Вселената

Светът ми се заключи между свещ
и чаша бяло вино - недостъпен,
по- рошав от разсърден таралеж,
по- сгромолясан от внезапен тътен.

Светът ми е невидимо кълбо
от многоточия и удивителни -
началото е винаги едно,
а в края дебнат криви въпросителни.

А ти? Къде заключи своя свят?
Преди потопа, след апокалипсис, вляво...
Вселената е духнато глухарче,
и все така на тебе се надява!

Почти приказка

Когато пръстите на лятото изтръпнаха
да ровят в корените на душата ми,
оказа се, че няма нищо свястно
и ни една теория позната.
Само сандалите ми, вечно пълни с пясък
и два-три гларусови крясъка – за в къщи,
илюзията, че принадлежа на себе си
и мъртва тишина с извити пръсти.

А после малките русалки дълго плакаха
за нечия изгубена душевност,
косите си отрязаха напразно,
телата си обрекоха на тленност...
Не заличих следите си от пясъка,
защото всъщност мисля да остана
докато приказката се превърне в песен,
а после ще съм хладна морска пяна.

По залез

По залез морето пристъпи към прага
на дълго строения пясъчен замък,
в който принцеса отдавна няма,
само сърцето ù се е свило под камък.


По залез прибираме празните мрежи,
а златните рибки се крият под фара,
макар всъщност златни рибки да няма,
защото приказката е твърде стара.


По залез с копнеж се заслушваме в чайките,
из пясъка ровим с очи и изстиваме,
прецеждаме жаркия ден през зъбúте си,
доливаме лято (за цвят), и отпиваме.

Посветено

Синеока моя, светлокоса, пътят ми се разпиля в житата и очаквано се случи лято с рехава метличина в косата. Ах, росата е горчива сутрин, синеока моя, светлокоса. Помниш ли ме, или беше рано? Имам отговора - без въпроса. Виж, между небето и земята слънцето си търси малко място. Синеока моя, светлокоса, винаги под слънцето е тясно. В нощните треви загубих призори хиляди светулки без посока. Ти не си усмивката на лятото, светлокоса моя, синеока...

July morning

Сама съм си достатъчна – и в повече,

сама съм си и огън, и огнище

и само пепелта изтлява призори

над моето безплодно пепелище.

Останките от мъртви, слепи фарове

в края на вълнолома чакат изгрева.

Солта изяде глухите ми спомени.

Пияна съм – и съвест ме изгризва.

А свободата – като кал под ноктите –

се трупа в малкото ми, гладко мозъче,

преди да литне жадна над вълните...

Достатъчна съм. Даже съм си в повече!

Клепсидра

Превръщам се в клепсидра – остарявам
и времето тече из мене бавно.
Едно си спомням – други две забравям,
и най- накрая всичко става равно.

Секундите покапват във минути,
минутите се стичат с болна жажда
докато часовете се прелеят...
И кръг се ражда. Само кръг се ражда...

И ако някой преброи случайно,
ще срещне много хиляди години,
в които съм се стичала до равно.
Пак чакала съм времето да мине...

Констатация

Надявах се, че още ще вали -
поне докато стане тихо в мене.
Надявах се, че няма да боли
изгубеното в тишината време.

Оплетени в надежди и във страх
цъфтяха думи в тъмното. За кратко.
Убиваш ми като проклето зрънце грах
изгубено под пода на палатката...

Поличба

Разсипах сол – и знам, че ще се случи. Все някога ще дойдат и за мене – онази, саблезъбата забрава, която никога не идва денем, онези ветрове между звездите, които бъркат с хаос тишината, онази непотърсена пътека, която знам, че точно мене чака. От мене ще останат шепа грешки, които сигурно ще преповторя. Животът си отиде по човешки. Сега вратата тихо ще затворя. Ще тръгна бързо, без да се обръщам, няма да има плач и пръст на буци... Все някога ще дойде мойто време. Разсипах сол, и знам, че ще се случи...

Докато

Докато посивява косата ти
аз чета. После правя салата.
После спя. И се губя в мъглата.

Докато се смалява лицето ми
ти работиш. На табла играеш.
После пиеш. И после - не знаеш.

Докато с теб делихме си хляба
той изсъхва. И остарява.
Хваща плесен. За нищо не става.

Докато през живота си тичахме
все мълчахме. И се обичахме.
И се губехме. И се намирахме...

Вече можем ли да се разбираме?

Някакво следземетръсно настроение

***

Понякога, ала само понякога
пиша с черно мастило. И думите
се редят като неми вдовици –
безумни,
неповикани и непомислени
дълго чакали слепи птици.
Нощем с остри, мастилени ръбове
режат корена на вселената,
и страха ми гротескно гримират.
И, сами в самотата си, спират.

Понякога, ала друго понякога
празни листове хапят ръцете ми
без да знаят защо са живели...
Глухи като вселената.
Бели.

Бурени

Смехът попи в стената, побеля
и сякаш се разтвори в хоросана.
Небето се присви и заваля,
а край стената бурен се захвана.

Под покрива увисна тишина,
която твърде много думи знае.
В бръшляна се процежда светлина –
и плевелът за плодове мечтае...

Сънувах, че прозорците – очи
ме гледат сякаш мога да се върна.
Под бурените нищо не личи,
не виждам към какво да се обърна...

*

Отминалите дни лежат под прага –
ненужно, непотърсено наследство.
Дори не помня от какво избягах...
Тук беше къщата на мойто детство...

Окото на бурята

/на мама, която ме чака/



Още искам да стъпя в окото на бурята -
боса, и с очи като сухо сено - изветрели.
Ще стоя много мирно, и ще бъда зеница
и ще се разширявам, докато светлината ме вземе.

После - няма тъга: топъл хляб, топъл огън,
и /понякога/ цветна дъга край прозореца.
Долу в ниското няма подкрепящо рамо.
Из душата ми ровят полудели светулки.

Все си мислех, че ще има и още за казване,
но окото на бурята тежко премигна.
След секунда ще има място за двама...
Само, моля те, имай търпение, мамо!

Безименно

 Когато тръгвах беше твърде рано.

Прахът от пролетни усмивки тъкмо слягаше.

Безименни, конете ми препуснаха

натам, където пътят жадно бягаше.

Събуждах се, и знаех, че съм жива,

че щастието е за мен измислено.

Конете спряха в овършана нива

и нищо на света не стана смислено.

Безименните ми коне издъхнаха

и яростта ми беше съкрушена,

а кръвните ми връзки се прекъснаха.

Сега съм само смъртно уморена.