говорим много. Той ми е свекър и е човекът, чиято къща е напълно унищожена от скорошното наводнение на т.нар. Южна дъга. След като затварям в речниците си мокри здравни и рецептурни книжки, нотариален акт, удостоверение за раждане и прочие “важни” документи, подреждам по дивана якета, пуловери и чорапи. Той седи до печката и мълчаливо ме наблюдава.
- Къщата замръзна, ще се събори – отбелязва бавно.
- Ами замръзнала е, декември месец е...- потвърждавам очевидното, защото просто не знам какво друго да кажа.
- Трябва някой от отговорните лица да дойде, да види... – продължава той.
- Нали дойдоха, видяха... Написаха становище и си отидоха. – пак потвърждавам очевидното, защото друго не мога да направя.
- Да, ама становището е че къщата не става за живеене! Сега какво да правя? Аз я строих тая къща 1954 –та година, синовете ми в нея израснаха! Никога не е имало наводнение, а сега – потоп!
- Виж, през лятото ще я стегнем, ще съберем пари и ще направим ремонт, а до тогава – нищо не може да се направи, освен да ти изсуша пуловерите и здравните книжки. Не се ядосвай, че като вдигнеш кръвното аз какво да те правя?
- Това казвам – отговорните лица нещо трябва да направят, не ти. Ние сме хора обикновени – не разбираме. Има си отговорни лица, ще дойдат, ще вземат отношение...
На това място краткият ни разговор прекъсва, защото аз запалвам цигара и отивам да пуша на прозореца. От една страна – може и да има някакъв смисъл в думите му. Защото наистина все са били дъждове, но такова чудо никога не е било – къщата се напълни с вода до горния ръб на прозорците. Някой трябва да си поеме вината за този резултат. Всяко нещо не е без нищо, гласи любима китайска мъдрост, която е особено актуална за случая. От друга страна, ако тоя човек нямаше син и снаха – кой щеше да се погрижи за него? Той като нищо можеше да се удави, с мокрите си дрехи и обувки ще хване някоя пневмония и кой ще го лекува в тая криза на здравеопазване с неговите 80 години? От трета страна, ако седна да чакам “отговорните лица” – направо мога да се застрелям, защото знам, че нищо няма да направят за него.
Димът от цигарата ми бавно се понася в студената привечер. Ситни, злобни, ледени късчета се въртят из въздуха навън и се опитват да ме накарат да се почувствам празнично – след малко повече от седмица е Коледа.
- Утре сутринта ще ида до общината, да им кажа... – продължава старецът с неговата упорита философия, че “отговорните лица” трябва да поемат отговорност и за него, и за къщата му, и за проваления му живот...
- Какво ще им кажеш? – питам аз от учтивост.
- Ами ще им кажа, че това ако беше станало преди 30 години, до сега някой да е взел отношение. Във ваш`та държава като няма партия да се грижи за народа – ей така ще си коледувам на улицата!
Иде ми да споря, да го пратя в неговата държава от преди 30 години, да му кажа, че човек ако не се погрижи сам за себе си, никой не е длъжен... но не го правя. Не съм от умните, отговорни лица, които определят живота на обикновените хора. Просто сядам на ниската табуретка пред “духалката” и хващам за “раменете” един пуловер...

Паметник

Тази дума идва от “памет” – онази, която пази и добри, и лоши спомени. Тя е непостоянна, но и услужлива, случва се да пропусне неудобен момент, или пък да запечата за вечни времена десет секунди слава. От своя страна паметникът е този, който ще припомни необходимото, когато погледът спре върху него – ако го има.
Виждала съм хиляди паметници. Половината от тях са наистина грозни и безсмислени. Другата половина са просто плочи с надписи – “Еди-кой-си направи тая чешма през Еди-коя си година” и пр.. Има и една отделна категория паметници. Те са наистина малко, но винаги си заслужава да ги погледне човек в очите. Такъв е паметникът на Малката русалка в Копенхаген – за в случай, че нечия памет съвсем неуслужливо е забравила приказката, заедно с любовта и надеждата. Не знам как жителите на Копенхаген никога не са повдигали въпросът “Дали пък да не го разрушим?”.
Аз живея в град, в който има твърде много паметници. Разхождайки се из една градинка, си спомних паметникът на баба Парашкева, който стоеше до люлките. Когато бях дете и играех в тази градинка, питах майка ми защо са сложили този паметник точно тук. Майка ми поглеждаше в страни и отговаряше, че бабата сигурно е обичала да гледа как играят децата. Този паметник отдавна е откраднат и продаден, но едва ли някой страда от липсата му. Най- внушителния паметник в София е издигнат за в случай, че някой си позволи да забрави какво точно е направила Съветската армия от и за България. И той няма да ми липсва. Друг внушителен паметник е онази конструкция пред НДК, която някога наричахме с всякакви имена. Той е посветен всъщност на 1300 – годишнината от създаването на България – навярно за в случай, че някой вземе да забрави кога точно е създадена държавата или факта, че през 1981г. е била чествана такава годишнина. Този паметник ще ми липсва –нямам идея какво друго ще предизвиква такова недоумение всеки път, когато погледът се опита да установи къде точно е паметното в него. Докато ожесточено се спори да останат ли тези паметници, или да се разрушат, времето уталожва страстите.
Комунизма беше тук – такава табелка ми липсва. Не, че има опасност нечия памет да изневери и да пренебрегне тоя факт. Вместо табелка ще получа цял музей, посветен на комунизма. Мога да предложа кофичка от "Снежанка", пионерска и комсомолска значки, крайно любопитен учебник по "Обществознание", характеристиката, в която пише, че съм анархистка, защото пуша и не рецитирам "Добрият ученик"... За съжаление, не мога да предложа хладилник "Зил", защото баща ми още го използва - за шкаф...Знам, че тези неща няма да намерят място в музея - те са моите паметници, които ми помагат да не загубя смисъла. Понеже не са масивни или метални, няма опасност някой да ги предаде на "Вторични суровини", нито пък подлежат на взривяване. Ако имаше начин да игнорирам присъствието им в себе си, бих платила за тяхното унищожаване.
Чудя се какъв паметник биха уважили децата ми – навярно на човекът в палатка, който загуби идеите и идеалите си, или пък на кучето, което лае след заминаващия керван... Аз не употребявам паметниците по предназначение – имам добра памет все още. И наистина предпочитам паметникът на Малката русалка пред всичките костници, мавзолеи, шестоъгълни еди-какво-си и чужди армии... Паметниците би трябвало да се заслужават. Ако не бях получила онази "лоша" характеристика, кой знае какво щеше да излезе от мене...

Денят на....

Първият петък на м. Октомври е международен ден на усмивката. Денят на сърцето е преди това – на 26.09. Има също Ден на правото да знам (28.09) – въпреки, че няма ден на възможността да не ме интересува. Има ден на приятелството (09.06), на думата “Обичам те” (28.09) и на целувката (06.07) – но някак е пропуснато да се уточни ден на възможността да бъдеш искрен в думи, целувки и чувства... Има и ден на грамотността (08.09), на левичарите (13.08), на блондинките (31.05), на красотата (09.09), на морските фарове (20.08), на поезията (21.03) ... Вероятно има още много Международни дни, за които ще научавам с изненада. Последно се изненадах от Световен ден на тоалетната, който се чества на 19.11. Не, че имам нещо против поводът за празник, или пък против тоалетните – не дай, Боже! Имам обаче много против начинът на отбелязване на този светъл ден – организира се трета (!) национална конференция “Toilets.bg”. Форумът ще разисква “позицията и ролята на институциите, бизнеса и обществеността по отношение на обществените тоалетни”, а също и “тенденциите в архитектурата и дизайна по отношение на обществените тоалетни като цяло”. Изобщо, при такова поднасяне на нещата, в един момент човек забравя къде се намира всъщност. В съзнанието ми изникна случка от м. Септември, когато пътувах до един малък град и реших да ползвам по предназначение съответното санитарно помещение на автогарата. Учтива възрастна жена ме погледна сериозно и без никакво чувство за хумор ми отправи категоричен въпрос :”Спешно ли е?”. Отговорих, че не, не е спешно, но ми предстои още път докато стигна до другия край на градчето, така, че би било добре... Жената се смути и се заоправдава :”Ами аз... защото, нали няма вода днеска... та ако не е спешно...”. Естествено, отказах се. И през ум не ми мина да се замисля как е издържана в архитектурно отношение неработещата тоалетна. Другото, което ми изникна в съзнанието, е една чужденка, която преброди геройски тъмния, кален двор на едно заведение, за да стигне до съответното място. Разбира се, скоро се върна разочарована, тъй като “там няма тоалетна, има само дупка”. Та, мисълта ми е, следната: нямам точна идея колко струва една национална конференция, но при всички положения е повече от една тоалетна. Нормално ли е изобщо да разискваме въпроса на високо ниво, да обсъждаме архитектура и дизайн или пък позицията на институциите? С приказки въпросът няма да се реши. Той е проблем като всички други проблеми – решава се с действие. Разбира се, важно е да се признае, че проблем съществува, да се осмисли и признае нуждата от действия за неговото решаване. Дали след три (!) национални конференции на тема “Тоалетни” ще намеря поне едно годно за ползване такова помещение на автогара или ж.п. гара? Нека помисля.... ами, не. Защото тези, които разискват по конференции, не употребяват автогари и ж.п. гари, нито пък техните тоалетни. А обикновените хора са свикнали “Ако не е спешно...” (и ако има вода) да си употребяват домашните “дизайнерски” такива.
Честит ден на... конференциите!