сряда, 29 август 2012 г.

Узряване



Самотата узрява бавно
докато загорчи от сладост.
После тежко капва в ръката ми.
Самотата е крехка радост.

По- лесно виждам птиците
и все по- трудно хората.
Самотата е просто призма,
всичко останало е умора.

Слушам крясъка на безумния
и мъртвия ропот в тълпата...
Неми жеравите отлитат
призори. И узря самотата.

четвъртък, 23 август 2012 г.

Сънища

Не сънувам принцове – само бели коне
в равнината на дългия ден.
Само скъсани перлени нанизи.
Бели ризи на схлупените ти рамене,
сини птици, умиращи в плен...

Не сънувам стихове – само сноп слънчогледи
безсловесни и неподредени.
Само пукот на борина в тъмното.
Жалки и безпредметни, безкръвни победи.
Гладни приливи – глухи и неми.

Не сънувам въобще – само чакам да мине
полунощната призрачна сянка
и нездравото скърцане в потайна доба.
А когато последния призрак нахалост загине
аз ще бъда за утрото сетна спасителна сламка...

неделя, 19 август 2012 г.

Поредно

Змията на поредното предателство
ухапа кривия ми ден и пак се скри.
Не знам кога ще изпълзи отново,
ще смогна ли да преброя до три...

Отдавна някаква изгубена илюзия
опитва да роди сълзи в очите ми...
Поредната горчива чаша чака.
Отворих пропаст между мене и звездите.

И нямам извинение за прошката,
която никому не служи за утеха...
Единственото липсващо в пейзажа -
пътеката ми. Моята пътека...

четвъртък, 2 август 2012 г.

Илинден



В средата на лятото съм - в средата на себе си,
а краката ми тънат в соления пясък.
Средата на времето ще роди гръмотевица -
дали мен ще удари, или по- нататък?


А в далечното някъде зреят смокините,
слънчогледи навеждат лица към земята.
...И покапаха едри сълзи по лозницата.
После пак ще съм същата - като прът в колелата...

петък, 27 юли 2012 г.

Вселената

Светът ми се заключи между свещ
и чаша бяло вино - недостъпен,
по- рошав от разсърден таралеж,
по- сгромолясан от внезапен тътен.

Светът ми е невидимо кълбо
от многоточия и удивителни -
началото е винаги едно,
а в края дебнат криви въпросителни.

А ти? Къде заключи своя свят?
Преди потопа, след апокалипсис, вляво...
Вселената е духнато глухарче,
и все така на тебе се надява!

четвъртък, 26 юли 2012 г.

Почти приказка



Когато пръстите на лятото изтръпнаха
да ровят в корените на душата ми,
оказа се, че няма нищо свястно
и ни една теория позната.
Само сандалите ми, вечно пълни с пясък
и два-три гларусови крясъка – за в къщи,
илюзията, че принадлежа на себе си
и мъртва тишина с извити пръсти.

А после малките русалки дълго плакаха
за нечия изгубена душевност,
косите си отрязаха напразно,
телата си обрекоха на тленност...
Не заличих следите си от пясъка,
защото всъщност мисля да остана
докато приказката се превърне в песен,
а после ще съм хладна морска пяна.

петък, 20 юли 2012 г.

По залез




По залез морето пристъпи към прага
на дълго строения пясъчен замък,
в който принцеса отдавна няма,
само сърцето ù се е свило под камък.


По залез прибираме празните мрежи,
а златните рибки се крият под фара,
макар всъщност златни рибки да няма,
защото приказката е твърде стара.


По залез с копнеж се заслушваме в чайките,
из пясъка ровим с очи и изстиваме,
прецеждаме жаркия ден през зъбúте си,
доливаме лято (за цвят), и отпиваме.

петък, 13 юли 2012 г.

Посветено


Синеока моя, светлокоса,
пътят ми се разпиля в житата
и очаквано се случи лято
с рехава метличина в косата.

Ах, росата е горчива сутрин,
синеока моя, светлокоса.
Помниш ли ме, или беше рано?
Имам отговора - без въпроса.

Виж, между небето и земята
слънцето си търси малко място.
Синеока моя, светлокоса,
винаги под слънцето е тясно.

В нощните треви загубих призори
хиляди светулки без посока.
Ти не си усмивката на лятото,
светлокоса моя, синеока...



четвъртък, 5 юли 2012 г.

July morning



Сама съм си достатъчна – и в повече,
сама съм си и огън, и огнище
и само пепелта изтлява призори
над моето безплодно пепелище.

Останките от мъртви, слепи фарове
в края на вълнолома чакат изгрева.
Солта изяде глухите ми спомени.
Пияна съм – и съвест ме изгризва.

А свободата – като кал под ноктите –
се трупа в малкото ми, гладко мозъче,
преди да литне жадна над вълните...
Достатъчна съм. Даже съм си в повече!

петък, 29 юни 2012 г.

Клепсидра


Превръщам се в клепсидра – остарявам
и времето тече из мене бавно.
Едно си спомням – други две забравям,
и най- накрая всичко става равно.

Секундите покапват във минути,
минутите се стичат с болна жажда
докато часовете се прелеят...
И кръг се ражда. Само кръг се ражда...

И ако някой преброи случайно,
ще срещне много хиляди години,
в които съм се стичала до равно.
Пак чакала съм времето да мине...

вторник, 19 юни 2012 г.

Констатация


Надявах се, че още ще вали -
поне докато стане тихо в мене.
Надявах се, че няма да боли
изгубеното в тишината време.


Оплетени в надежди и във страх
цъфтяха думи в тъмното. За кратко.
Убиваш ми като проклето зрънце грах
изгубено под пода на палатката...

петък, 8 юни 2012 г.

Поличба


Разсипах сол – и знам, че ще се случи.
Все някога ще дойдат и за мене –
онази, саблезъбата забрава,
която никога не идва денем,
онези ветрове между звездите,
които бъркат с хаос тишината,
онази непотърсена пътека,
която знам, че точно мене чака.

От мене ще останат шепа грешки,
които сигурно ще преповторя.
Животът си отиде по човешки.
Сега вратата тихо ще затворя.
Ще тръгна бързо, без да се обръщам,
няма да има плач и пръст на буци...
Все някога ще дойде мойто време.
Разсипах сол, и знам, че ще се случи...

понеделник, 28 май 2012 г.

Докато



Докато посивява косата ти
аз чета. После правя салата.
После спя. И се губя в мъглата.

Докато се смалява лицето ми
ти работиш. На табла играеш.
После пиеш. И после - не знаеш.

Докато с теб делихме си хляба
той изсъхва. И остарява.
Хваща плесен. За нищо не става.

Докато през живота си тичахме
все мълчахме. И се обичахме.
И се губехме. И се намирахме...

Вече можем ли да се разбираме?