Мария (Донева или друга)

Дъждът който най- вероятно злослови за нечии бели, прегорели любови. Мария, която се усмихва в мъглата от хора и улици, и цветя, и позлата. Топлият вятър, който бавно прилазва и нещо показва, разказва, доказва... Мария, която утре ще си отиде, защото е от далеч, но дойде да ме види. Ментов чай, който толкова мрази да чака. А февруари без причина е плакал... Мария, която се наслаждава на хората така, както не мога - от едната умора. Дъждът, който всичко искаше да измие. Или всичко да каже - от мен, до Мария. :)

Процес

Убивам времето.
Гледам дълбоко в очите му -
неясно, сякаш през пелена
виждам как светлината помръква.
Ако въобще е имало светлина...

Убивам времето.
То покорно умира.
И какво ми остана сега?
Тъга по върховете на пръстите,
и под белия сняг - тъга...

Убивам времето.
Или то ме убива.
Няма победители в тази война.
Просто взаимно не се понасяме.
Всичко е ясно. Няма вина.

Убивам времето.
И захвърлям трупа му.
Ако можех да го забравя - щях...
Уча се да живея в безвремие.
Преди да стана убиец, друга бях...

Мислех, че...

Мислех, че зимата най- накрая ще завърти колелото
и по калния път за никъде ще затропа каручката...
Но зимата пъхна ръце по- дълбоко в джобовете
и зачакахме заедно поредната банална случка.

Само че, всичко вече се беше случило -
и доброто, и лошото, и даже съвсем ненужното.
Ние повтаряме грешки - нищичко ненаучили,
а залезите се нижат обичайни и теменужени.

Мислех, че хората трябва да завъртят колелото,
а те скриха ръцете си и душите си. И замълчаха.
Не чувам каручката - трополи ли по пътя за никъде,
или глухи камбани в мъглата по грешка звъняха?

празнословия

"а дълга е Главната улица..." /В. Станков/

Очите ми не искаха, обаче
се случи късна, лицемерна есен,
а гарваните сипеха закани
и нищо не звучеше като песен.
Понеже никой никога не знае,
колко е дълга тази Главна улица,
все някога ще трябва да извикаш,
дори и само есента да чуе.
Когато не крещим, ни чува само
безименната кал по тротоарите,
защото си приличаме по нещо -
хора от кал сме. И сме твърде стари.
Знаем какво си мислят хризантемите,
докато чакат да засипе сняг -
как лицемерно закъснява зимата,
докато ние празнословим. Пак...

Кратко

От самото начало на времето
късогледите ми очи недовиждат,
и сякаш пропускат най- важното
към което светът се придвижва.
Той върви, а аз кретам след него,
без да питам къде отиваме.
Той мълчи по свои причини,
аз бърборя... После заспиваме.
И сънуваме мъдри птици,
които ремонтират гнездото ни,
учат ни да чуруликаме,
хранят ни... И отлитат.
Тъжно е. Няма никакъв смисъл,
но нужна ли ти е причина?
В самото начало на времето
имаше смисъл. Но си замина.

***

Всичко вече е казано - и повторено.
На раменете ми не тежат чужди ризи.
Нямам причина да се превръщам
в огледало за дребни капризи.
Знам, че богът на малките радости
в нечие черно сърце ще влезе,
и ще се счупи нещо.
Ще светне - и ще залезе...
И съм благодарна на есента,
че не бърза да рони сълзи
за щяло или не щяло,
счупено или непокълнало.
Краткият ден се колебае
драматично ли да се замъгли.
Всичко вече е премълчано,
но нищо не счупих, нали?

Лилави неща

Мокра привечер в края на краткото лято.

Онзи миг, в който се будя - и тебе те няма.

Призракът на китайска роза в ъгъла.

Смешната, много стара жилетка от мама.

Неподозиран хербарий в средата на разказа.

Сладко от боровинки, сварено в друг живот.

Копче, което не помни да се е закопчавало.

Белези по сърцето ми. 

И луна в оптимистичния си период.

AIN'T NO GRAVE (Can Hold My Body Down) Johnny Cash

Средната пътека

„Винаги избирай средната пътека!” –

все повтаряше, и повтаряше баба,

докато в ситото се люлееше

чистото брашно за хляба.

Нарисувана от забравени мигове,

баба отдавна е само картина –

тя беше съвсем за малко тук,

замеси хляба и си замина...

Обаче сигурно съм сбъркала пътя,

защото още се уча да крача,

а под стряхата всяка зима

цъфтят ранни кокичета. И плачат.

Невинно

Зимата дръпна кованата ледена черга.

Паднах, и толкова заболя, че забравих

с колко зрънца да нахраня черните врани,

колко трохи да подхвърля на белите гълъби,

с колко любов да покрия ъглите на стаята,

колко омраза да скрия под прашния праг...

Все недостатъчни, мои зрънца и трошици!

Вечно объркана, глупава моя любов!

Всичко ще бъде наред някой ден призори -

няма да помня точно какво не направих.

Зимата дръпна кованата ледена черга.

Паднах. И много боля. И забравих...

Charlie

Карикатурата на сляпата ми вяра
разказа нещо смешно и угасна.
Аплодисменти няма. Броим трупове,
а свободата пак ни стана тясна.

Докато думите се давят в лепкав смисъл,
дъждът се дави в концентрични кръгове,
а птиците увисват без посока...
Все крием, че светът си има ръбове...

Същественото

Всичко, което някога съм казала

за старите смокини, за сърцата им,

за корените, криви от умора,

за сенките, витаещи в листата,

за обич към дървета и към хора,

за смисъла от час или от дата,

за споменът, за тайната, за лятото,

за дългите целувки - и за кратките...

Говоренето беше оправдание -

не се научих как се вари сладко.

Натрупвания

Странно как всичко – сняг, кал, боклуци, предразсъдъци, се натрупва в края на годината и започва да тежи. Върху него се натрупват нови неща – киша, недоверие, отчаяние, опаковки от подаръци, гняв... Обикновено с началото на пролетта всички натрупвания излизат на яве. Проличават си и дупките в образованието, в асфалта, във възпитанието, в близката гора... Когато дупките се съчетаят лошо с натрупванията, се получават негативни отзиви в чуждестранната преса. Или спонтанни изблици на протест срещу статуквото, световната несправедливост, гадния живот и специфичната ни народопсихология. Но сега е краят на годината, декември, и е време за трупане. На пролет ще поговорим пак за дупките и за спецификата на чисто българското.

Пред мен в аптеката една жена над средната възраст купува аспирин. „Ама, ако може, да е на плочка, а не от тия дето съскат!” – уточнява жената. И както се редях на кратката опашка в аптеката, изведнъж ме завладя настроение да трупам чудеса.

„Един ли?” – пита аптекарката.

„Ми... дали стига за 50 кила чушки?” – пита жената и аптекарката за всеки случай подава три кутийки с по два блистера.

Жената върти в ръце кутийките и се съмнява. Не се съмнява в познанията на аптекарката или в действието на аспирина, ами по принцип, ей- така си се съмнява. То е друго нещо, идва отвътре, от времето и от натрупванията. Каквото и да е времето, щом си българин, си длъжен да се съмняваш, защото толкова много сме лъгани... Кой точно ни е лъгал – това е дълбоко пазена тайна. Изречението никога не се продължава, защото се предполага, че е ясно... каквото там трябва да е ясно...и на когото е ясно, ясно е... Но е факт – лъгани сме...

Едно от многобройните тазгодишни наводнения удави и панелните ни мазета. Съседката помоли да помогнем с изнасянето на багаж. Оказа се, че спасяваме...сапуни. Всякакви: сапуни „Бебе”, черни катранени сапунчета, тоалетен сапун „Хвойна”, немски и гръцки сапуни с екзотичен аромат, напълно умрял още преди трийсет години... П

онеже не беше възможно да се намери логична причина за складиране на сапун, реших да попитам. „Ама как, аз от толкова години ги събирам... какво да ги правя, да ги хвърля ли? Някога знаеш ли как ги нямаше?” – беше отговорът. И те – какво да правят – взели, че се натрупали в мазето, докато наводнението не ги разпени. Съседката ме гледа с нормалното за случая съмнение – права е, никога не ми е хрумвало да събирам сапуни, не разбирам идеята дори. Въпреки, че знам „как ги нямаше”. Вероятно причината за точно това натрупване се крие в магичното някога. „Някога” също има странното свойство да се натрупва заедно със сапуна, старите снимки и съмненията, с лимонадените шишета и с рецептите за туршия с аспирин. То така се е напластило в нас, че вече не е натрупване, проникнало е в кожата и костите ни и ни дава оправдание и причина за всичко. Само че върху натрупаното „някога” трудно вирее нещо ново и смислено...  

На рафтовете на библиотеката ми, освен прах и книги, с годините се трупат всякакви безполезни  дреболии – камъчета, донесени от някъде, две счупени стъклени играчки за елха, никога неизползван нож за писма, старо билетче от 0,06ст., абаносова фигурка – подарък от някого, кутийка за емфие от кост, копче, игли... Така е, някои трупат сапуни, други – безполезни дреболии, трети – съмнения. А декември – в традиционния си изненадващ стил, се очаква да натрупа сняг. Лошото е, че от година на година снегът става все по- малко, за сметка на съмненията. Въпреки старанието на кмета. 

Всеки знае, че катериците трупат орехи, лешници, семена и всякакви запаси. Не всеки обаче знае, че катериците обикновено забравят половината от струпаното и то остава неупотребено. Тези катеричи натрупвания всяка година дават началото на стотици нови растения. А горките гладни катерици бродят из зимните гори и се чудят къде ли би могло да е натрупаното?.. Сигурно затова съмнението е основна част от катеричата народопсихология. И сигурно причината е, че не трупат своите „някога”. Но пък живеят по- лесно.

Текстът е публикуван в сп. Тема