Амнезия

Опитах се да взема малко смисъл
от сутрешния скреж по хризантемите,
защото мислех, че си спомням лятото,
а се оказа, че е друго време.

Понеже хризантемите не плачат,
а погледът ти се превръща в яма,
ще се прелея в есента без спомени.
И няма скреж по миглите ми. Няма!

Натюрморт

Отстъпих крачка - две, да видя в цялост
усмивката от грозната картина,
а цветните петна се сляха в сиво
и беглия им смисъл ни подмина.

Маса. Отдавна откъснати ябълки -
и греховете, които не сторихме.
Полупълна - полупразна чаша.
Хляб - не за него се борихме...

И отстъпвам назад до безкрайност,
до ръба на смълчаната цялост.
Вече нямаме грозна картина -
само рамка. Платното е бяло.

Halloween-ска приказка

Тази приказка непрекъснато свършва,
а принцесата всеки път е истинска -
въпреки всичкия грах и мърша
душата й пак не става на тиква.

Тя знае куп безболезнени начини
да си изгуби в полунощ обувките,
как да спи стогодишни сънища
пълноценно и без преструвки...

Време ли е да се прегърнем есенно
с принца на всички призраци?
Тази нощ една Пепеляшка
търси вретено. И знаци...

Dejeuner de matin d' apres Jacques Prevert

Той си тръгва -

като в старата приказка

тихо,

без да пие кафе,

без да взема чадър и манто...

Само мислите ми го проследиха.

Имаше нещо смислено, но къде е то?

Той си тръгва -

няма такава история.

Всички думи отдавна са казани

и подредени.

Под дъжда, под шума на листата,

под вятъра,

ще покрия лицето си с шепи,

а очите все пак ще оставя отворени.

И ще видя

как той си отива в мъглата -

без да бърза,

защото е адски бесмислено.

Няма начин!

Не спирам да се надявам обаче

нещо в мен да се счупи,

нещо в него да плаче...

Човещина

Неведоми са пътищата, всичките - като сънят на синя пеперуда. Не стигат до целта, а се препъват... И всичко е, защото аз съм луда. Неведоми са стъпките към себе си - като дете, което се събужда. Издирвам недовършени вселени, защото моята е много чужда. С върха на пръстите си ги усещам - пукнатини из кожата човешка. Неведоми са грешките понякога... Да съм човек, оказва се, е грешка.

Есенно виждане

Очите на невидимото щастие
се плъзнаха по мокрите ми длани
и паднаха на есента в полите -
при листите, от вятъра събрани.


И само есента успя да види

как привечер гнездата опустяха.
Очите на невидимото щастие
се плъзнаха в страни - и ослепяха...

***

Началото е безсловесен, кисел призрак,

който жадува за кафе и още сън.

Зъбати колела задвижва времето

преди да е просветнало навън...

Средата е безсмислено говорене,

съшиване на шарени парцалки,

изравяне на мъртви, сухи корени,

прашинки радост – малки, твърде малки...

Въртим се, докато припадне клоуна,

докато в погледите зейне яма.

Началото е беден, кисел призрак,

а в края съм сама. И друго няма...

Дишане

Вдишвам дълбоко. Задържам. Издишвам.
После вдишвам отново живота си.
Теб души ли те кротката липса на смисъл,
или само за мен е гарота?

Вдишвам. Вятър свисти и извива
в алвеолите, в бронхите, в кривото гърло...
Натежават безсмислени празни пространства.
Дали после е болка, или тежест е първо?

Всъщност, няма значение. Вдишвай, издишвай,
и преди да помислиш, вдишай отново.
Не е дадено да познаваме тази пътека,
по която въздишката стига до Бога.

Усещане

Най-тихо е преди зората, знам го. А утрото не знае, че подслушвам. Опирам се на липсата на думи – с кафе и празнословия закусвам... Из кухите аорти на сърцето ми висят мълчания като заспали прилепи, а счупения граал на мечтите ми не се лепи...и пак не се лепи... Къде да сложа нямото усещане, с което те посрещам късно нощем? Сега чуй тишината преди изгрева и после ще ти кажа всичко. После!

Узряване

Самотата узрява бавно

докато загорчи от сладост.

После тежко капва в ръката ми.

Самотата е крехка радост.

По- лесно виждам птиците

и все по- трудно хората.

Самотата е просто призма,

всичко останало е умора.

Слушам крясъка на безумния

и мъртвия ропот в тълпата...

Неми жеравите отлитат

призори. И узря самотата.

Сънища

Не сънувам принцове – само бели коне
в равнината на дългия ден.
Само скъсани перлени нанизи.
Бели ризи на схлупените ти рамене,
сини птици, умиращи в плен...

Не сънувам стихове – само сноп слънчогледи
безсловесни и неподредени.
Само пукот на борина в тъмното.
Жалки и безпредметни, безкръвни победи.
Гладни приливи – глухи и неми.

Не сънувам въобще – само чакам да мине
полунощната призрачна сянка
и нездравото скърцане в потайна доба.
А когато последния призрак нахалост загине
аз ще бъда за утрото сетна спасителна сламка...

Поредно

Змията на поредното предателство
ухапа кривия ми ден и пак се скри.
Не знам кога ще изпълзи отново,
ще смогна ли да преброя до три...

Отдавна някаква изгубена илюзия
опитва да роди сълзи в очите ми...
Поредната горчива чаша чака.
Отворих пропаст между мене и звездите.

И нямам извинение за прошката,
която никому не служи за утеха...
Единственото липсващо в пейзажа -
пътеката ми. Моята пътека...

Илинден

В средата на лятото съм - в средата на себе си,
а краката ми тънат в соления пясък.
Средата на времето ще роди гръмотевица -
дали мен ще удари, или по- нататък?


А в далечното някъде зреят смокините,
слънчогледи навеждат лица към земята.
...И покапаха едри сълзи по лозницата.
После пак ще съм същата - като прът в колелата...