сряда, 23 май 2012 г.

Някакво следземетръсно настроение


***
Понякога, ала само понякога
пиша с черно мастило. И думите
се редят като неми вдовици –
безумни,
неповикани и непомислени
дълго чакали слепи птици.
Нощем с остри, мастилени ръбове
режат корена на вселената,
и страха ми гротескно гримират.
И, сами в самотата си, спират.

Понякога, ала друго понякога
празни листове хапят ръцете ми
без да знаят защо са живели...
Глухи като вселената.
Бели.

вторник, 22 май 2012 г.

Бурени

Смехът попи в стената, побеля
и сякаш се разтвори в хоросана.
Небето се присви и заваля,
а край стената бурен се захвана.

Под покрива увисна тишина,
която твърде много думи знае.
В бръшляна се процежда светлина –
и плевелът за плодове мечтае...

Сънувах, че прозорците – очи
ме гледат сякаш мога да се върна.
Под бурените нищо не личи,
не виждам към какво да се обърна...

*

Отминалите дни лежат под прага –
ненужно, непотърсено наследство.
Дори не помня от какво избягах...
Тук беше къщата на мойто детство...

събота, 31 март 2012 г.

Окото на бурята

/на мама, която ме чака/



Още искам да стъпя в окото на бурята -
боса, и с очи като сухо сено - изветрели.
Ще стоя много мирно, и ще бъда зеница
и ще се разширявам, докато светлината ме вземе.

После - няма тъга: топъл хляб, топъл огън,
и /понякога/ цветна дъга край прозореца.
Долу в ниското няма подкрепящо рамо.
Из душата ми ровят полудели светулки.

Все си мислех, че ще има и още за казване,
но окото на бурята тежко премигна.
След секунда ще има място за двама...
Само, моля те, имай търпение, мамо!

сряда, 28 март 2012 г.

Безименно


 Когато тръгвах беше твърде рано.
Прахът от пролетни усмивки тъкмо слягаше.
Безименни, конете ми препуснаха
натам, където пътят жадно бягаше.

Събуждах се, и знаех, че съм жива,
че щастието е за мен измислено.
Конете спряха в овършана нива
и нищо на света не стана смислено.

Безименните ми коне издъхнаха
и яростта ми беше съкрушена,
а кръвните ми връзки се прекъснаха.
Сега съм само смъртно уморена.

понеделник, 19 март 2012 г.

Свличане

Свлякох всичките
жалки, дребнави желания
и безсмислено, изтерзано очакване,
неразбраните,
тъмносини послания,
посреднощното ми разплакване...

Като рокля,
докосната от несръчен любовник
държат глезените ми и ме препъват.
Една сламка,
която крепеше удавник
потъва...

петък, 16 март 2012 г.

Шепоти

Тихия шепот, с който снегът си отива
нищо ново не каза, а слушах внимателно.
Тази пролет косата ми е по- сива,
костите сякаш болят по– осезателно.

Тихият шепот, с който сънят си отива
отброи всеки мизерен остатък от дните.
Сякаш с годините ставам все по- горчива -
така навярно презряват от жажда жените...

Тихия шепот, с който ти си отиваш
казва, че някое „утре” ще бъде различно.
Нещо в очите ти хапе, а ти го скриваш.
Аз пък придърпвам одеялото егоистично.

После оставям на вятъра тихите шепоти:
кой - накъдето поиска, натам да отива.
Вече не помня вкуса на объркани трепети.
Пътят не свършва край мойта ожъната нива.

четвъртък, 8 март 2012 г.

***

Никога не съм била бряг,
сякаш винаги съм била Реката.
Блъскам се челно в сивия камънак
и нося труповете нататък.

Никога не съм била хоризонт.
Напоявах скучаещите величия
с поводи за неистова омраза.
И после си тръгвах - ничия.

Никога не съм била дом.
Бях само пътя към него.
Пеех песните си шепнешком,
а после мълчахме...Его...



вторник, 21 февруари 2012 г.

Страхливо

Този град е толкова загледан в себе си!
Мракът от досада се разсипва в капки.
Съвсем като счупена тротоарна плочка
се обръщам под чуждите стъпки.
Страхът е допълнителен цвят към черното.
Видя ли го, на кой клон увисна?
Страхът бил „онази долна смърт”? Не е вярно!
Вярно е, че от смърт ми писна!

Покажи ми – или не ми показвай,
все едно, ще го срещна на ъгъла,
в измръзналите пръсти на цигуларката,
които не знаят, че съм се лъгала...
Това момиче свири фалшиво
и обвинява вятъра в кражба!
Страхът опази врабчето живо!
Празни са витрините - разпродажба...

понеделник, 30 януари 2012 г.

Извинение

Исках да е просто и смислено -
като цвете:
съвършена подредба на атоми.
И, ако може, да не разказвам
от какво боледува душата ми.

Оказа се сложно и хлабаво -
като клопка.
Тишината се трупаше в ъгъла.
Заприличах на слепия си кошмар -
на приятел, когото съм лъгала.

Пак ще бъде чисто и смислено -
като цвете,
щом се науча да си прощавам.
Съвършена подредба на атоми
е простата истина: съжалявам!

вторник, 17 януари 2012 г.

Смелостта ми

Смелостта ми
затропа с токчета по тротоара –
„Бързаме, закъсняваме...”. Къде е пожара?...
Пак забравих, че нищо и никому не съм длъжна!
Тя е толкова синя, че направо е тъжна!
Първо вляво до ъгъла, после втората в дясно,
после хора и улици...после – не е ясно...
Колко стана часът? Не, че има значение,
но така ми е нужно време за развлечение...
Смелостта ми
потъна в чаша водка на бара
и запали поредната дълга цигара,
разпиля се в клавишите на рояла,
разля се по струните на китарата бяла...
Не успя окончателно да се събере,
и часовникът цъкна : „И така е добре!”

събота, 7 януари 2012 г.

Зимна градина

Снегът спря.
Утаи се по клоните
и попи тишината от нищото.
Не умирам - студът ме изрони
Ти раздухваш жарта из огнището.

Само студ
впива зъби в ръцете ми
и догризва краката на сенките.
Някой друг лепи смях по лицето ми
и рисува в прозорците сценки...

Колко труд!
А Сизиф си замина
и заряза скалата на хълма.
Над безчувствена зимна градина
тишината е кръгла и пълна...

Аз откраднах
окото на Мойрите
и видях оня ъгъл в сърцето ти,
в който ти засадих незабравки...
Мислех, че са замръзнали...
                                         Ето ги!..

вторник, 15 ноември 2011 г.

Принцове


На дъното на чашата ми плуват
две Пепеляшки, отмъстителна Снежанка
и Спящата красавица – събудена.
А над ръба на чашата е сянка.
В кошмарите ми думите ме мразят
и аз се лутам няма и безпочвена
като обида, хвърлена през прага,
като лъжа, изречена нарочно...
Изглежда, не е било толкоз страшно,
та да поискам да ти го разкажа.
Преструвай се на Принца за домашно!
Така ми липсват принцове в пезажа!....

събота, 5 ноември 2011 г.

Смисълът


Грешиш, ако мислиш, че наесен листата
хаотично се хвърлят в тротоарната кал.
Смисълът остава под кафявата маса.
Затаява дъха си и мълчи. Но е цял.
До пролет оцеляват само тънките жилки.
По пътя към себе си между тях се придвижваш.
Тротоарът прилича на костница.
А отдолу е смисълът –
полумъртъв и бос.
Само ти не го виждаш.