Ескизи II

Мечтата е крехкият, пъстър витраж,
през който разглеждам вселената.
Безнадеждното користно чакане
се разсипа със смях по паважа.

От острия ръб на тишината
се хвърли един несбъднат сън.
"Спиш ли?"- попита вятъра
и измете греховете ми вън.

Измерих и последното измерение,
което невъзможния смисъл побира.
А някъде има и такъв прозорец,
на който цветята не умират.

Лабиринт за слепи птици

И ти си човек -
и над тебе небето
виси като тежка
и мътна сълза,
криволичиш по задънените
коридорчета на сърцето си
и се вкопчваш по ъглите
като дива лоза.
И се плашиш от призраци,
и крещиш в тишината си,
и се молиш за жалкото,
разпокъсано его...
Ти си просто объркан,
тъмнолик лабиринт.
Аз съм сляпата птица
в него.

Вишнево

Все чукам на тежко залостени порти -

няма кой, няма кой да отвори.

И да ме питаш, не знам причината.

Никой не може да отговори.

А над портите искрено цъфтят вишни -

само вятърът, само вятърът знае

колко дълбоки са сухите корени

и кой има правото да мечтае.

Без начало, наивно отшумя денят ми -

и какво, и какво ще зачене?

Вятър духна и белите вишневи цветове

леко слязоха долу, при мене.

Епилогия

Недосегаемата моя смърт

бавно слезе по мътните облаци.

Всъщност, изобщо не исках да знам,

че времето умее да свършва внезапно,

че светът спира понякога – ням

и безполезен. Невероятно

и неумолимо се сливам до болка

с простата логика на голямата липса.

Свърши се поредната обиколка

около същността. И не записвам

мъдрите думи на грешните прилепи,

защото „никога“ е кухо признание.

Недосегаемите смърти са слепи,

и чакат само на миг разстояние.

Пролет?

Сутрин е. 
Кукувици издирват децата си в сивото,
а гората мълчи - сякаш вече е казала всичко.
Снегът свлича кални ручеи надолу, в ниското,
заличава следите и чезне. 
Плачеш ли, птичко?

Бял стих

Сънувах те.

Узрели житни класове

изгаряха в ръцете ти.

Не знаех

дали и колко силно да извикам,

за да ме чуеш – в себе си...

Неповторими облаци

трепереха

и се опитваха да се повторят

все напразно.

Плаках.

Тревата не изтри сълзите ми -

не знам защо.

Звездите безпричинно падаха.

Не знаех името ти -

и то не ме знаеше.

Реката се топеше из ръцете ми.

А късно привечер заплакаха върби -

защото беше привечер.

И беше късно.

Не- приказка

Пепеляшка реши да не ходи на бала.

Остана

да си бъбри край топлото пепеливо огнище

с кочияша –

за сирене и за дъхава слама,

за страха и за котките... Всъщност, за нищо.

Пепеляшка не знае – кочияшът е плъх,

изобщо не вярва в кръстници и във феи,

а магията винаги умира в дванайсет -

без кристални пантофки и безумни идеи.

Ей- така се пилеят единичните шансове.

Балът свърши, а принцът не срещна принцеса,

никой не тича презглава в полунощ...

Няма приказка – никой никого не хареса.

***

Преди да сплета съществото си

в дълга плитка от киша и празнословия,

искам да седна насред пътеката

и просто да мълча без условия.

Имам точната доза истина,

която няма да ме убие :

аз и ти сме така различни,

но точно това сме Ние.

Винаги има причина,

никога няма забрава...

А после сплитам съществото си.

Друго не ми остава.

Недостатъчност

Не е достатъчно да спреш насред път,
не е достатъчно дори да се върнеш.
Понякога има нужда от слънчоглед -
да го срещнеш, даже да го прегърнеш,
да погледнеш с неговите очи
долу - черните ризи на нивите,
горе - топлия дъжд от звезди,
в себе си - ако скалите са още живи...

Недостатъчни, млъкнаха слънчогледите.
Незабравки полазиха в синора.
Кажи ми, какво не достига,
за да знаеш, че аз съм минало?

Трифон Зарезан

Непоръбено някак си, Трифоне...
Таз година не стана празник.
Не извадих бялата риза,
а лозниците чакат – празни.

Неизпитото вино кипна
и в зимниците, и в занданите.
Тази година е лошава!
Другата – дано да стане...

Само баща ми, недочулия,
призори нарамил кръста си,
събрал всичките ми неволи -
от там, дето отивам, връща се...

В слепите очи на скитника
намерих деня си - грешен,
и отминава нататък
нито вчерашен, ни днешен...

Февруарският дъжд замръзна,
полето е кална рана...
И още се питам, Трифоне,
защо тоя празник не стана?

Трънливо

Защо полето ражда голи тръни?
Навярно някой има нужда от венец
да украси човешкото безсилие.
Невинността ще избере синчец.

Звездите неизменно избледняват,
а времето ще донесе забрава.
Вършее тръни вятърът в полето.
Кой доброволно би поискал слава?

Близо

Близо съм.
Бих могла изведнъж да протегна ръка
и да сляза в средата на нищото.
Мога и просто да поседя така -
на ръба на света, разнищена.
И макар, че съм прах, споделена със вятъра,
не повярвах, че звездите са мъртви отдавна.
Близо съм!
И посоката сякаш е вярна,
а протегнах ръка - и светът се разпадна.

***

Какво си е мислела тази улична лампа,

преди да се хвърли в калната локва?

Дали прекалихме с посреднощното виене,

или пак е сънувала, че е лодка без котва?

И какво да направим, ако светлината

пожълтява от страх в тротоарната кал?

Да сглобяваме свят от спасени отблясъци?

Да сънуваме лодки с весла? И е спрял

оня грозен часовник, който дебне минутите.

Само тъмната част на луната разбира -

една депресирана улична лампа

обикаля край локвата, и не ѝ се умира...