Трънливо

Защо полето ражда голи тръни?
Навярно някой има нужда от венец
да украси човешкото безсилие.
Невинността ще избере синчец.

Звездите неизменно избледняват,
а времето ще донесе забрава.
Вършее тръни вятърът в полето.
Кой доброволно би поискал слава?

Близо

Близо съм.
Бих могла изведнъж да протегна ръка
и да сляза в средата на нищото.
Мога и просто да поседя така -
на ръба на света, разнищена.
И макар, че съм прах, споделена със вятъра,
не повярвах, че звездите са мъртви отдавна.
Близо съм!
И посоката сякаш е вярна,
а протегнах ръка - и светът се разпадна.

***

Какво си е мислела тази улична лампа,

преди да се хвърли в калната локва?

Дали прекалихме с посреднощното виене,

или пак е сънувала, че е лодка без котва?

И какво да направим, ако светлината

пожълтява от страх в тротоарната кал?

Да сглобяваме свят от спасени отблясъци?

Да сънуваме лодки с весла? И е спрял

оня грозен часовник, който дебне минутите.

Само тъмната част на луната разбира -

една депресирана улична лампа

обикаля край локвата, и не ѝ се умира...

Навътре

Снегът измисли една кратка песен

за побеляващите ми очи.

И после пяхме - припевът е лесен,

а в края може да се помълчи.

Призрачни стъпки скърцат замечтано

навътре, под настръхналата кожа

където всеки вик умира рано,

преди зората да намери ножа.

Някакво такова едно...

Понякога много ми се иска да знам
не непременно, а като част от програмата:
каква е разликата между дългото многоточие
и правата линия в кардиограмата?

Някъде из безцветните клони висят
лекокрили, сребристи, наивни надежди -
или парцали от лепкава, зимна мъгла,
зависи кой - откъде - накъде я поглежда.

А човекът, който съществува без време,
събира следите си и ги запарва с чая -
като лек срещу настинка и главоболие,
и срещу безследно угасване в края...

***

Отдалечавам се в безличната си кожа,
а сянката ми лази по стената -
опитва се да скочи през прозореца,
защото съм напълно непозната.

Ти виждаш своето момиче весело,
синът ни – строга, уморена Мама,
баща ми – черната овца в семейството...
А мен ме няма. Никъде ме няма...

Загубих се мeжду „сега“ и „никога“,
като забравен стих – неизговорена.
И само сянката ми не разбира:
прозорецът отдавна е затворен.

Снежни ангели

Играем "на ангели" - проста детска игра.
От умиление почти се разплакваме.
Някой сме паднали, други ще паднат,
трети са точно каквито очакваме:
едва дръзнали плахо да махнат с криле
обикновени, объркани хора.
Играем "на ангели" под студено небе
и очите ни бягат встрани от умора...

Върху снежния ангел се трупа нов сняг -
утре пак ще играем "на ангели", пак...!

Липовият чай

Студено е. Замръзвам в мълчината.

Топят се ярките криле на всички мисли.

Как натежават кухите ми кости

от краткото предчувствие за сняг...

Без липов чай не можеш да ме стоплиш...

Кажи ми честно, бях, или не бях

в онази стара приказка за вещици,

която липовият чай разказа?

Защото всеки има собствен ад

а в моят е студено. До омраза.

Амнезия

Опитах се да взема малко смисъл
от сутрешния скреж по хризантемите,
защото мислех, че си спомням лятото,
а се оказа, че е друго време.

Понеже хризантемите не плачат,
а погледът ти се превръща в яма,
ще се прелея в есента без спомени.
И няма скреж по миглите ми. Няма!

Натюрморт

Отстъпих крачка - две, да видя в цялост
усмивката от грозната картина,
а цветните петна се сляха в сиво
и беглия им смисъл ни подмина.

Маса. Отдавна откъснати ябълки -
и греховете, които не сторихме.
Полупълна - полупразна чаша.
Хляб - не за него се борихме...

И отстъпвам назад до безкрайност,
до ръба на смълчаната цялост.
Вече нямаме грозна картина -
само рамка. Платното е бяло.

Halloween-ска приказка

Тази приказка непрекъснато свършва,
а принцесата всеки път е истинска -
въпреки всичкия грах и мърша
душата й пак не става на тиква.

Тя знае куп безболезнени начини
да си изгуби в полунощ обувките,
как да спи стогодишни сънища
пълноценно и без преструвки...

Време ли е да се прегърнем есенно
с принца на всички призраци?
Тази нощ една Пепеляшка
търси вретено. И знаци...

Dejeuner de matin d' apres Jacques Prevert

Той си тръгва -

като в старата приказка

тихо,

без да пие кафе,

без да взема чадър и манто...

Само мислите ми го проследиха.

Имаше нещо смислено, но къде е то?

Той си тръгва -

няма такава история.

Всички думи отдавна са казани

и подредени.

Под дъжда, под шума на листата,

под вятъра,

ще покрия лицето си с шепи,

а очите все пак ще оставя отворени.

И ще видя

как той си отива в мъглата -

без да бърза,

защото е адски бесмислено.

Няма начин!

Не спирам да се надявам обаче

нещо в мен да се счупи,

нещо в него да плаче...

Човещина

Неведоми са пътищата, всичките - като сънят на синя пеперуда. Не стигат до целта, а се препъват... И всичко е, защото аз съм луда. Неведоми са стъпките към себе си - като дете, което се събужда. Издирвам недовършени вселени, защото моята е много чужда. С върха на пръстите си ги усещам - пукнатини из кожата човешка. Неведоми са грешките понякога... Да съм човек, оказва се, е грешка.