Късно

Морето е безкрайно уморено
от шум и смях на приливи и отливи.
Все по- зелено, и все по- студено
морето се затваря. Скърцат покриви.

Смокините разказаха за времето,
което се разпадна из часовника
щом лятото понечи да си тръгне.
Тълкувам чужди сънища в съновника.

Над грапавите улици се будят
пресипнали и все по- хищни гларуси...

Предесенно

По клоните на кестена седяха вещици
и късаха листата пожълтели.
Свариха чай от цветни шумотевици
и пяха до зори фалшиви трели.

Посмях се на обърканата муза,
която някак си ги вдъхновява
и с поглед на осъмнала медуза
поех към есента. Дали съм права?

Нещо друго

Аз съм просто една песъчинка.
Някога може би съм била скала,
а сега вълните ме търкалят.
Безполезна съм – нямам крила.

Аз съм тихия шепот в тревите -  
в най- ниското, близо до корена.
Аз съм хладния дом на мъглите.
Аз съм книга, отдавна затворена.

И когато ме будиш призори,
в оня синкав предутринен мраз,
все пропускаш простата истина:
нещо друго ти трябва, не аз...

За следващия живот

Не знам защо не се сетих навреме,

докато времето беше без значение,

докато делникът само дремеше

на рамото ми като видение.

Можеше да поискам поне веднъж

една шепа звезди заблудени,

светла капка от вчерашен дъжд,

и сърце, изгоряло за мене...

Не поисках.

Оставих ги да изтичат нататък,

а когато ми трябваха, вече ги нямаше.

Не съм знаела, че мигът е толкова кратък,

и че болката от нямане е така голяма...

В следващия живот ще поискам от всичко!

Само дано се досетя навреме -

преди желанието да изтлее самичко,

докато делникът на сянка дреме.

***

Привързах дългия край на деня
за чужда, фалшива усмивка.
Привечер морето позеленя
и замечта за почивка.

Оставих сладко- кисели спомени
сами да крачат по плажа.
Знам, че не знаеш защо мълча
и няма да ти подскажа.

Ти си моето бездънно море,
с което не си говорим.
Лятото думите ни ще събере.
...Кому е нужно да спорим?

Тайна

Не съм ти казвала,
обаче знам
какво живее в оня тъмен ъгъл,
който е вечно прашен, зъл и сам,
а паяк името си е изстъргал.

Не съм ти казвала,
обаче там
на тъмно и студено семки чопли
страхът, че лятото ще си отиде
преди да съм успяла да се стопля...

***

Намерих те

в чашата с тежко, горчиво кафе,

в неполятите кактуси

по балкона.

Разделих

краешника от хляба на две.

Закачих

едно мрънкане на пирона.

Не те чакам,

но кафето ти взе , че изстина,

а в прозореца слезе

една призрачна вечер.

Май поредния кактус

от жажда загина.

И пак те загубих.

Кое време е вече?...

***

Аз съм лятото.

Ясно- синьо изгрявам,

а очите ми зеленеят.

Като житен клас се склонявам.

Като глухарче се пилея.

Ти си лятото.

Огнено- златно залязваш,

от ръцете ти жега лъхва.

Нощем мълнии те прорязват.

Като път пред прага въздъхваш.

Ние сме лятото –

дълга целувка на пясъка.

Една лятна луна търкаляме.

Без да бързаме, просто ей- така

около себе си обикаляме.

Лятото

Лятото слезе
в нивата с малки слънца –
тежко и дълго,
като въздишка по нещо отминало.
Светят лунички
по всичките му лица.
Лятото няма думи,
то помни всичко.
Всяка пътека
през всякоя няма гора,
всяка целувка
под всяка луна пребледняла,
всяка сълза –
като сребърна, дребна пара...
Толкова много лета
съм надживяла...
После навярно
случаен часовник е спрял,
времето срязало всяко въже
и полетяло,
нейде един фар
в солени мечти е умрял...
Само сред нивата
Лятото
без думи пяло...

Сутрин

По пода думи се въргалят –

изобщо не ги помня.

Миризма на кафе обикаля,

тишината тежи огромна...

Опитах се да задържа съня –

беше толкова тих и топъл.

Чуваш ли, как се смее денят?

Сигурна съм, че не е вопъл!

Чувам как тежко отваряш очи

несъбудено и мъгляво.

Чао, тръгвам. Ти си лежи.

Кафето те чака. Вляво.

Грешки на растежа

Не искам да ми показваш посоката,

мога сама.

Сама ще намеря очите на лятото

точно навреме.

И дългия ден ще прекъсна

в мига преди нищото,

а после ще легна в нозете на прилива,

и той ще ме вземе...

Пътеката тръгна нататък,

и бърза без мен.

Намерих очите на лятото –

плачеха есенно.

Денят се преля в нищетата на нищото,

в мрака зелен,

а отлива дръпна следите ми слепи

обратно в огнището.

По коленете ми се затъркаляха грапаво

мъдри, дълбоки, препатили белези.

Все още не искам да ми показваш посоката.

Не съм ли ти казвала, че се научих да падам?

И въпреки, че така и не станах висока,

поне се научих красиво, с усмивка да страдам.

Думите

Прозорците се превърнаха в мокри очи,
дебнат в тъмното за твойте стъпки.
Мракът в далечния ъгъл мълчи.
Така думите стават кръпки :
тишината безкрай изтънява
и нямам с какво да я запълня,
в камината няма жарава,
а пепелта не покълна.
Тогава изсипахме думи –
куп парцалчета разноцветни.
Всичките бяха красиви,
бездушни и безпредметни.

Спомени

-...помниш ли, 
дълго държах ръката ти
в една студена и мрачна пролет...
Помниш ли, някой завиждаха,
други пък ни се радваха,
зелени вълни прииждаха
после бурени се прокрадваха...
 
- ...не помня.
Помня само очите ти
с цвета на силен и топъл чай.
Сладкия дъх на косите ти...
Като че ли беше май?...
Помня, че те обичах
в едни времена отминали.
Друго нищичко не помня.
И всъщност, друго има ли?