„Не искам да вземам
властта! - провикна се Дороти - Искам
само да взема асансьора!“
Колко ли трябва да му
е писнало на човек, за да замени първичното
желание за власт с желание за... асансьор?
Човек един асансьор не
може да вземе - първо трябва да вземе
техник, който да приведе асансьора в
действие, и чак после, ако евентуално
стане магията, може да се мисли за вземане
на асансьор. Подкрепям Дороти, защото
не ползвам асансьор, но пък и аз не искам
да вземам властта. Кому е притрябвала
власт, когато нито има над кого да
властваш, нито какво да владееш?
„Искам да взема заплата!“
- викаше в същото време един докаран до
безумие работник, чиято заплата се беше
загубила в дебрите от непокрити стари
задължения на предприятието.
„Искам да взема
самолета!“ - яростно крещеше една жена,
чиято мечта от съвсем ранна детска
възраст вероятно е била да стане
камериерка някъде на запад... или на юг.
„Искам да взема
лекарство!“ - шепнеше един болен, чиито
сили бяха изчерпани, както и клиничната
му пътека...
„Искам да взема думата!“
- настояваше един зависим депутат, до
който все не стигаше ред.
Взех, че се въодушевих
от пролетното слънце и реших и аз да
викна: „Искам!...“
- Не сте патриоти
вие... - убедено и мъдро, сякаш поставяше
диагноза, каза един просяк, когото
отминах.
Кога патриотите стават
идиоти? Когато поетите като Далчев
стават депресанти в очите на идното
поколение. Кога революционерите стават
терористи? Пак тогава.
Кога революцията става
депресия? Е, това вече е свързано с
икономическия крах, с безработицата,
безперспективността и спекулата, и няма
нищо общо с поезията.
И като се огледам – ето
ги, навсякъде около мен, всичките заедно:
и идиоти, и депресанти, и терористи, и
спекуланти, и просяци, и поети... Само
дето няма и няма кой да оправи един
асансьор в държавно учреждение в центъра
на столицата. То пък едно учреждение,
то пък една столица, то пък една държава...
Ей- така си замръзна
моето „Искам!“, дори не можах да го
измисля докрай. Не защото не знам какво
е свобода. Не защото не знам дали я искам,
или защото не осъзнавам всичката тежест
на многобройните й значения. Моята
свобода означава ли несвобода за друг?
И, ако да, това ли е свободата? Или всичко
се свежда само до способността да
вербализирам желанията си? Свободата
ли е онова неизговорено желание, което
пали революциите, или революциите са
формата, която приема
свободата, когато е пораснала твърде
много?
А Дороти не е онази
малка авантюристка, която знае къде е
страната на Оз. Доколкото знам, не познава
магьосници, но има достатъчно обувки в
рубинов цвят. Дороти е от онези обикновени
жени, които сутрин отиват на работа,
през деня си вършат работата съвестно
и вечер се прибират уморени до смърт,
за да кажат „Здрасти“ на децата си. Тя
умее да е щастлива – от работата си, от
децата си, от себе си, от свободата си...
И най-вече от малки, с нищо незаменими
красоти – като мокри листа в късна есен,
или подранили кокичета напролет. Дороти
взема думата винаги, когато има какво
да каже. Взема самолет, когато реши да
провери какъв е вкусът на времето. Взема
и заплата, и лекарства, но това вече са
битовизми. Веднъж, когато взе самолет
с цел да се самопочерпи със сок от нар
по безповод на един средиземноморски
остров, Дороти попадна на тясна и стръмна
уличка. Беше идеален слънчев ден, а от
двете страни на уличката имаше двуетажни
къщички, чиито прозорци, прагове и входни
врати бяха боядисани в лазурносиньо.
По прозорците и стъпалата цъфтяха цветя
и ухаеше неповторимо, защото уличката
водеше до лазурносиньото море. Дороти
се запита дали обитателите й групово
се предпазват от „лоши очи“, или просто
обичат синия цвят. После погледна с
най-добрите си очи и намери малко кафене,
в което да изпие своя сок от нар. Тогава
се случи: съчетанието на лазурносиньо
с лазурносиньо изпи въпросите, които
вече нямаха нужда от отговор и Дороти
беше свободна – от желания и от действия,
от възможности и от вероятности.
Когато си тръгна от
вълшебното място, в нея, разбира се, пак
нахлуха старите усещания за съмнения,
несвободи, възможни и невъзможни
революции и жертви...
Помежду една моментна
синя почивка и една поредна революция,
Дороти направи инвентаризация на
желанията, жертвите и революциите си.
И извика с всичката сила, която носеше
в рубинените си обувки и в свободното
си (понякога) сърце:
„Не искам да вземам
властта! Искам само да взема асансьора!“
Текстът е публикуван в сп. Тема
Няма коментари:
Публикуване на коментар