Спасение

Градът е голям, а спасението е забравило да дебне. Есента довлича жълточервеникави поли и търкулва шепа кестени по тротоара. Носи се познат мирис на мъгла, на печени чушки, на мокри листа... Все есенни аромати, които напомнят, че някои неща са неизбежни. Спасението понякога придобива неочаквани форми и размери, например в този случай е добило вида на сива жена със сивото палто, която виждам всеки ден на ъгъла.

„Добър ден!“ - разбира се, дано да е добър...

Искрено се надявам да е права, и денят да се окаже добър. Затова в края на краищата се усмихвам и магията проработва.

Наричам я „Жената с гълъбите“, защото не знам името ѝ. Тя е непознатата от съседния вход, която отглежда ято гълъби по павираните пътеки между блоковете. Изглежда сиво – дрехите ѝ са сиви, очите също, косата отдавна е посивяла. Усмивката ѝ също е сива, макар, че се усмихва непрекъснато и на всичко. Сутрин минава с пакетче семена в ръка и старателно поръсва тротоара, улицата и рехавите тревици, а от небето се спуска ято гълъби и тръгва след нея. Нейната вселена се състои от птици. Изобщо не я вълнува кой и защо протестира, с колко и дали ще се вдигне цената на тока, какви социални мерки се предвиждат и за кого. Разговаря с гълъбите, с тях споделя и самотата си, и радостите си. Това, което е истински важно за нея, е хвърковато. То отлита с характерен шум веднага, щом тя затвори зад себе си вратата на панелената си кутийка. Жената с гълъбите винаги поздравява, и нейното „Добър ден!“ лесно се превръща в спасение. Така, както удавник се хваща за сламка, и ние – намръщените – се хващаме за поздрава, закрепваме за него по една усмивка и го носим щастливо през целия ден. Един поздрав сутрин, дори да е от непозната, сива жена, може да спаси крехката вяра, че въобще съществува нещо добро. Едно „Добър ден!“ не е нещо особено, можеш да го извикаш, или да го прошепнеш, важното е денят наистина да се случи добър.

Мой ред е да поздравя с „Добър ден!“ и да се видя в образа на спасение – моето собствено, или това на някой намръщен съсед. Днес явно е денят на събудения алтруизъм, мой личен есенен празник, който дължа на непознатата от съседния вход. Наскоро ме уведомиха, че нацията ни в болшинството си е съставена от невъзпитани хора, които не поздравяват, защото се страхуват от това, че може да бъдат разбрани неправилно, или въобще да останат неразбрани. Дали пък да не се пострахувам и аз от така страшното неразбиране? Всъщност, не е толкова страшно да не те разберат. Има къде по- страшни неща на тоя свят. Понякога си мисля, че най- страшното всъщност е да не разбереш... И ей- така може да отминеш собственото си спасение, или пък да пропуснеш да спасиш ближния.

Наричам го „дядото с бутилките“, защото не знам името му, а той винаги носи платнена торба, пълна със стъклени бутилки. Носи тъмен, тежък балтон на приведените си рамене, винаги е намръщен. Вселената му е твърде чуплива, но пък това си е неговата вселена. Сигурна съм, че би убил за торбата с бутилките. Винаги мърмори нещо неразбираемо под нос - обсъжда несгодите си със стъкларията, а тя му отвръща с потракване. Подозирам, че събира бутилки из градинките, може би дори из кофите за боклук, и ги предава в някой пункт срещу някакви стотинки. За него всичко има значение – и политиката, и икономиката, и гълъбите, които кой- знае защо винаги го дразнят и го карат да се провиква без повод :“Ей, няма оправия!...“. Гълъбите мразят „дядото с бутилките“ - винаги се разлетяват, щом чуят подрънкването от платнената торба. Кварталните котки бягат от него, а кучетата дълго лаят след тъмния му балтон. Мисля, че в неговата вселена няма място за цяло ято гълъби, нито пък за бодри и жизнерадостни съседи, и това го ядосва. Или пък твърде дълго е бил безрезервен добряк и изведнъж е решил да стане намръщеният дядо, с който майките плашат децата си, за да си изядат пюрето. „Дядото с бутилките“ ме отминава, без да отвърне на поздрава ми. Не е „болка за умирачка“, нито пък „чудо на чудесата“ – просто поредният ми неуспешен опит за летене. Но понеже съм упорита, утре ще пробвам пак. Все някога денят му наистина ще се случи добър, и ще кимне с глава. Утре, ако не вали... или ако има достатъчно бутилки.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Кошмари

Лятото e като човешко лице – ако се вгледа човек внимателно в детайлите, ще съзре милиарди несъвършенства, черни точки и тънки бръчици, от крачка разстояние обаче изглежда перфектно. Някои особено наблюдателни хора винаги се вглеждат, и затова не се прехласват много. Други направо си губят ума, защото не съзират тънките бръчици. Аз съм от тези, които твърдо вярват в това, че лятото е непредвидимо като мисъл и непостоянно като чувство. Затова го оставям да ме изненадва. Въпреки, че по- често ме изненадва не лятото, а

вселената и хората в нея.

Ванина (или Ванчето, както я наричат тук за неин ужас), току-що е пристигнала от Нейде из Европско и се разхожда из калдъръмените улички на крайморско градче от селски тип. Времето тече твърде бавно в края на лятото, туристите са отлетели на юг, сергиите намаляват... Отдавна не си е идвала, има поне пет години откак живее в странство, разхожда се бавно и разглежда с критичен поглед. Защото има база за сравнение – къде е Ривиерата /френска, испанска, италианска или друга/, пък къде – наша малка България... Изведнъж рязко ѝ се прияжда суши. Влиза в малко уютничко заведенийце с глинени кани и гюведжета за декорация, усмихнатата сервитьорка се приближава с тефтерче и химикал в готовност.

- Добър ден, да ви предложа меню? - пита тя и издайнически поглежда към обувките си, забелязва, значи, че гостенката е от класа.
- Не! - казва Ванина твърдо, и без да хвърли поглед на менюто, изстрелва поръчката. - Хосомаки сьомга и нигири змиорка, моля. По четири броя.

Сервитьорката зяпва в пълна паника.
- Ами в момента се свърши...
- Свършило? Кое по-точно? Сьомгата или змиорката?
- Ами то всъщност, ние не предлагаме...
- Е, само в България може да се случи такова безобразие! Не, че не съм очаквала! - мърмори Ванчето. - А въобще какво предлагате?
- Ами скарата се приготвя по местна рецепта, с местни подправки... Рибата и мидите са съвсем пресни, от тукашните рибари купуваме... Готвачът приготвя много хубава рибена чорба ...
- Остава и шкембе да ми предложите! Благодаря! - казва гостенката изразително, и напуска заведението.
Пак по тесните калдъръмени улички, тя намира друго заведение. Вече е забравила за сушито, изведнъж я завладява идеята за фондю.
- Предлагате ли фондю? - пита тя още преди сервитьорът да е помислил да предлага местните си специалитети.
- За съжаление, не. Но пък предлагаме чудесно сирене по шопски - по традиционна рецепта, с местни подправки...
- Е, нали влязохме в ЕС, не научихте ли нещо по- европейско от сирене по шопски?- пита Ванчето, вече съвсем ядосана. - Благодаря! - казва накрая още по- изразително и напуска заведението.

Докато търси грешки в плетените на една кука покривки по сергиите, Ванчето се чуди дали пък някъде из този така нецивилизован град не се предлага една хубава супа от волска опашка, някой добър „Буябес“, някоя паеля, фузили „Сичилиана“ – изобщо, нещо което да е различно от таратор и шкембе-чорба. В края на краищата, намирам се в България, но това съвсем не означава, че нямам изтънчен европейски вкус, повтаря си тя. Всеки знае, че България има много да наваксва и да се интегрира, но пък не е задължително толкова да си личи. Местни подправки, автентични рецепти – а световната цивилизация пак остава някъде встрани. Риби, раци – ами като не са се научили да правят суши, как си мислят, че ще привлекат големите пари?... Ванчето гледа страдалчески морския пейзаж, в които няма нищо от Берлин, Виена или Брюксел. Няма да се оправи тая държава, ей!

Нощта е топла и спокойна, а сънищата на Ванчето – объркани. В тези сънища огромен суши готвач бърка в голяма купа „Снежанка“ и почти се разплаква - салатата му няма никакъв вкус, още по- малко вид, защото йогуртът не е точно кисело мляко, а е йогурт. В далечината баба ѝ Ваня избира дребна риба за „Буябес“ и нарежда: „Тя, щерко, рибената чорба, си е все същата от как съществуват рибарски селища на света. И „Марийка“ да я кръстя, пак ще си оближеш пръстите...“ „Не ща да си ближа пръстите!“ - сопва се Ванчето и обръща гръб. На другия край на съня едра швейцарка се опитва да разбере структурата и консистенцията на саламуреното сирене, и съответно – да го превърне във фондю. „Рататуй или постен гювеч?“ - пита един усмихнат до ушите сервитьор с потури под шотландска пола. - „Палачинки или пенкейкс?“. Ванчето обаче не може да реши...

А волските опашки си висят където им е мястото, воловете разгонват мухите с тях и никой не се престрашава да попита стават ли за ядене...

Текстът е публикуван в сп. Тема

Спасение

Събрах си счупените стихове
и тръгнах към студената си къща,
в която знам, че никой не ме чака,
в която съм си аз, и съм си същата...

И всъщност, вече не сънувам принцове,
а само белите коне - препуснали
през равнината на деня, през блатото,
в което се удавих... Не, нали?

Отдавна подозирах, че отсъстваш.
Стените ми ме зяпат състрадателно
и се събират в ъгъл. И клюкарстват.
Няма спасение от думите, приятелю...

Този свят

Този свят непрекъснато се опитва да свърши,
без да знае, че всъщност още не е започвал.
Търси една прашинка в окото на слънцето,
а душицата му е сляпа. Нищото се проточва.
И ако детските сълзи означаваха нещо,
щях да съм параван за случайни събития -
сладолед, хвърчила, въртележка със лебеди,
прости истини...
А светът ослепява от себе си.

Нощно

Изсвирена от упорит щурец нощта,
оказва се, е твърде кратка песен.
Покълнаха светулки из тревиците
и си припомних думичката "есен".

Татулът зрее в синора, до житото,
а чайки хвърлят крясъци нататък.
Попитай ме сега: "Какво е лятото?",
и ще ти отговоря - недостатъчно.

Еньовден

Само преди да прилази росата, и само тогава,

в краткия миг преди лятото да се превърне
в нестинарка

тревите стават вълшебни. Лекуват вятъра

и всички бъдещи грешки – с проста запарка.

И ако знаех къде съм дянала смисъла на битието си,

и ако можех да разбера болката откъде извира,

щях да затрупам извора с бял пясък и сиви камъни

и да намеря щурец, който да ме разбира.

Щях да запаря стрък мащерка, два стръка мента,

и да закича в косите си
против уроки синя метличина.

Щях да погледна през девет луни във десетата,

да се лекувам от бъдещи грешки с мълчание.
И с обичане.

На  Veronika Nikova, пожелание за много, много щастие и обичане!

Без

Безстишие, безветрие, безвремие -

и не посмя да придобие цвят.

Приплъзна се под кожата на времето

и упои метежния ми свят.

Метежите угаснаха неслучени -

не ме лъжи, че има дума „сетне“.

Безсмислие. Безумие. Бездушие.

И не поиска даже да просветне...

Пеперудени варианти

Седнал съм в кухнята на загасена лампа (не за икономия, така по- добре виждам света), и слушам радио. С едното ухо слушам радиото, с другото – себе си. Чудя се, как се случи така, че едно исках, друго живях, а трето се получи накрая...

Някога исках да стана учител. Не, че много обичах децата, просто мислех, че не е честно добрите учители да са толкова малко. Бях сигурен, че ще съм по- добър учител от всичките, които ме бяха мъчили през годините. Сигурно всяко дете си мисли така, но като поотрасне и забравя идеята. И аз така – забравих я, но и да не бях, едва ли щеше да се случи нещо много различно. Ама от друга страна, съседката Маринова, учителка беше цял живот, и тя седи в кухнята на тъмно. Виждал съм я – седи до масата като мен, даже радио не слуша, а само себе си...

После исках да замина да работя навън – приятели пътуваха в арабски и африкански страни... Вярно, климатът ги мореше, но правеха пари. И това желание не ми се изпълни, бил съм „неблагонадежден“ - имаше едно такова етикетче на времето, залепят ли ти го, и няма отлепване. Ако бяха ме пуснали да замина, може би нещата щяха да са различни. А може би – не. Струва ми се, че и приятелите, дето се върнаха оттам с хипертонии и диабети, и те сега седят на тъмно сами... И се успокоявам с мисълта, че нямаше да е по- добре.

После едно известно време нищо не исках – работата в завода си вървеше, децата растяха, жената се усмихваше понякога... Може би, ако не се усмихваше толкова, нещо щеше да е различно, но не ми се вярва.

Дойдоха промените, заводът го приватизираха. Не, че ако не го бяха приватизирали, щеше да е друго – знаехме си, че технологията ни е стара, а производството ни няма пазар, рано или късно заводът щеше и сам да затвори врати, или пък да се промени изцяло. От друга страна, ако беше затворил по- късно, кой знае...

Децата отраснаха, задомиха се, живеят си своя си живот. Имат си свои грижи и свои деца. Обаждат се, когато имат време. Ама времето е от тези странни неща, дето все не достигат... Не ми тежи, когато знам, че са добре. Където и да са, добре да са – така казваше майка ми навремето за братята ми, дето емигрираха на запад и вече не се обадиха. Може би, ако се бяха обадили, или направо да бяха се върнали... но от друга страна, за какво ли пък да се връщат...

Жената получи една реституирана нивица и спря да се усмихва. Накрая отиде на село – научи се да гледа градина и животни, есенес помага на децата с продукти. Казва, че така и е добре – и щом е добре, какво право имам аз да не се съгласявам? И без това не мога в село да живея, не разбирам нищо от животни и градини. Може би, ако жената беше наоколо, щяхме да поговорим, но не ми се вярва. След толкова много години все говорене, правене, струване – накрая на човек не му остават думи. И си мисля, че и да беше наоколо, пак щеше да е същото.

Някой разказваше, че ако пеперуда трепне с криле тук, на другия край на света става торнадо. Та, питам се, ако утрепя един молец сега, дали за някого на другия край на света нещата ще се случат различно? Или тази система е валидна само за пеперудите, не за молците? Защото молци имаме, не е като да нямаме – старата ми ватенка сякаш ги произвежда, ама все ми е жал да я изхвърля. И като запърхат с криле тук, в моя гардероб, кой знае какви поразии правят на някой нещастен пенсионер в някоя Америка или Австралия...

Та затова вечер седя натъмно сам, с радиото. Старомодно е, но ми помага: слушам себе си с едното ухо и се чудя, можеше ли да е различно? Все си мисля, че каквото и да беше се случило в живота ми, можеше да седя пред друга маса, на друг стол, в друга стая, но все така щях да слушам себе си. Все едно има нещо много важно, което съм пропуснал да чуя. Нещо, което да направи целия ми живот различен, все едно голяма пеперуда е замахнала с криле на другия край на света и цветният прашец по крилете и е стигнал чак до мене...

Публикувано в сп. Тема

За мъката, културата и макулатурата

Нещастието е онова нещо, което е противоположно на щастието. А щастието е... когато човек е щастлив. Различните хора са щастливи в различни ситуации и от различни неща – някой са щастливи от пари, други от любов, трети от власт...

Българинът не е от нито една от тези категории – той изначално няма пари, по презумпция е недолюбван, а за власт въобще не може да става дума (поради обективни историко – географски обстоятелства). Съответно, българинът е нещастен. Толкова нещастен, че дори е в челната десятка на най- нещастните хора в света. С почти всичко от своя бит българинът е уникален, та затова не е учудващо, че е уникален и с нещастието си. В нещастието си той рови в отпадъците на ближните, на враговете и на непознатите, и търси там обяснение за собствената си несполука, обикновена конспирация или подарък от извънземните.

От дете знам какво е макулатура, по простата причина, че дядо ми и баба ми някога са се запознали в Полиграфическия комбинат. Дядо бил линотипер – словослагател, а баба била книговезка, седяла на високо столче и сгъвала кóли, докато зяпала как той реди думите в специалните форми. Понякога си пишели бележки върху макулатурите. Понякога той пишел стихове върху тях, а тя ги смачквала и хвърляла обратно в купа с грешно отпечатани хартии, защото му била сърдита за нещо. После съжалявала, ровела в хартиите докато намери въпросното листче, и си го прибирала в портмонето.

Когато бях дете, събирах макулатури, за да мога да прочета книжката преди да е излязла по книжарниците. Събирах ги и защото ставаха за вторични суровини, а те бяха важни за авторитета в училище. И за да правя самолетчета и лодки с тях, което беше важно за мен. Изобщо, макулатурата може да бъде безценен източник на вдъхновение, или напълно безполезна хартия – зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нея. Като всеки отпадък, тя може да има две или повече лица. Това, което за един е отпадък, за друг може да има огромна стойност. Същото става и с магданозените дръжки: повечето хора ги хвърлят, но други правят от тях супа, при това съвсем не лоша на вкус – стига да обичаш магданоз. Клошарите знаят добре, че изхвърляме и полезни вещи, без дори да сме осъзнали тяхната полезност. Но клошарите не са щастливи, или поне не в общоприетия смисъл на понятието „щастие“.

Кога едно нещо се превръща в отпадък? Ами когато отпадне необходимостта от неговата употреба. Това закономерно се случва с всичко – с хартиите, с дръжките от магданоз, с бюлетините, та дори с политиците. Въпросът е в какъв отпадък ще се превърне вече ненужното нещо – дали някой ще намери в него полезно зрънце, дали ще загине сред купчината себеподобни ненужни неща, или пък някой ще надуши конспирация и ще даде втори живот на отпадналото.

А Вие, колко боклуци всъщност изхвърляте?

И всичките ли са наистина боклуци, или част от тях може да се използва все още?

Проверихте ли, дали това действително е така?

И – последно – откъде притежавате такива количества, и за какво са ви изобщо?

Тази сутрин слушах мъката, с която един водещ на сутрешен блок изговаря думата „макулатура“. И си мислех за детските си години, когато това бяха любимите ми листове, по които мастилото е преляло, за да мога аз да прочета книжка преди всички останали деца. И за момента, в който баба ми е видяла върху омазаното листче нещо, което наистина я е развълнувало.

Още не е измислена напълно безотпадна технология за производство на каквото и да е. Дори обществото, в своята безкрайна цивилизационна мъдрост, произвежда хиляди полезни за Вселената неща, а като отпадък получаваме купища безскрупулни политици.

Дали ровим в отпадъка, за да намерим обяснение за нещастието си, или това ни се случва само по избори?

Публикувано в сп. Тема

Совите

Совите, мила ми полска мишко,

са точно това, което са.

Дори никак да не ти се иска,

друго няма. Другото са чудеса.

Совите, мила ми полска мишко,

са нощни хищници с гладни очи,

които знаят всичко за тъмнината,

макар никога да не им личи.

И последно, мила ми полска мишко,

аз обичам проклетите сови

защото са точно каквото са.

Друго няма. Другото са окови...

Ескизи II

Мечтата е крехкият, пъстър витраж,
през който разглеждам вселената.
Безнадеждното користно чакане
се разсипа със смях по паважа.

От острия ръб на тишината
се хвърли един несбъднат сън.
"Спиш ли?"- попита вятъра
и измете греховете ми вън.

Измерих и последното измерение,
което невъзможния смисъл побира.
А някъде има и такъв прозорец,
на който цветята не умират.

Лабиринт за слепи птици

И ти си човек -
и над тебе небето
виси като тежка
и мътна сълза,
криволичиш по задънените
коридорчета на сърцето си
и се вкопчваш по ъглите
като дива лоза.
И се плашиш от призраци,
и крещиш в тишината си,
и се молиш за жалкото,
разпокъсано его...
Ти си просто объркан,
тъмнолик лабиринт.
Аз съм сляпата птица
в него.

Вишнево

Все чукам на тежко залостени порти -

няма кой, няма кой да отвори.

И да ме питаш, не знам причината.

Никой не може да отговори.

А над портите искрено цъфтят вишни -

само вятърът, само вятърът знае

колко дълбоки са сухите корени

и кой има правото да мечтае.

Без начало, наивно отшумя денят ми -

и какво, и какво ще зачене?

Вятър духна и белите вишневи цветове

леко слязоха долу, при мене.