Извинение

Исках да е просто и смислено -
като цвете:
съвършена подредба на атоми.
И, ако може, да не разказвам
от какво боледува душата ми.

Оказа се сложно и хлабаво -
като клопка.
Тишината се трупаше в ъгъла.
Заприличах на слепия си кошмар -
на приятел, когото съм лъгала.

Пак ще бъде чисто и смислено -
като цвете,
щом се науча да си прощавам.
Съвършена подредба на атоми
е простата истина: съжалявам!

Смелостта ми

Смелостта ми
затропа с токчета по тротоара –
„Бързаме, закъсняваме...”. Къде е пожара?...
Пак забравих, че нищо и никому не съм длъжна!
Тя е толкова синя, че направо е тъжна!
Първо вляво до ъгъла, после втората в дясно,
после хора и улици...после – не е ясно...
Колко стана часът? Не, че има значение,
но така ми е нужно време за развлечение...
Смелостта ми
потъна в чаша водка на бара
и запали поредната дълга цигара,
разпиля се в клавишите на рояла,
разля се по струните на китарата бяла...
Не успя окончателно да се събере,
и часовникът цъкна : „И така е добре!”

Зимна градина

Снегът спря.
Утаи се по клоните
и попи тишината от нищото.
Не умирам - студът ме изрони
Ти раздухваш жарта из огнището.

Само студ
впива зъби в ръцете ми
и догризва краката на сенките.
Някой друг лепи смях по лицето ми
и рисува в прозорците сценки...

Колко труд!
А Сизиф си замина
и заряза скалата на хълма.
Над безчувствена зимна градина
тишината е кръгла и пълна...

Аз откраднах
окото на Мойрите
и видях оня ъгъл в сърцето ти,
в който ти засадих незабравки...
Мислех, че са замръзнали...
                                         Ето ги!..

Принцове

На дъното на чашата ми плуват

две Пепеляшки, отмъстителна Снежанка

и Спящата красавица – събудена.

А над ръба на чашата е сянка.

В кошмарите ми думите ме мразят

и аз се лутам няма и безпочвена

като обида, хвърлена през прага,

като лъжа, изречена нарочно...

Изглежда, не е било толкоз страшно,

та да поискам да ти го разкажа.

Преструвай се на Принца за домашно!

Така ми липсват принцове в пезажа!....

Смисълът

Грешиш, ако мислиш, че наесен листата
хаотично се хвърлят в тротоарната кал.
Смисълът остава под кафявата маса.
Затаява дъха си и мълчи. Но е цял.
До пролет оцеляват само тънките жилки.
По пътя към себе си между тях се придвижваш.
Тротоарът прилича на костница.
А отдолу е смисълът –
полумъртъв и бос.
Само ти не го виждаш.

Без лято

Не може да е все лято –

не помня някога да се е случвало,

дори в най- лудата ми младост,

дори в сънищата ми беззвучни.

Имам един джоб спомени –

люпя и плюя в страни от пътя.

Поне един е силно отровен.

Два- три за черни дни ще скътам.

Пребродените пътища се натрупаха

под ноктите ми изпотрошени.

Без лято винаги се залутвам –

или пътеките са сгрешени?...

Есенно

Бих ти разказала за есента,
ако имаше какво да се разкаже.
Всичко се свежда до мокри листа
и мъгла – зад душата ми даже.

Вечер костите ми болят объркани
от соления смях на вятъра.
Тротоарите глъхнат разчовъркани.
Въртележките свиват шатъра.

Попих мътния цвят от очите си
преди някоя кула да срине.
Търкулиха се като кестени дните....
И това, Слава Богу, ще мине!...

Повод

Не стъпвай върху спомените ми!  

С тях се завивам,

когато нищо друго не остава.

С тях уморено, призори заспивам,

когато тишината натежава.

Не стъпвай върху тях, ще ми потрябват,

защото другото е многоточие:

насън незнайни пътища ме грабват,

наяве лепна в хаос и безочие.

А есента е повод да се счупя

като пресъхнала и мъртва клонка.

Не мога още лято да си купя –

и станах пак на дните си пионка.

Остана само споменът от вчера,

когато лятото ми се усмихна.

Събудих дух от стара табакера

и в дланите му есента притихна.

Късно

Морето е безкрайно уморено
от шум и смях на приливи и отливи.
Все по- зелено, и все по- студено
морето се затваря. Скърцат покриви.

Смокините разказаха за времето,
което се разпадна из часовника
щом лятото понечи да си тръгне.
Тълкувам чужди сънища в съновника.

Над грапавите улици се будят
пресипнали и все по- хищни гларуси...

Предесенно

По клоните на кестена седяха вещици
и късаха листата пожълтели.
Свариха чай от цветни шумотевици
и пяха до зори фалшиви трели.

Посмях се на обърканата муза,
която някак си ги вдъхновява
и с поглед на осъмнала медуза
поех към есента. Дали съм права?

Нещо друго

Аз съм просто една песъчинка.
Някога може би съм била скала,
а сега вълните ме търкалят.
Безполезна съм – нямам крила.

Аз съм тихия шепот в тревите -  
в най- ниското, близо до корена.
Аз съм хладния дом на мъглите.
Аз съм книга, отдавна затворена.

И когато ме будиш призори,
в оня синкав предутринен мраз,
все пропускаш простата истина:
нещо друго ти трябва, не аз...

За следващия живот

Не знам защо не се сетих навреме,

докато времето беше без значение,

докато делникът само дремеше

на рамото ми като видение.

Можеше да поискам поне веднъж

една шепа звезди заблудени,

светла капка от вчерашен дъжд,

и сърце, изгоряло за мене...

Не поисках.

Оставих ги да изтичат нататък,

а когато ми трябваха, вече ги нямаше.

Не съм знаела, че мигът е толкова кратък,

и че болката от нямане е така голяма...

В следващия живот ще поискам от всичко!

Само дано се досетя навреме -

преди желанието да изтлее самичко,

докато делникът на сянка дреме.

***

Привързах дългия край на деня
за чужда, фалшива усмивка.
Привечер морето позеленя
и замечта за почивка.

Оставих сладко- кисели спомени
сами да крачат по плажа.
Знам, че не знаеш защо мълча
и няма да ти подскажа.

Ти си моето бездънно море,
с което не си говорим.
Лятото думите ни ще събере.
...Кому е нужно да спорим?