Слънчогледи

Слънчогледите живеят в друго време и пространство. Когато за хората сутринта едва е наченала, при тях отдавна е ден. Отдавна са изпили сутрешната си порция роса, отдавна са намерили слънцето и са обърнали към него лица. А ние търсим ли, търсим накъде да се обърнем... И всичко е заради светлината.

Момичето беше най- обикновено, на пръв поглед не се отличаваше от малцината останали  девойки в селото. Пък и селото сякаш не се отличаваше с нищо, освен с безкрайното поле, което стигаше до хоризонта. Тя беше просто точица насред него, някъде в началото на пътя до безкрайността. На пръв поглед, нямаше причина да е сред слънчогледите, а на втори – сякаш точно там и беше мястото. Ходеше от цвят на цвят, вдигаше поглед към златните главици и молеше с тихичък глас: „Погледни ме! Погледни ме, де!”...

Когато се убедеше, че цветът няма да завърти към нея лице, тя отиваше при друг и повтаряше молбата си. Никой от цветовете не склоняваше да й обърне внимание, но тя беше убедена, че все някога ще се случи. И когато това се случи, тя ще е тяхното слънце... Странна беше, затова и не я наричаха по име, а подвикваха подире и: „Ей, момиче...”

От съвсем ранна утрин тя броди неуморно из нивите и говори на цветовете:

-          А един художник, малко луд обаче, нарисувал ваза със слънчогледи. Защо ли му е било? Слънчогледите, когато са във ваза, не виждат слънцето и не знаят накъде да се обърнат, затова и се объркват. Всеки се обръща на своя си посока и не знае вярна ли му е, или не. То, всеки може да се обърка, ако не вижда слънцето... Хайде сега, погледни ме! Погледни ме, де!...

Гледам я, и си мисля, че никога не съм гледала на слънчогледите по този начин, особено онези на Ван Гог. Но пък е напълно възможно да се объркват... Не че всеки има нужда от „пътеводна светлина” – аз, например, предпочитам нощите.

-          Луда е, не я слушайте – казва местната всезнайка, от която си купувам хляб и цигари. – Преди време една каруца я удари... Ама без да искат, много бързаха, че бяха натоварили железа... Пък после и майка й почина, и тя самичка остана. Само със слънчогледите си приказва, а с хората не ще...

-          А вие искате ли? – изговарям един безсмислен въпрос. Всезнайката не знае какво да ми отговори, което кой- знае защо ме радва.

-          Е, не, че не искаме, ами нали сме хора... То, като си помисли човек, какво ли пък имат да си кажат хората толкова? Понякога говориш, говориш, а никой не те разбира... А друг път гледаш нищо да не казваш – а цялото село разбрало... Само  тя си знае какво и е...

Кимам разбиращо (или поне така мисля) и отминавам. История като всяка друга – ако не беше толкова тъжна, можеше да е смешна...

Привечер, на връщане обратно към полуживото от жега и прах село, я виждам отново. И тя се е уморила от броденето, моленето и надничането в очите на цветовете. Златист прашец е полепнал по лицето и, по косата, по избелялата дрешка... Отпуска се на земята, на края на нивата, почти в синора. Изглежда крехка, малка и съвсем без сили. Никаква усмивка не е останала в очите и, ръцете и ровят в сухата почва...

И чак тогава първо най- крайният, най- хилавият и невзрачният, а след това и останалите слънчогледи бавно свеждат златните си лица към нея – поглеждат я...

А аз никак не съм изненадана.

Текстът е публикуван в сп. Тема