ЕЛКА СТОЯНОВА: „Смехът в живота ми е повече от сълзите“

 Бургаската писателка и поетеса, носител на наградата за поезия "Христо Фотев" за смешното и тъжното, за погледа и егото

07 Юни 2016 

Толкова отдавна не съм ходила в Бургас, че дори не си спомням кога беше. Но ако отида сега, със сигурност ще искам да срещна Елка Стоянова – за да си разкажем по една петъчна история, да се посмеем на социалните мрежи и антисоциалните случки.

Тя е родена през октомври 1975 г. Завършила е Юридическия факултет на Бургаски свободен университет и е юрист в бургаската митница - сериозна дама с неподражаем стил и още по- неподражаемо чувство за хумор. Автор е на две стихосбирки - през 2009 излиза дебютната ѝ поетична книга "И крещя", а през  2014 - книгата "Anamnesis morbi", която печели наградата на името на Христо Фотев. Същата година излиза и сборника с разкази “Петъчни истории”.

Последната книга е нещо средно между сборник с кратки разкази и хронология на статуси в социалната мрежа. Опиталите книгата предупреждават, че предизвиква неконтролируем смях без да има претенция за висока литературна стойност, тя е свежа, наситена със самоирония и положителен заряд. Както и самата Елка. Понеже Бургас е нейното място, а не се очертава скоро да ида до там, реших да задам няколко въпроса – почти все едно, че сме се срещнали :

Кога едно нещо е смешно и кога става тъжно?

Зигмунд Фройд би перифразирал въпроса ти, като направо отговори, че хуморът е защитният лост,  който помага на човек да освободи напрежението и да се отърси от тежестта на битието, от тъгата. Хуморът е най-социално  приемливият начин за справяне със стреса и болезнените усещания.  Има един английски поет, ренесансов, който като не могъл да каже какво е хуморът, се опитал да го дефинира като син на здравия смисъл, остроумието, чистата истина и веселието. За  удобство а и поради липса на по- конкретна дефиниция,  ще се съглася с него, защото каквото и да е онова, което ни кара да виждаме смешното около нас, то е истинска благословия.

Питаш ме кога едно нещо е смешно и кога става тъжно. Не знам дали има смешна и тъжна страна нещото,  или просто е въпрос на избор с какви очи да го погледнеш.  Всичко е такова, каквото е,  а цветът и чувството ги добавя този, който го гледа.  Не нещото се мени, а очите, които се взират в него.  И ако позволиш генерализация – ето, виж най-голямото нещо, животът ни - щеше да е толкова тъжен, ако не беше толкова смешен. Или пък щеше да е толкова смешен, ако не беше тъжен, би казал друг. Има ситуации, в които някой се смее, а му иде да плаче. В тези случаи тъжното е не това, че смехът е обърнат в гротеска и капсулова чувствата на човека, а самотата на тия чувства. Защото трябва да си много, много самотен, за да се налага да ползваш смеха като щит, зад който да криеш сълзите си. Няма нищо по- отблъскващо и покъртително от тъжен клоун. Не знам как да отговоря - къде-къде по-мъдри от мен са се опитвали да се заиграват със скритото зад  двете маски  на Мелпомена. Изразът „Ако не беше смешно, щеше да е тъжно”,  че и обратната му вариация, заема ключово място в творбите на класици като Чехов, Лермонтов, Стивън Кинг, Пушкин, Шекспир, та аз ли ще мога да отговоря…

Разбираш ли от смешни истории?

Живея ги.

Случват ли се наистина комичните ситуации, или преобладават тъжните?

Аз съм късметлийка, смехът в живота ми е повече от сълзите.  Непрекъснато се уча на смях – децата са идеалният източник за това, те са толкова неподправени, готови да се разсмеят на всяко ново и непознато нещо. За да може да се смее един човек на ситуация, за има очите да я види комична, той трябва да се е учил на това още от дете.  За да култивираш в себе си чувството за хумор, някой трябва да ти го е заложил, после ти самия да си го отгледал, и най-накрая – да си го надраснал, тоест да можеш да се смееш и на себе си. Защото самоцелното остроумничене, насочено само към света извън теб, много лесно преминава в грубост. Само ако можеш да се самоиронизираш, ще можеш да раздаваш беззлобно смях.  Ако си роб на егото си, остроумието ще се изроди в озлобен присмех. Между другото, социалните мрежи са чудесен лакмус за това и много лесно можеш да разпознаеш узрелите за смях хора. Едно е да си забавен, понякога хаплив, но незлоблив, друго е да сипеш жлъч и неприязън,  завоалирани зад оправданието  „особено чувство за хумор”.  Ако смешките ви са неразбрани от околните, това не значи, че вашето чувство за хумор е много специално, а значи, че просто не са смешки.

Кое е най- красивото нещо на света?

Усмивката на човека, в когото съм влюбена, когато е предназначена за мен- двеста карата чиста красота и щастие.

Пластелиненото прасе, което малката ми дъщеря направи в училище за деня на майката специално за мен и което вкъщи  толкова пъти сме си предавали от ръка на ръка, че в момента прилича на нещо, през което е минал верижен трактор и го е вяла пясъчна буря.

Подскоците на петте малки котета, които дворната ни котка надуто представи преди седмица на цялата фамилия.

Завеяното лице на голямата ми дъщеря, когато с отнесен поглед  се вглъби в нейните си тинейджърски неща (например в мисли за къдрокосия младеж, който я изпраща всеки ден след  училище).

Морето.

Поезия или проза?

И изобразително изкуство! Луда съм на тема живопис. Мога да говоря на тая тема с всеки, който е готов да я подеме, съвсем дилетантски, разбира се, а също мога да слушам и чета с часове поезия, проза, документалистика - на тема изобразително изкуство. Когато се озова нейде по света, художетвените галерии и музеи са ми едно от първите и задължителни места за посещение. Иначе,  по повод  художествената литература – да го кажем така: поезията ми е за откровение, утеха и катарзис, а прозата – за забавление, за наслада, за информация, за отмора.

Какво четеш напоследък?

Ами, специалицирана юридическа литература по неволя и няколко художествени, защото искам да прочета всичко наведнъж, но нямам време.  Преди седмица довърших „Самодива“ на Краси Зуркова, която имаше турне в България и се запознах с нея. Много ме впечатли това, което тя каза, за процеса на написване на книгата – изчела е дузина томове – наръчници за това как се пишат книги, записала се  е на курс по творческо писане, изобщо, захванала се е с това като с работен процес. Съвсем съзнателно, задълбочено и отговорно като лекар към изследване на ново заболяване е подходила.  Много ѝ завиждам за последователността и амбицията,  понеже и аз съм изкушена от писането и в момента работя върху роман. Не мога да си представя да мина през целия тоя процес, който тя е извървяла.  Сигурно така се прави, но при мен тоя модел едва ли ще проработи, защото гледам на писането като на механизъм за разтоварване, пиша за удоволствие.  
Иначе в момента на нощното ми шкафче са Пратчет и Удхаус, но те са там винаги, само заглавията меня от време на време, „Чародеите“ на Ромен Гари, „Време секънд хенд“  на Светлана Алексиевич – каква великолепна корица има тая книга!, в електронния четец имам към трийсетина книги, постоянно им се увеличава броя. Нямам никаква идея кога ще ги чета, но непрекъснато трупам.

Какво правиш, когато не правиш нищо?

Обикновено сме на вилата, разхождаме се, мързелуваме на плажа, майсторим си нещо с децата, помагам в градината на мама - има страхотни цветя, лехи с билки, най- хубаво е когато превали някой възторжен летен дъжд и после напече - омарата  има дъх на босилек и рози. В моето семейство няма хора, които да могат да стоят спокойно без да правят нещо.  Или ръцете,  или умовете ни са непрекъснато  заети.

Добър град за поезия ли е Бургас, или хората само така си мислят?

Бургас е най-добрият,  най-добрият град за поезия.  Никой не може да открадне от Бургас Духа на Поезията, защото той е във всяко пясъчно зрънце и във всеки микрон въздух.

Кое е по- важно: ти да се харесваш, или околните да те приемат?

О, любимата ми тема – за мен. Разбира се, че и двете са важни – и любовта към самия себе си, и приемането от хората наоколо. Като бях по-малка  мислех, че е важно всички да ме харесват. Това е много трудоемко и емоционално изтощително и с времето като че ли инстинктивно човек се научава да отсява и хора, и ситуации, за които според личната му камбанария си струва да влага усилия.  Сега ми е важно да ме харесват хората, които аз харесвам, а те не са малко – просто ми е лесно да общувам и нямам проблем чисто интуитивно да давам в аванс симпатията си дори на непознат. Много рядко съм се лъгала в преценката си за човека отсреща. Но пък случаите, в които съм грешала, са ми били много важни житейски уроци.   

Кое е сигурното нещо, което знаеш за живота?

Че някой ден ще трябва да мина през Онази врата. Не знам какво има след нея, но тук, от тази ѝ страна, се надявам, че ще оставя достатъчно на брой добри неща, които ще са ми индулгенция.

 Саламът или свободата?

Че защо трябва да избирам, като мога да имам и двете?

На какво искаш да научиш дъщерите си?

Да знаят кога да са щедри, кога – смирени, да могат да хвърлят гнева си в правилната посока и да не пестят любовта си, защото тя е перпетуум мобилето на тоя свят.  Да не попадат в мрачните окови на завист, обида, лъст и отмъщение, да прощават на правилните хора, да разпознават правилните хора. И въобще не виждам как ще стане, защото аз тия работи не ги мога.  Дано поне ги науча  как да откриват смеха, как да се смеят на глас, от сърце, като водопад - без да се стесняват,  че смехът им ще събуди квартала, ще подплаши птиците в короната на някое дърво, ще разгневи някой вкиснат човечец.  Дано ги науча да се обичат толкова, че да не позволят на никой или нищо да ги нарани – душевно и физически. Дано станат добри и смислени хора.

Какво да очакваме - нова порция смешни истории, стихове или страшни приказки?

И трите!

Има ли нещо, което искаш да кажеш на читателите си?

На читателите – здрави да сте, не спирайте да четете. И носете усмивките си гордо!

Венцислав Василев и „Утаяване на естеството”

Снощи, 29.09, в зала 4 на НДК Венцислав посрещна читателите на третата си поетична книга

Той е роден в Добрич през 1982-ра. Запознахме се във Варна преди години, а напоследък го виждам все по-често в София. Казва се Венцислав  Василев и не е от хората, които охотно разказват за себе си. Възпитаник е на Висшето военноморското училище във Варна. Обича планината, природата и резонанса в отношенията. Нещата в бита  му са се случили като събития и той ги е приел с разбиране. Така е вероятно и с поезията – дошла е при него сравнително скоро, а той е приел това свое допълнително сетиво и го използва, за да покаже посоката на своите мисли. Най- важното за него разказват стиховете му – дълбоко философски, без да са претенциозни, естествени, без да са елементарни. Първата му стихосбирка излиза през 2011-та, през 2013-та посрещнахме втората – „Напразно в себе си витая“, а снощи, 29.09, в зала 4 на НДК Венцислав посрещна читателите на третата си поетична книга „Утаяване на естеството“, издадена от „Жанет 45“. Редактор на книгата е Виктор Самуилов, но ако очаквате да намерите в нея нещо смешно, ще останете разочаровани. Търсенията на Венцислав Василев са насочени дълбоко под повърхността на римата и формата.

Преди време този различен млад поет е споделил, че любимото му  занимание е да мисли. Повече му харесва само да не мисли. За нас остава да четем бавно и непредубедено, и заедно с него да осмисляме естеството на нещата. Ето и какво разказа той за себе си и за новата си книга:

Какво наричате с трудната дума „поезия“ и срещате ли я често в живота си?

Поезията е въпрос на възприятия – да виждаш допълнителните измерения на нещата. И в следващ етап – да умееш да ги предаваш. Това, последното, от една страна би трябвало да има и да предава определени художествени, естетически и психологически съдържания, но естествеността на процеса трябва да остава незасегната.

Нещо такова е за  мен поезията. Но за да бъде тя жива, не бихме могли да я установим и посочим, а само да усещаме своята недостатъчност и да поддържаме стремежа си към нея. Тук няма крайна цел, а само посока. И това се отнася напълно за живота, то е животът.

В стиховете Ви често присъстват темите за търсенето и себепознанието, за колебанието и равновесието. Намерихте  ли отговор на въпросите си?

Бих се противопоставил на формата на въпроса. Да, присъства темата за търсенето, но в една друга перспектива – търсенето е неспокойствие и свидетелство за нашата обърканост. Не то води до себепознание, тъй като е проява на крайна субективност и затвърждаване на личната значимост, а това води до най-големите изкривявания в човешките възприятия. Това е колебание, което никога не може да намери равновесието, тъй като винаги се устремява към различните полюси. В една изолирана психична система, каквато обикновено е човешката, няма как да има равновесие, понеже то не търпи ограничения (те създават напрежения). В този смисъл, равновесието го има, то е всеприсъстващо, но е в целостта на всичко. А човек може да се приобщи към него не като резултат на лични търсения, а напротив, чрез надрастването им. Отговорът на всички въпроси е там, където те са се стопили. Тази тема е силно засегната в моите стихове, но представената там перспектива остава далечна за повечето читатели, тъй като погледите им сочат в най-различни посоки.

Различни ли са младите хора от Вашето поколение? Какво ги вълнува и какво – не?

И са различни, и не са. Те не могат да бъдат друго, освен продължение на предишните поколения. Просто част от трупаните преди нагласи вече са събрали по-голяма плътност и се изявяват по-ярко. Така например, у младите е доста по-видима непримиримостта към наложените им отвън модели.

Думата „вълнува” е интересна. Вълнението е неспокойствие на морската повърхност. Но пък повърхността е твърде малка част от световния океан. Та, младите хора няма от какво да се вълнуват, освен от актуалните ветрове. Всички сме се погрижили да създадем една среда на контрастите между външните условия и вътрешните страсти и затова напреженията избиват от много посоки. Голяма част от по-младите усещат това, но тяхната проява на свободолюбивост е много повече подчинение, понеже се проявява отново като конфликт и така зарежда допълнително вече наличните напрежения.

Вярвате ли в „светлото бъдеще“? Полупразна или полупълна е чашата Ви?

Както сега, така и занапред – всеки е в себе си. Да попитам ли – от кого зависи дали е светло или тъмно там?

Иначе, този свят е подчинен на физични закони и се движи натам, накъдето е бутан. Всяка ситуация е следствие от закономерности, така че всичко е такова, каквото единствено може да е. Половинките на чашата са само привидности за нашето ограничено съзнание, което работи чрез  разграничения. Нашите желания сами по себе си са конфликт, тъй като са неприемане на наличното. Така се създава границата въздух-вода в чашата, като несъзнателно сме насочили всичката си енергия към установеността на тази граница, понеже е форма на познатост и сигурност. И така правим безполезни и въздуха, и водата, и чашата.

Кое е най- ценното нещо, което имате?

Най-ценното нещо, което имам, е усещането че нямам. Това ме прави отворен, когато успявам да пребивавам в него. Защото фиксацията „имам” е затваряне и спиране на движението, пълна невъзприемчивост.

За какво мечтаете? От какво се вдъхновявате и за какво благодарите?
 

Не бих казал, че мечтая и това би могло да се подразбере от досегашните ми отговори. Макар че не мога напълно да контролирам психиката си, ако тя се зарее в някакви въжделения, веднага част от мен го отчита като разсейване. Птиците на мечтите са много красиви, а и техният летеж винаги ни е примамвал. Но повече от това те не могат да дадат, а има много работа за вършене и път за вървене.

Вдъхновението е интересна тема, но пак, самата дума казва достатъчно. Вдъхновение е това, което те оживява или одушевява. В митовете на всички култури има сътворения на човека първо от някаква нежива материя, а после някой му вдъхнал, за да го оживи. Повечето хора се чувстват живи от емоции и преживявания, но това е нещо външно. Именно затова аз чувствам вдъхновение, когато по един или друг начин успея да се отдръпна от плоскостта на емоциите и преживяванията. В пространството отвъд тях има една проводимост, която бих могъл да определя дори за тяло на вдъхновението.

Това е третата Ви поетична книга, как стигнхте до издателство „Жанет 45“?

Стигането до „Жанет 45” е тотално обикновен процес. В електронната си страница те са посочили адрес за изпращане на ръкописи и аз реших да пробвам. Мислих, че моите симпатии към класическата форма няма да срещнат одобрение, но след известно време ме уведомиха, че ще ме издадат и започнахме работа с редактор.

Имате ли мнение за избухващите напоследък драми между автори и лобита?

Просто е посредствено. Но е напълно нормално, когато човек търси утвърждаване на своята посредственост, а не начини за преодоляването и. Това отново се отнася за всички нас.
За литературната среда няма какво да кажа. Тя е сбор на литературните периферии – тоест ние.

Поезията избор ли е, или призвание? Какво щяхте да правите, ако не можехте да пишете?

Имам някакво отношение към поезията. Понякога е възможно и тя да има отношение към мен. Не бих могъл да я нарека избор, не бих могъл да я нарека призвание, нито бих могъл да застопоря отношенията ни по друг начин. Не е особено драматично нито боравенето ми с думичките, нито неспособността ми за това. Аз просто понякога имам да казвам нещо. Доколкото не мога да го казвам се опитвам да го правя. И в двете имам трудности.

Какъв човек сте?До колко е важно според Вас да си добър човек, за да си добър поет?

Няма нищо интересно покрай личността ми, нито покрай която и да е друга личност.

Във „важното” не може да има „добро”, нито обратното. И да, първо трябва да си човек, за да си поет. Не можеш да си прикриеш следите, винаги се вижда - като си минавал от тук, колко тревичка си потъпкал. 

Светлана Комогорова – Комата: Светът, така или иначе, е едно не особено весело, но пък много смешно място.

  

Тя може много неща - може да пее, може и да не пее, може да превежда от и на английски и руски, а може и да си говори съвсем добре на български, може да гледа филм или да чете книга, може да пише стихове, а може и да не ги пише... Изобщо, Комата е от онези същества, които рядко се срещат в свободно състояние в природата.

Провеждаме този разговор на „ти“ заради особената ни „любов“ към авторитети и формални утежнения. Нужни ли са авторитети на обществото и смяташ ли се за авторитет?

Помниш ли онази сцена от „Животът на Брайън според Монти Пайтън“ - най-любимият ми филм, между другото – когато Брайън на прозореца обяснява на тълпата: „Грешите, не трябва да следвате мен! Трябва да мислите сами! Всички вие сте отделни личности!“. Тълпата хорово потвърждава: „Да, всички ние сме отделни личности!“. „Всички вие сте различни!“ - продължава Брайън, и те отново в хор: „Всички ние сме различни!“. Някакъв мъж обаче се обажда: „Аз не съм!“ - и тълпата веднага му казва: „Шшшт!“ Преразказвам подробно този епизод, защото по-ясно от това - няма как да го кажа.

Човешката природа е такава, че без обществено авторитетни фигури хората чисто и просто не могат да се оправят. В руския жаргон „авторитети“ наричат най-издигнатите в йерархията фигури от криминалните среди, така, че безскрупулността и изпеченото мошеничество също са неща, които могат да те направят авторитет.

Колкото до мен, смятам се за човек, който си върши добре работата. Само по себе си и това е един от начините да се сдобиеш с някакъв авторитет, да. Има около четиристотин сравнително честни такива начина, следвайки неоспоримия авторитет Остап Бендер.

Избираш да превеждаш фантастика, детска класика, хумористични разкази. Освен това превеждаш филми. От къде черпиш чувство за хумор, за да се получи преводът жив и достоверен? Какви хора четат такава литература?

Чувството за хумор е нещо, което или го имаш, или го нямаш. То може да се култивира и развива, но нямаш ли го вродено, не може да се придобие. Светът, така или иначе, е едно не особено весело, но пък много смешно място.

А чувство за хумор при превода черпя, естествено, от автора, откъде другаде? Тази работа е като любовта – когато нещото, върху което работя, ми допада, усещанията са точно като при влюбване – има ги и еуфоричните състояния, и пеперудите в корема. Усещам мозъка си като чаша шампанско, и в нея хрумките са мехурчетата, които се пукат. Казах „нещото“, защото не ми се е случвало само с литературни текстове, а и с филми – например „Санса“ на Зигфрид, и дори с телевизионни сериали - „Военнополева болница“, „Бар „Наздраве“. А кой чете днес такава литература - тя е дълга и широка. Спомням си как при първото си идване тук Тери Джоунс от култовата комедийна трупа „Монти Пайтън“ разказа, че техен запален фен е Сирхан Сирхан – убиецът на Робърт Кенеди. Така, че никой творец не може да предположи кой ще му стане фен, и не носи ни най-малка вина за това.

Какво мислиш за виртуалните приятелства и за социалните мрежи? Важно ли е една публична личност задължително да участва във виртуални групи за подкрепа на нечии каузи, да има хиляди „приятели“ и да дава мнение за политически и обществени въпроси?

Що се отнася до социалните мрежи, те, като много неща в тоя живот, са едно много полезно нещо, при условие, че се използват грамотно. Дали една публична личност ще подкрепя виртуално каузи и ще дава мнения за политически и обществени въпроси, си е лично нейно решение. Конкретно за мен: профил във фейсбук си създадох с една-единствена цел, а именно неангажиращ обмен на глупости с приятели. Не подкрепям каузи във фейсбук, защото считам, че това е вятър работа и удобен начин да се самозалъгваш, че си отговорен гражданин, като си кликаш на топло с мишката. Но виж, като средство за организиране на реални събития в подкрепа на различни каузи, мрежата си върши отлично работата. Избягвам да участвам във виртуални дискусии по политически и обществени въпроси по простата причина, че липсва всякаква култура на спора и „дискусията“ адски бързо се изражда във „вулгарна махленска патаклама“, както се беше изразил Тери Пратчет по повод воденето на война с тотално неподготвени хора. В този ред на мисли, четох някъде, че Станислав Лем е казал „Аз не знаех, че има толкова много идиоти, докато не започнах да използвам интернет“.

Има хиляди хора, които никога не са пътували „на стоп“ и не са пяли собствените си песни, това ли е ключът към свободата, или това е само началото на пътя към нея? Къде е мястото на свободата на духа днес?

Мястото на свободата на духа днес си е точно там, където е било винаги. За цялата история на съществуването си хората не са се променили особено. Пътуването „на стоп“ може да бъде точно такава проява на несвобода, както и всяко едно нещо – мотивацията е важна, не самото действие. Приел си някакъв набор от правила - и ги спазваш. В частност за правилото да пътуваш „на стоп“: те така правели истинските хипари, ама на тебе не ти харесва особено, обаче стискаш зъби и стопираш, щото ти, таковата, истински хипар ли си, или лукова глава? Къде е свободата на духа в цялата тази работа? Така, че за немалко хора ключът към истинската свобода би бил да престанат да пътуват на стоп. Собствените песни... ами куп хора пишат и пеят едни такива песни, дето по-добре да си бяха траяли, ама какво да правиш, свобода на изразяването, ще се търпим. Изобщо, нека стане ясно веднъж завинаги, че съм против криворазбраната романтизация.

Кое е по- страшно – да се съгласиш на компромис в името на кариера и професионално израстване, или да останеш никому неизвестна?

Не виждам кое му е страшното на това да останеш никому неизвестен, милиони хора са никому неизвестни и си живеят съвсем смислено. Компромиси се случва да допусна, но не за издигане в кариерата – аз никога не съм градила кариера целенасочено - а най-често за банално оцеляване. Не мога гордо да заявя, че съм върхът на безкомпромисността по простата причина, че това не е така – аз все пак не умея да фотосинтезирам и никак не си падам по аскетизма, пък и не съм чак толкова пламенен последовател на авторитета Бендер. Но имам предел на компромиса и този предел са безобидните глупотевини – мога да преведа някое романче конфекция, стандартно комедийно сериалче, някакви неща, които не ме вкарват във възторг, ама все трябва от нещо да се живее, нали така? Спомням си в какво буйно недоумение изпаднах, когато ми разказаха, че един познат ми чул името като преводач на някакъв телевизионен сериал средна ръка, и изкоментирал: „Комата дотолкова ли е изпаднала?“.

Пък аз си мислех, че да си изпаднал означава да нямаш работа...

Да се тропосаш на някакъв пиедестал и да приемаш за превод само текстове „от велик нагоре“, при условие, че нямаш други източници на доходи, освен собствената ти работа, си е чистопробна глупост. Социалният престиж винаги е бил за мен едно доста измислено нещо.

Колкото до реалното професионално израстване, компромисът там по никакъв начин не може да ти помогне, за него помагат съвсем други неща. На мен най-много ми помага Огромното ми любопитство – точно така, с главна буква. Същото любопитство като на малкото слонче от приказката на Киплинг, дето все ядеше бой от роднините си заради Огромното си любопитство. То ме подтиква да си разширявам хоризонтите, а без богата обща култура в нашата професия си загубен.

Имала си и трудни моменти, с които си се справяла пеейки – това начин на мислене ли е, или моментен оптимизъм?

Ами да, това е начин на мислене. Напълно съзнателен и отговорен избор на безгрижието като начин на живот. През целия си съзнателен живот много системно, сериозно и отговорно съм си култивирала лекомислието.

Има ли обстоятелство, което би променило изцяло мирогледа ти – нашествие на извънземни,действителен край на материалния свят?... Справедлива обществена структура?

Много го обичам края на света. През 1999-та четири пъти го празнувахме, и четирите пъти много ми хареса. И сега попразнувахме на 21-ви декември. Извънземните бяха поканени на купона, разбира се. Справедлива обществена структура? Абе, по-склонна съм да повярвам в края на света.

Имаш две издадени стихосбирки: 1999 г. – “The съвсем best” и 2003 г. – “Зайча сянка”. Свърши ли времето за поезия?

Те и двете стихосбирки излязоха малко случайно. Първата излезе, защото спечелих конкурс, в който не подозирах, че участвам. Румен Леонидов случайно бе попаднал на мои текстове, после ми издирил телефона, обади се и поиска да му дам да прочете нещо. Посъбрах, каквото имах, и му ги дадох – не специално подбрани текстове, просто каквото ми се намираше. Минаха осем месеца, аз почти бях забравила за тия текстове, и не щеш ли, г-н Леонидов ми се обажда и ми казва „Честито, ти спечели конкурса“. Какъв конкурс пък сега, чудя се аз, а се оказа, че той пуснал текстовете, дето му ги дадох, като ръкопис в конкурса за дебютна стихосбирка на „Свободно поетическо общество“. Така, без да искам, го спечелих. За втората, както си лежахме на плажа на къмпинг Юг с моята приятелка Биляна Сокурова, която по случайност е и издателка, и си пиехме бирата, тя ми вика „Абе аз `що да не те издам?“. Ами хубаво, казвам. Но аз си пиша за удоволствие, никога не са ме гонили никакви амбиции. Мисля, че що-годе разбирам от поезия не защото пиша, а защото чета. 

Хората сега се нуждаят от фантастика, приказки и хумор точно толкова, колкото и откакто свят светува.

Сигурно затова продължават да ги създават. Точно същото важи и за поезията.

Къде стоят многобройните сайтове за самопубликуване на авторски текстове в дебрите на съвременната българска поезия?

А като спомена сайтовете за самопубликуване, вляза ли в такъв сайт, и почвам направо да съжалявам, че явно не й е свършило времето на поезията, щом толкова народ я бълва в такива несметни количества. Всъщност, сайтовете за самопубликуване ги ползвам главно за ловни полета, тъй като колекционирам Полети на фантазията и Бисери на поетичната мисъл с отрицателен знак – тоест, въпиещо некадърни неща. Но за да ги открие човек, трябва да прерови купища плява. В интерес на истината, се случва някой да публикува и по нещичко действително хубаво - но тези нещица са още по-нарядко сред плявата. И това си е закономерно, пряко следствие на закона на Стърджън, който гласи: „90 процента от фантастиката, така както и от всичко останало, е боклук.“

Последната книга, която преведе, излезе от печат през декември?

Да, „Вампирът Лестат“ на Ан Райс е вече по книжарниците. Това е втората част на „Интервю с вампир“ и е едно доста добро четиво за вампири – не като „Здрач“-овете. Най- много ме зарадва това, че древната вампирка беше събудена за живот от рокендрола. Ако ти се чете такъв тип литература – ще ти хареса.

Ти си признат киноман, а си и основен преводач на „София филм фест”. Какво ти хареса от миналогодишната програма на фестивала и какво – не?

Филмите от последното издание на „София Филм Фест“, които най-много ме впечатлиха, са „Парад“ на Сърджан Драгоевич и „Пънкът не е мъртъв“ на Владимир Блажевски. За „Парад“, трагикомедия, чийто сюжет се върти около хомосексуалните хора и това как ги приема обществото, съм абсолютно съгласна с моя мъж Боян, че това всъщност е един много мъжкарски филм! Казано в най-похвалния смисъл на думата и без капка ирония. За „Пънка“ адски се зарадвах, че спечели наградата на публиката. Харесах и екранизацията на Виктор Гинзбург по романа „Generation П“ на Виктор Пелевин. Последният филм на Зигфрид - „Детски истории“, също ми хареса. На другия полюс е „Фауст“ на Александър Сокуров – натруфена изцепка.

От какво според теб се нуждае Българското кино, освен от спонсори – от добри сценарии, от добри актьори, или от зрелищност?

Ако може да се отърве от напъна на твореца да шашне света, това би било чудесно за Българското кино. И от нескопосното подражателство – защото иначе подражателството не е еднозначно лошо нещо. Но все пак, дяволът далеч не е толкова черен, появиха се и прилични филми напоследък. Например, „Джулай“ на Кирил Станков е много читав филм. Много държа да спомена и че съм люта фенка на „Бидон филм“ - Никола Бошнаков, Димитър Таралежков, Олег Константинов. С тях направихме заедно няколко късометражки.

Казват, че съветът е най- ненужното нещо на света: „умният няма нужда от него, а глупавият няма да послуша“. Повече даваш, или повече получаваш съвети?

Именно: най-ненужното нещо на света. Поради което непоискани съвети изобщо не давам – няма по-безсмислено занимание. Не го правя точно защото знам, колко ми е неприятно на мен, когато ми дават непоискани съвети. Тъй като съм си серт човек, малцина са смелчаците, които се осмеляват на това. И обикновено не повтарят.

Мислиш ли някога да напишеш пътеводител на българския стопаджия?

Преди много години, къде на майтап, къде насериозно, с един приятел смятахме да пишем учебник по стоп... Мързелът ми обаче, както обикновено, удържа безапелационна победа. За съжаление, и мързелът е от онези неща, дето са полезни само в умерени дози.

Последно /за да запазим хумористично- сериозния дух на разговора/ - Знам за твоята слабост към зайците. Разкажи откъде дойде тя?

Дива и необяснима е тази любов. Откакто се помня, си умирам за зайци. Даже отпреди това. Вместо като нормално момиченце да искам приказки за принцеси, аз съм настоявала да ми разказват за Зайо Байо. Куфяла съм на непреходната класика „Зайченцето бяло“, естествено. Отказвала съм да играя на кукли - само със зайчета! Когато ми напълнят ваничката да ме къпят, съм отказвала да вляза вътре, докато не пуснат в нея всички гумени зайци. През цялото ми детство сме гледали зайци, без да ги ядем – обикновени зайци, тогава декоративни нямаше. Поради което в махалата се славехме като чалнатото семейство. Но може и наследствено да е – руският ми дядо белоемигрант Сергей също е гледал зайци просто за спорта и негов „възпитаник“, заекът Цезар, е печелил сребърен медал на световно изложение.

Цялата тази работа с течение на годините тежко прогресираше, а мнението ми за човечеството се сриваше все повече и повече в студените бездни, та накрая се стигна дотам, че преди шест години проведох акция в художествената галерия на мои приятели: отказах се официално от принадлежността си към човешкия род и се обявих за заек. Наскоро имах една весела случка. Спряхме се с мъжа ми пред една витрина на зоомагазин да погледаме зайчета, там се беше спряло да ги погледа едно симпатично момиче. Заговорихме се – за зайци, естествено, аз почнах да обяснявам колко ги обичам, а момичето казва: „Вие да не сте Комата?“. Много се смяхме. Очевидно, пъкленият ми план за всеобщо позайчаване на вселената работи!

Публикувано в TemaDaily

Камелия Кондова: Човекът до мен е съвсем справедлива награда

Какъв е светът на поетите, кои са константите и къде е равновесието между щастие и пропасти?

Любен Чаталов в ролята на човека-награда

Тя е едно от малкото сбъднати желания в живота ми. Преди много години, когато за пръв път попаднах на нейни стихове, неистово си пожелах да я познавам. Животът ни срещна и се оказа, че тя не е драматична, сериозна, висока и дълбока жена, а е най- искрения, емоционален и непосредствен човек, който може да съществува. Родена е в Добрич, в средата на Добруджа и е минала през школата на радиожурналистиката и писането на новини за регионален вестник, за да стигне до осем стихосбирки и да понесе на крехките си рамене званието „явление в българската литература“. Може би защото успява с думи да разкаже не само себе си, а всеки човек, в който е останала искрица човечност.

Иначе, в живия, извънлитературен живот, тя е благодарна дъщеря, грижовна майка, любима, близък приятел. Този октомври Камелия Кондова е удостоена с националната литературна награда на името на Дора Габе, която се връчва на пет години за значителни художествени постижения и принос в националната литература – заслужено отличие, присъдено от община Добрич, с номинацията на СБП и Славянската литературна и артистична академия – Варна.

Първо, да ти честитя наградата на името на Дора Габе...

•         В рамките на шегата, аз и съболезнования приемам, но все пак се надявам цялата история да не приключи с паметник... Не мисля, че заслужавам тази награда, и това не е някаква излишна скромност. Първо, аз нямам необходимата дистанция спрямо себе си – нито като човек, нито като поет. Второ, самият факт, че наградата се връчва на пет години, вече ме прави една идея по-паметник. Това е много притеснително. Ще трябва да се науча от една страна да съм благодарна, че хората са отчели факта Камелия Кондова с всичките му знаци, а от друга страна наистина приемам и съболезнования... Но това е номинация, тя няма конкурсен характер, не зависи от мен. Предпочитам да мисля за тая награда като за признание, благодарност от страна на родния ми град Добрич, от хората и институциите там.

Ти обяви преди няколко месеца, че напускаш СБП. Изненада ли те това, че точно съюзът, заедно със Славянската академия, те номинира за наградата?

•         Да, опитвах се дълго време да заявя позиция и кротко да изляза поради неплащане на символичния членски внос. За съжаление, напускането ми не успя да се случи без излишен шум. Не ми се иска да зачерквам съюза заради многото качествени хора, които все още го обитават. Получава се малко като да закрием партизанското движение, защото после са направили големи поразии... Напускането ми не е някакъв специален, нарочен бунт. Просто вече не искам да се ангажирам с техните гафове, не искам да казвам да казвам „нашите грешки и недоразумения“, защото това е съюз със сериозна история, от там и претенция за намеса в литературата. Ясно ми е, че не мога да променя определени неща. Оказва се, че позициите ни, особено художествените, се разминават до крайност. Пък и аз явно не съм съюзен тип човек. С годините се уморих от позиции – „Съгласна съм“, „Не съм съгласна“... Приоритетите ми станаха малко по- отвъдни – важни са ми децата, шепата приятели, човекът до мен, а не събрания, гласуване или четене на списъци и доклади. Иначе, чисто технически, не знам дали все още съм член на съюза, четох някъде, че май все пак съм изключена за неплащане на членския внос.

В родния ти град ти си много обичана, там те чакат, посрещат те с радост, салона винаги е пълен... Как мислиш, защо толкова много те обичат хората?

•         Никаква представа нямам защо. Напуснала съм града преди годи, а и днес получавам същата сърдечност, прегръдка и даже някакъв сигнал, че съм липсвала... Това е толкова мило! Лека е думата, това е много вълнуващо и задължаващо. Иска ми се да е заради поезията ми, защото това е най- доброто от мен, което мога да предложа. Когато искам да прегърна или да убия някого, аз много често прибягвам до стихове на любими автори, които са ми причинили момент на силна близост. Може би пиша неща, които са близки до читателите. Може би това е магията на думите. Радвам се, че в публиката ми има хора на различна възраст, с различни занимания, и всеки от тях намира нещо за себе си... Според мен, със силата, с която се съпротивляваш на думите, за да се роди поезията, със същата сила после произведението въздейства върху читателя. Аз се съпротивлявам много силно.

Намираш ли нещо общо между теб и Дора Габе?

•         Честно казано, не. До колкото светоусещането ни е поетично, може би да. Но тя е твърде голяма като легенда. Името ѝ е задължение. Нужна е една дистанция от около петдесет години, считано от деня и часа на кончината, за да има изобщо подобно съизмерване. Клише е, но е вярно – времето е съдник, настоящето подвежда.

Какъв е тогава смисълът от конкурсите, има ли според теб по-добър и най- добър поет?

•         Случвало ми се е да съм и от двете страни на барикадата – и преди години като участник, и в неблагодарната роля на жури напоследък. Няма как да се мери ръст на поезията, всяко наличие на метафорична мисъл вече е поезия. Смисъл от конкурсите има доколкото авторът, особено младият автор, стига до някакво малко по- специализирано мнение в лицето на журито. В днешното интернетно време, в което мерилото са „лайковете“ във фейсбук, това е необходимо. За мен е много хубав моментът на награждаването, защото се срещам с приятели от цяла България, и такива потенциални, които още не познавам. Няма защо да се залъгваме, писането е самотно мероприятие, а поетите имат нужда от братство. Не от съюзи, групички или кръгове, а точно от братство. От истински споделени думи – и от там души. Понеже трудно се осъществява организирането на едно такова „братство“, конкурсите са един хубав повод и в това е другия им смисъл – да ни съберат.

Ти се занимаваш със съвсем различно нещо в ежедневието си – готвач си в един столичен ресторант. От къде намираш енергия?

•         Това се получи съвсем случайно. Аз и преди обичах да готвя, да си посрещам приятелите. Но когато станах професионален готвач, се оказа, за мен е удоволствие и си пея докато работя, а и ми плащат за това. Да не говорим, че в тази сфера признанието идва много бързо, не се налага да чакаш петдесет години или да мреш, за да го получиш – хората или са доволни, или не. На ръба на шегата е казано това, но и не съвсем. Най- накрая усетих едно равновесие в живота си. Дълги години се е налагало да си вадя хляба със същите думи, които употребявам и когато пиша поезия, а се оказа, че за мен това е било една идея по- изтощително. Работила съм в радио, после във вестник, и то ежедневник... С безкрайна любов към колегите – и към бившите, и към настоящите, но това много ме изхаби. Сега, в последните няколко години, усетих значението на това да се занимаваш със съвсем други неща, в които няма нужда да плашиш хората с поезия. Влизаш и в една друга стилистика, която е не по- малко изкуство. Изпитвам удоволствие от това, че работният ми плот е огромен, че кухнята ми е професионална, че имам възможност да експериментирам с продукти и подправки...

Не те ли разсейва това занимание от писането?

•         Ами, слава Богу, разсейва ме. Всъщност, аз винаги съм се съпротивлявала на писането. Децата също ме разсейваха, и им бях благодарна за това. Може би защото поезията е много болезнена като процес. Понякога когато пиша, чисто физически, осезаемо ме болят костите. Не знам има ли такъв специфичен ревматизъм, но пътят към стиховете сякаш минава през едни родилни болки, които не са най- приятното нещо на света. Поезията е нещо страшно, и в същото време красиво. Може би затова някак интуитивно пиша „само в краен случай“.

Какво търси според теб поета? Слава, признание, публика, равновесие?...

•         Равновесие е една от идеите. Спасение сякаш е по-точно. И убежище. Не, че другите хора са чугунени, не това клише, че „създаваме един по-красив свят“... С думите си ние сме резонанс на света. Но поне в стиховете си успяваме някак да го подредим, или да му протестираме, или да го прегърнем. Поезията е една легитимация за луди. Форма на жълта книжка с добър извинителен знак. Като процес, това е спестено на нашите читатели. Когато те получат крайния резултат от усилията ни под формата на книга, страница в мрежата или в литературен сайт, идва техния момент на наслаждение. Тогава идва и разговорът с публиката, която открива думите ни по свой начин. Нямат значение сричките, формата, класически или свободен стих... Красивият момент е когато твоето стихотворение е прочетено по три хиляди различни начина, и всеки е взел каквото му е нужно и животоспасително към момента на прочитане. Утре вечер сигурно ще му е нужно друго... Например, скоро мама, която е един безпогрешен индикатор, ми каза  следното: „Тая, последната ти книга за бай Кольовото магаре, аз нещо не я разбрах...“ – та, ето как от тъжните рамене на Бай Георги стигнахме до магарето на Бай Кольо... И това даже освежава пейзажа.

Как започна твоят път в литературата?

•         В живота на човек има моменти, в които е много важно някой да те събере по интереси. В нашия живот по това време човекът, който се нагърби с тая специална мисия, беше Елка Няголова. Тя ни беше не само ръководител, но и приятел. Даде безценни неща като усещане и атмосфера. Къща, в която можеш да влезеш през прозореца, куче, което да те обича и очаква безрезервно, първосигналните поетични реакции – това е много повече от ямб и хорей, които винаги можеш да научиш. В онези далечни години, в които не можеше просто да натиснеш копче на компютъра и да имаш достъп до всичко, тя ни даде възпитанието да търсим и да следим първите книги на нови автори. Купувахме си всички първи книги, за да следим съвременната поезия, да знаем и сравним къде сме ние... Друг е въпросът, че можехме да си го позволим, струваха половин франзела. 

Кои са константите в твоя живот?

                                                                                   

•         Една голяма константа в живота ми е мама, да ми е жива и здрава. Заедно с мама и Добрич – родния ми град. Неизменното присъствие и голямото събитие в живота на една жена са децата. Те са ми и инстинкта за самосъхранение, защото като поет аз съм скроена малко суицидно. В тийнейджърските им години неизменно се страхувах за тях. Спомням си, дъщеря ми беше в четвърти клас, когато се върна с едно съчинение на тема „Моето семейство“, училищна поръчка. Съчинението  гласеше: „Ние сме едно повредено семейство. Четем книги, но батко каза да не казвам на никого, защото ще ми се смеят“. Тогава се уплаших не само за моите деца, а за децата изобщо. За това, в какъв свят попадат... Днес вече моите деца израснаха и като възраст, и като характери и не се страхувам толкова. Имах привилегията да ги родя рано и с времето ми станаха нещо като приятели. Няма по- голямо стихотворение от тях.  

Казват, че поезия се пише от любов. До колко е валидно това за теб?

•         Да, вярно е. Любовта е най- спешната провокация. Според майка ми, като дете много съм плакала на някакъв филм за Виетнам и това е отключило поезията в мен. Всеки втори плаче на филми, чак пък да е отключило нещо в мен – не вярвам. По мои спомени, първата любов в гимназията свърши тази работа. Разбира се, любовта беше несподелена, в другия случай няма драма, няма безсънни нощи и страдание... Мило ми е, и мога да го кажа с доза самоирония – важна е любовта, и особено нейното отсъствие.

А присъствието ѝ?

•         ...е великолепно! Мисля, че и на поетите им се полага не само да я измислят, а и да я живеят тая любов. Ако трябваше да избирам между нея и поезията, аз бих останала на територията само на любовта, бих се разделила с поезията, и няма да умра от това. Слава Богу, никой не ме изправя пред такава крайност и някак в симбиоза си живеят и двете състояния. Но аз бих предпочела да съм щастлив човек, а не Камелия Кондова. Като човек и като характер все още изповядвам идеята, че денонощното реване води само до подпухване... макар че външната суета е последното което ме вълнува. Продължавам да мисля, че усмивката е най- прекият път до другия. Защото, ако му стовариш моментното си отчаяние и всичките си пропасти, едва ли и той ще ти се усмихне. Много драматично става, когато човек се замисли за любовта, когато я живеем е по- лесно. Тогава просто готвиш вечеря за любимия, пееш песен...

Щастлив човек ли си, или има още пропасти?

Аз съм щастлив човек със същата сила с която съм и отчаян човек – всеки има своите настроения и емоционални пропасти. Животът ми преминава с известна променливост – понякога поради смърт в отношенията, понякога поради фактическа смърт... Мога да кажа, че в момента съм щастлив човек, да. Чак не смея да кажа! Щастието в смисъл на хармония, споделеност, ако щеш на илюзията, че си си намерил половинката, притеснява. Но човекът до мен ми изглежда като съвсем справедлива награда. Любен е нещото, заради което мога да възкликна:“Е, сега вече е честно!“. Случи се съвсем наскоро, но мисля, че това е човекът, който ще обитава живота ми от тук нататък. Съвсем наясно съм, че той е моето момче. Не мислех, че може да ми се случи такова нещо на тия години. Вече съм убедена, че любовта е детство, тя не е ангажирана с възраст. И то не защото оглупяваме с възрастта, някои цял живот си джапаме глупави през живота. Мисля, че когато прегръщаш някого, го правиш с идеята, че ще е за цял живот, иначе въобще няма смисъл да ангажираш името на любовта в това занимание. Той е актьорът Любен Чаталов, любимец на публиката и на студентите си, и в същото време е човекът, заради когото бързам да се прибера вечер в къщи. Няма голямо значение това, че и двамата сме донякъде публични личности – той повече, аз по-малко, защото поезията все пак е по-камерно занимание.

Не те ли е страх от тази публичност, от постоянното превъплащаване от роля в роля, от това, че той може би играе...

•         Никога не ме е било страх от такова нещо. Бащата на дъщеря ми също беше актьор, тогава бях по- безстрашна, но в това отношение аз много вярвам на кожата си. Това не говори много добре за мен, но ще си призная, че изпадам в глупави разсъждения, спирачки и съмнения, а кожата ми е по-умна от мен самата. Тя още има някаква представа от честност. Това, което спасява света ми не е красотата, а нежността, а кожата много разбира от нежност. Не, че красотата няма да спаси света, ще го спаси, стига той да има сетива за нея. Защото няма по-голяма красота от кожа, която времето е белязало с изживяните години, и тя е единствената възможна за теб. Когато прегръщаш някого, е честно да го прегърнеш с всичките му смърти, и мисля, че точно това направихме с Любен един за друг на тоя етап от живота си. Иначе те, всичките ни смърти, нямат в какво друго чекмедже да отидат неприютени...

Какъв го виждаш ти в новата му роля?

•         Любен се появи не просто в момент, в който имах нужда от прегръдка,  дойде  като прегръдка в най- безкрайния смисъл на това понятие. Може малко да се скараме сега, защото аз твърдя, че аз го срещнах, а той твърди, че той ме е срещнал, но това са белезите на внезапната споделеност. Важното е, че се срещнахме и се наградихме с присъствие в животите си. Едно от добрите му качества е, че не пише поезия, но чете. Обвързан е с думите и няма как да избяга от тях, но с чуждите думи. Хубаво е някой да обича всичко в теб -  от косата и ноктите, до стиховете. Още нямам косми в ушите, но ако имах, май и тях щеше да обича. Все пак, иска ми се отношенията ни да си останат в нашето зелено дворче, споделени само с приятели, кучета и деца.

Текстът е публикуван в сп. DIVA!