петък, 21 март 2014 г.

Трамвайна история

Трамваят е капсула, която преминава през града. В нея има от всичко по малко - добрина и делнична заядливост, умора и детско любопитство, тъга и безразличие, картини и драсканици... Човекът споделя ограниченото си пространство с други хора и това не е щедрост, а начин на придвижване. Или сцена - за онази самотна жена, която търси внимание. Или възможност - за възрастния господин, който иска да бъде оценен. Или поредното шумно място за разглеждане - за детето. Или просто начин на придвижване - за коминочистачът до мен...
Трябваше да започна с това, че до мен днес седи коминочистач. Дребен човечец с черно малко личице, което изглежда още по-малко под шапката. Очите му светят от смях. Държи пред себе си рошава черна четка. Седи спокойно, гледа през прозореца и съзнателно не се обръща към хората, които го оглеждат с любопитство. Тъкмо се питам дали ще е много невъзпитано, ако съвсем лекичко го пипна по рамото, и той - сякаш е прочел мислите ми - внимателно допира показалец до моето рамо и се усмихва широко. Коминочистачът ми подари малко късмет от върха на показалеца си!...
От автогарата се качва възрастна жена с хиляди чанти, торби и торбички. Току-що е слязла от автобуса, който докарва енергични възрастни жени от близките до София села.
- Ма що не помагате, помогнете де! - заявява тя на висок глас, убедена, че е в правото си да получи помощ. - Момче, хайде де, направи място, че виж - права не мога да стоя...
„Момчето“ на видима възраст около 50 години, разбира се, отстъпва мястото си. Сигурна съм, че наум се пита как, като „права не може да стои“, е пренесла тия всичките торби и торбички кой знае откъде. Възцарява се неловко мълчание, докато жената подреди около себе си всичкия си багаж, без да смачка краката на близкостоящите и без да възникне опасност торбите да се разсипят. От едната торба стърчат пера зелен лук, ръкав от плетена дрешка и китка поомачкани градински цветя, прилежно загънати в стар вестник.
- Бабо, добре ли беше на село? - пита „момчето“.
- Ааа, много добре, сине! - сякаш само този въпрос е чакала, бабата се втурва да обяснява. -
Друго е на село! Всииичко почна вече да се показва. Тук - лучец, там - копривка... Въздухът чииист, не е като тука. Водичката и тя чиииста, право от планината слиза. Животинките се обаждат час по час, цветенцата по градинката се събуждат. Мене там си ми е животът...
- Ами като е така, защо не си стоиш на село? - пита „момчето“ и в гласа му вече няма и следа от добронамерен смях. За сметка на това ние, неволните слушатели на разговора, се чудим къде да скрием усмивките си. Бабата замлъква и обидено се обръща към прозореца, като придърпва торбите по-близо до себе си.
- Гуспужа, да не се обидиш! - казва жизнерадостно дядото, който седи зад нея. – Те, младите, мислят, че само за тях е градът, ама не е така. Нали? Аз пък го харесвам града, откак съм дошел през 62-ра, все го харесвам. Ако ти духа от прозореца, да го дръпна? Или ти е задушно и на тебе?
Бабата обаче е много сърдите и въобще не отговаря. Или пък 62-ра не е била добра година за нея и не й се иска да си припомня.
Вече сме в центъра. Пъстра група почитатели на Кришна подскачат, въртят се и пеят на тротоара. До тях майки с колички чакат светофара да светне зелено и да пресекат булеварда. А ние с коминочистача продължаваме в нашата капсула, която си има свои правила и измерения.
- Аз ще взема да отида при тях... - казва ми коминочистачът дълбокомислено. Виждам, че гледа разнородната група, която тъкмо пресича булеварда, но не знам дали има предвид майките или кришнарите. Всеки има нужда от още малко късмет...
- Добре... - съгласявам се аз, защото няма как да не се съглася, и добавям:
- Приятен ден!
- Ами да! Задължително! - усмихва се той. Фигурката му се изгубва зад торбите с пресен лук, електронната книга на студентката до вратата и широките рамене на младежа със спортен сак на рамо.
„Всеки с неволите си, и аз - с моите“ - казвам си наум и едва дочаквам последната спирка. Капсулата се отваря и изсипва в наситения разтвор от градска забързаност своето съдържимо. И ние - сърдитата баба, „момчето“ с чувство за хумор, студентката, жизнерадостният дядо, всички се втурваме презглава да правим деня си приятен, при това задължително. Или просто да употребяваме късмета, който сме получили от върха на показалеца на един малък черен коминочистач. Защото не се случват всеки ден такива подаръци...


Текстът е публикуван в списание "Тема"

понеделник, 10 март 2014 г.

Видове любов

Обич моя, 
уморена до мълчаливост,
нека да поседя до тебе в тъмното.
Уж няма причина да ми е сиво,
уж има толкова часове до съмнало…

Аз не празнувам онази любов,
дето бързо притичва по вените,
и дори не помни песните
на русалките и на сирените…

Не празнувам и онази, тежката,
колко два воденични камъка,
дето въздиша горещо
като нощна пеперуда на пламъка.

Все пак, можем да вдигнем чаши
за топлината в празните си ръце,
и за онази любов, която
тупти тихо и равно – като сърце.

Обич моя,
обезверена до безразличие,
имаш ли сили да попразнуваме?
Ще си поделим топлината в тъмното
и ще си вярваме, че съществуваме…   


Стихчето, което получи диплом и поощрение на Тринадесетия национален поетичен конкурс  "Любовта е пиянство или пиянство от любов" - Силистра. 
 

вторник, 4 март 2014 г.

Дороти и асансьорът


„Не искам да вземам властта! - провикна се Дороти - Искам само да взема асансьора!“
Колко ли трябва да му е писнало на човек, за да замени първичното желание за власт с желание за... асансьор?
Човек един асансьор не може да вземе - първо трябва да вземе техник, който да приведе асансьора в действие, и чак после, ако евентуално стане магията, може да се мисли за вземане на асансьор. Подкрепям Дороти, защото не ползвам асансьор, но пък и аз не искам да вземам властта. Кому е притрябвала власт, когато нито има над кого да властваш, нито какво да владееш?

„Искам да взема заплата!“ - викаше в същото време един докаран до безумие работник, чиято заплата се беше загубила в дебрите от непокрити стари задължения на предприятието.
„Искам да взема самолета!“ - яростно крещеше една жена, чиято мечта от съвсем ранна детска възраст вероятно е била да стане камериерка някъде на запад... или на юг.
„Искам да взема лекарство!“ - шепнеше един болен, чиито сили бяха изчерпани, както и клиничната му пътека...
„Искам да взема думата!“ - настояваше един зависим депутат, до който все не стигаше ред.
Взех, че се въодушевих от пролетното слънце и реших и аз да викна: „Искам!...“
- Не сте патриоти вие... - убедено и мъдро, сякаш поставяше диагноза, каза един просяк, когото отминах.

Кога патриотите стават идиоти? Когато поетите като Далчев стават депресанти в очите на идното поколение. Кога революционерите стават терористи? Пак тогава.
Кога революцията става депресия? Е, това вече е свързано с икономическия крах, с безработицата, безперспективността и спекулата, и няма нищо общо с поезията.
И като се огледам – ето ги, навсякъде около мен, всичките заедно: и идиоти, и депресанти, и терористи, и спекуланти, и просяци, и поети... Само дето няма и няма кой да оправи един асансьор в държавно учреждение в центъра на столицата. То пък едно учреждение, то пък една столица, то пък една държава...

Ей- така си замръзна моето „Искам!“, дори не можах да го измисля докрай. Не защото не знам какво е свобода. Не защото не знам дали я искам, или защото не осъзнавам всичката тежест на многобройните й значения. Моята свобода означава ли несвобода за друг? И, ако да, това ли е свободата? Или всичко се свежда само до способността да вербализирам желанията си? Свободата ли е онова неизговорено желание, което пали революциите, или революциите са формата, която приема свободата, когато е пораснала твърде много?

А Дороти не е онази малка авантюристка, която знае къде е страната на Оз. Доколкото знам, не познава магьосници, но има достатъчно обувки в рубинов цвят. Дороти е от онези обикновени жени, които сутрин отиват на работа, през деня си вършат работата съвестно и вечер се прибират уморени до смърт, за да кажат „Здрасти“ на децата си. Тя умее да е щастлива – от работата си, от децата си, от себе си, от свободата си... И най-вече от малки, с нищо незаменими красоти – като мокри листа в късна есен, или подранили кокичета напролет. Дороти взема думата винаги, когато има какво да каже. Взема самолет, когато реши да провери какъв е вкусът на времето. Взема и заплата, и лекарства, но това вече са битовизми. Веднъж, когато взе самолет с цел да се самопочерпи със сок от нар по безповод на един средиземноморски остров, Дороти попадна на тясна и стръмна уличка. Беше идеален слънчев ден, а от двете страни на уличката имаше двуетажни къщички, чиито прозорци, прагове и входни врати бяха боядисани в лазурносиньо. По прозорците и стъпалата цъфтяха цветя и ухаеше неповторимо, защото уличката водеше до лазурносиньото море. Дороти се запита дали обитателите й групово се предпазват от „лоши очи“, или просто обичат синия цвят. После погледна с най-добрите си очи и намери малко кафене, в което да изпие своя сок от нар. Тогава се случи: съчетанието на лазурносиньо с лазурносиньо изпи въпросите, които вече нямаха нужда от отговор и Дороти беше свободна – от желания и от действия, от възможности и от вероятности.

Когато си тръгна от вълшебното място, в нея, разбира се, пак нахлуха старите усещания за съмнения, несвободи, възможни и невъзможни революции и жертви...
Помежду една моментна синя почивка и една поредна революция, Дороти направи инвентаризация на желанията, жертвите и революциите си. И извика с всичката сила, която носеше в рубинените си обувки и в свободното си (понякога) сърце:
„Не искам да вземам властта! Искам само да взема асансьора!“

Текстът е публикуван в сп. Тема

понеделник, 10 февруари 2014 г.

Лидерът

Стоя отстрани на безопасно разстояние и наблюдавам нашето малко съобщество – социализираме се, употребяваме времето си пълноценно, усъвършенстваме комуникативните си умения, кипим от емоции... Такива сме си ние, продуктите на цивилизацията, умеем да се закрепяме на най- високото стъпало на разума, дори понякога действията ни да изглеждат напълно лишени от логика. Различни сме, но разликите ни сближават. Най- важното е, че отдавна сме преодоляли силата на естествения подбор и съществуваме въпреки него.
Ако се загледа внимателно човек, веднага ще забележи кой е лидерът. Не съм аз – аз съм този, който обича да открива света сам и не му пука дали някой го следва. Това е най- безопасната и сигурна стратегия за съществуване, независимо какво смятат учените. Още не съм решил дали въобще някога ще поискам да деля откритията си с някого. Имам си свои правила и си ги спазвам, когато искам. С лидера нещата стоят по друг начин – около него винаги има поне трима желаещи да спазват неговите правила, дори те да са напълно безсмислени. Винаги му се налага да оставя трохи за последователите си, но явно повече му харесва това, че въобще има последователи. А правилата му – не съм склонен да се определям като опозиция, но има някои наистина тъпи... Сигурно са прави онези, които мислят, че лидерските качества и умения не могат да се усвоят, а човек се ражда с тях. Мисля, че един „обучен“ лидер е като левичар, когото са научили да работи с дясната ръка – винаги инстинктивно ще се опитва да направи нещата по своя начин. Нашият лидер обаче не е от „обучените“, той е роден такъв. Толерантността ми започва да се развива в момента, в който осъзнавам, че не го обвинявам за това.
Моята работа е да съм умен – защото съм си такъв, и това не изисква кой знае какви усилия от моя страна. Неговата работа е да води хората, да дава интересни идеи, да мисли перспективно, да е смел и дързък, да поема рискове и отговорности... Освен това задължително трябва да изглежда перфектно, дори да се е наакал. Лидерът, за разлика от мен, непрекъснато се опитва да се хареса на всички. Всъщност, не му е много трудно, така както на мен не ми е трудно да съм умен. Той е забавен, лъже перфектно и никой не би се усъмнил в него, защото е толкова, толкова самоуверен. Умее да прави комплименти, когато се налага. Умее да пророни някоя сантиментална сълза, ако положението стане твърде напечено. Умее да накара хората да вярват, че е наистина прав. Има моменти, в които дори аз не бих посмял да се усъмня в неговата правота. Но правотата сама по себе си нищо не значи.
В момента лидерът строи път. Не му се получава много добре, защото върши всичко по своите си правила и не взема под внимание експертното ми мнение, но за мен няма значение, аз наблюдавам от безопасния ъгъл. Двама-трима от привържениците му помагат, останалите се радват. Накрая лидерът е горд със свършената работа и се оттегля на заслужена почивка. Разбира се, веднага пристига опозицията, превзема всичко, което става за превземане и започва ремонт на пътя. Лидерът наблюдава отстрани заедно с мен. Направо е бесен, но не смее да го признае от дипломатичност. Съветвам го да влезе в коалиция и да привлече нови привърженици, за да победи опозицията и да си върне пътя. Той е обнадежден, води преговори, усмихва се с най- чаровната си усмивка, предлага щедро бонуси и постове... Вярват му – в сравнение с опозиционния лидер той е по-красив, обещава повече, а най- вече блести с безкрайната си увереност в собствената правота. Такъв лидер просто не може да не изведе съобществото ни до мечтаното от всички светло бъдеще. Такъв лидер с едно мигване може да построи мечтания път.

Лошо. Опозиционният лидер също е взел мерки. Предстои грозна компроматна война, а може да се стигне и до открити сблъсъци. Напрежението се изостря, силовите структури за опазване на реда вземат спешни мерки. Опозиционният лидер хулиганства, демонстрира мускули и никакво желание за консунсус. Нашият лидер е на път да употреби сантименталните сълзи като оръжие за масово поразяване.
За съжаление, точно в този момент ме вземат от детската градина и не мога да проследя пряко развоя на драматичните събития. Строго секретна информация е, че камионът, за който е предназначен новия път, е мой, градинския Дядо Коледа ми го донесе. Това не би трябвало да има значение, но може да се използва от недоброжелатели - един вид, заради тебе, и твоят камион, и това, че ти е нужен път... Жалко, че ще трябва да чакам още един.
Утре всичко ще започне отначало – от строеж на път и сключване на коалиции.
Лидерът, разбира се, ще е същият.
Аз, разбира се, ще наблюдавам отстрани.



Текстът е публикуван в сп. Тема

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Лебедова полупесен

Тази зима – белоока и белопръста
раздипли тънък лед по гърба на морето,
а гладните очи на лебедите
се напълниха със сълзи – и ето,
нехармонични и неромантични
телата им преодоляват студения пясък,
а в толкова белите им шии
няма място за песен,
няма място за крясък...

И точно тези безгласи птици
ми напомниха как те обичам -
както ледът обича своята зима,
както морето обича своя бряг...
Ако ти си светлата ми половина,
нека не съм най- тъмния ти мрак!

сряда, 22 януари 2014 г.

Или


Ти не си – или ти си
оня крясък на сова,
който блъсна душата ми
в почернелите клони.
Аз не съм – или аз съм
сълзата в окото ти,
дето много внимаваш
да не се отрони...

Ти не си – или ти си
оня студен вятър,
с който в себе си се завърна
необичана зима.
Аз не съм – или аз съм
друга дума за болка.
Или болка за друга дума.
Или просто болка – необяснима.

вторник, 7 януари 2014 г.

Опит за опитване


Уважаеми,
Този разговор вече е записан с цел подобряване качеството на обслужване на нечии лични интереси, възможни бъдещи ползи за националната сигурност и разведряване на международното положение, което тази сутрин, между другото, е ведро.

Разбираме Вашето желание да получавате информация за стоки, услуги и всичко, от което не разбирате, и сме на Ваше разположение по всяко време. За нас е особено важно да сте наш доволен или недоволен, но клиент. Единствено с цел да сме полезни, Ви информираме, че за да достигнете до ниво на развитие, което позволява задаването на въпроси, всичките Ви други потребности трябва да са задоволени. Преди да Ви потрябва знание за каквото и да е, имате нужда от храна, вода, сън, здраве и секс, а също от безопасност и сигурност.
Ако изведнъж сте се присетили, че имате необходимост от задоволяване на някоя от тези базови потребности, моля, прекъснете връзката още сега, и задоволете базовите си потребности.

Преди да продължите с опита да получите информация, погледнете в хладилника си и в кутията си за хляб, след което проверете цвета на водата, която тече от чешмата Ви. Уверете се, че притежавате здравна книжка, здрави зъби и здрави нерви. Междувременно се опитайте да намерите общ език с лице, с което имате желание да правите секс. Тъй като безопасността и сигурността изобщо не зависят от вас, просто се огледайте и ще разберете, че няма никакъв смисъл да търсите информация за каквото и да е.
Ние сме убедени, че знаете, но все пак сме длъжни да Ви напомним, че човекът, дори и българинът, има потребност от принадлежност, преди да достигне до идеята, че му е нужна информация. Ако принадлежите към семейство или общност, Ви предлагаме да проверите дали всички членове са все още в страната, в добро здравословно състояние и на разположение за допълнителна проверка при необходимост. Възможно е да няма необходимост, а само допълнителна проверка с цел сверяване на предизборни списъци, издирване на длъжници, или издирване на успели роднини в чужбина. Уверете се, че все още принадлежите не само към група в социална мрежа, а към реално съобщество от живи хора.
Ако казаното дотук не Ви е достатъчно, за да се откажете от идеята да задавате въпроси, ще използваме повода на Вашето обаждане да Ви напомним, че имате потребност от неща като социален статус, самоуважение и реализация в професията. Неминуемо притежавате социален статус, или поне статус в социална мрежа, но ако смятате, че самоуважението и реализацията Ви са на необходимото ниво, бихме предложили консултация със специалист по съответната клинична пътека (Намерихте си здравната книжка, нали?). Разбира се, възможно е и да притежавате някакво самоуважение и да сте постигнали известна професионална реализация, но обективното наблюдение на ситуацията показва, че една съществена част от населението има доста неточно и абстрактно понятие за самоуважението, и минимални критерии за професионална реализация. Ако не знаете какво е обективно наблюдение, моля, прекъснете разговора, тъй като машината не е програмирана да ползва педагогически похвати, и престанете да си въобразявате, че можете да питате.

Бихме искали да Ви уведомим, че даването на конкретен, ясен и точен отговор категорично противоречи на дългогодишната традиция, установена в държавата. Съответно нарушаването на традицията би могло да се третира като заплаха за националната сигурност, а в случай, че деянието се повтаря, би могло да се третира и като акт на тероризъм. Естествено, такова деяние се преследва от закона с цялата му строгост.
В случай, че вече не си спомняте какво точно искахте да попитате, натиснете някой бутон, или прекъснете разговора.
В случай, че си спомняте, но вече нямате желание да питате каквото и да е, натиснете друг бутон, или прекъснете разговора.
Ако все пак и въпреки всичко желаете да зададете въпрос, моля, изчакайте. Разговорът рано или късно ще прекъсне сам.

Сърдечни благодарности затова, че опитахте да се опитате!
Опитайте пак!

Очакваме Ви!


Текстът е публикуван в сп. Тема

понеделник, 6 януари 2014 г.

Недосънувано



Не е случайно - зеленооките бурени
никога не говорят за смисъла на живота си,
нито се бесят в плитките си корени,
нито играят на щастливи идиоти...

Често сънувам твоето великодушие,
което чака да му дойде времето,
а аз съм дребна, белоока вишня,
която чака дявол - да я вземе.

И е случаен оня гладен вятър,
който накара цветовете да се ронят
и тръшна портата на тайната градина
защото няма нищо за запомняне.  

неделя, 5 януари 2014 г.

Многоточие

Отвори и излез -
през прозореца или през вратата,
все едно е, защото е вън.
Разни възможности звънят на вятъра
и припяват, че може би всичко е сън.
Обърканите струни на китарата
така и не намериха верен тон,
а на лявото рамо на зимата
тежи белотата ми. И си търси подслон.

И понеже сънят се проточи кошмарно,
а възможностите звънят само нощем,
аз се научих да слагам многоточие.
Точка. После още една. И още...

четвъртък, 12 декември 2013 г.

Хвърчило

Влача хилава сянка, вместо да вдигна хвърчило.
И се крия без нужда, и болезнено се обезличавам.
„Намери ме“ - една ярка пътека извика,
а пропуснах пресечката – и няма пътека такава.

Как се прави хвърчило? Не помня.
Беше твърде отдавна, и все още умеех да тичам.
Хвърковатите мисли ме намираха лесно, и лесно отлитаха.
Иначе, все така неотменимо и трудно обичам.

За какво е хвърчилото, ако не стига небето?
Непотърсени, кърпени мисли ме дърпат и спорят.
Имах някъде пъстро хвърчило от рошави радости...
Ако някога го намеря, ще го изпратя нагоре.


понеделник, 9 декември 2013 г.

Подаръци

Сезонът на Коледното пазаруване е. Търговците се чудят какъв цвят да бъде петъкът. e отговорността в историческия момент, когато и да реши да настъпи той. Учениците се радват на удължената ваканция, а на контраучениците пак не им пука особено. Фотографите с професионалните апарати и контрафотографите със смартфоните дебнат нещо да се случи по по-различен от обичайния начин. Домакините разсъждават над много важния въпрос, дали да организират празник (с традиционните за някъде си пуйка с портокали и щолен), или контрапразник (с традиционните за нашите ширини вратни пържоли, туршии и ракии). Банани, портокали и бързи кредити има навсякъде, а червени петолъчки светят празнично пред централните „знакови“ сгради. Хората и контрахората разнасят шарени пакети и много им се иска да се усмихнат. Или контраусмихнат, в зависимост от цвета на паветата. В мрачните им погледи обаче се чете скрит въпрос към съседа: „Я си признай, какво искаш да се строи, магистрала или АЕЦ?“. Сякаш само децата смеят да се зарадват както се полага на идващия празник, и да не строят нищо за разнообразие. Не, че не биха построили нещо главозамайващо, ако имаше достатъчно сняг, но и тази година няма достатъчно...
Минувачите се гушат в яките си, дълбоко замислени дали са в състояние да зарадват близките си, или мисията е невъзможна. Студентите и контрастудентите не си признават, че им се „ваканцува“, защото в техните ръце е отговорността в историческия
момент, когато и да реши да настъпи той. Учениците се радват на удължената ваканция, а на контраучениците пак не им пука особено. Фотографите с професионалните апара-
ти и контрафотографите със смартфоните дебнат нещо да се случи по по-различен
от обичайния начин. Домакините разсъждават над много важния въпрос дали да
организират празник (с традиционните за някъде си пуйка с портокали и щолен), или
контрапразник (с традиционните за нашите ширини вратни пържоли, туршии и
ракии). Банани, портокали и бързи кредити има навсякъде, а червени петолъчки
светят празнично пред централните “знакови” сгради. Хората и контрахората раз-
насят шарени пакети и много им се иска да се усмихнат. Или да се контраусмихнат,
в зависимост от цвета на паветата. В мрачните им погледи обаче се чете скрит
въпрос към съседа: “Я си признай какво искаш да се строи - магистрала или АЕЦ?”
Сякаш само децата смеят да се зарадват както се полага на идващия празник и да не
строят нищо за разнообразие. Не че не биха построили нещо главозамайващо, ако
имаше достатъчно сняг, но и тази година няма достатъчно...
„Знам какво да подарим на мама!“ - сепва ме щастливият глас на едно момченце, омотано в шал и с накривена шапка, което седи в баща си и маже с пръстче по стъклото на трамвая.
„Кажи да видим!“ - пита заинтригуван бащата.
„Кола! - заявява тържествено детето. - Като тази, която бащата на Сашо им купи. Голяма, червена... А майката на Сашо, като се качи в колата, знаеш ли как се смееше?“
„Как?” - пита бащата, вече не толкова ентусиазиран.
„Ами непрекъснато! С голям смях!“
Бащата повдига вежди учудено и оправя накривената шапка.
„Не става! - отсича той накрая. - На жените се подаряват цветя, пръстени, кристални вази, гердани... Мама и без това не може да кара кола, няма да хареса такъв подарък.“
„Нищо не разбираш от жени“ – съчувствено казва малкият и демонстративно се обръща към запотеното стъкло на трамвая.
„Е, ти пък... - смее се бащата. - Може и една нова прахосмукачка да купим, модерна и безшумна, тогава ще видиш как ще се зарадва. Само няма много да си проличи, нашата мама не се смее непрекъснато с голям смях.“
„Ами защото не разбираш...“
Оставям зад себе си разговора и се замислям за най-ценния си подарък. Не беше пръстен, нито прахосмукачка, макар че когато получих прахосмукачката, ми се прииска да полетя с нея. Най-ценният ми дар беше речно камъче с млечнозелен цвят, идеално гладко и тържествено връчено от сина ми. Доскоро го търкалях из джобовете си, и вероятно е все още някъде там. Не съм се смяла „с голям смях“, когато го получих, но беше най- искреният подарък, който едно тригодишно момченце може да изрови от сухо речно корито. Какво може да бъде по-ценно от усилието на едно дете да зарадва възрастния?
По същото привечерно пазарно време една невесела майка разглежда червени коли – играчки. Избира голяма, лъскава лимузина с дистанционно управление. После се отправя към другия край на магазина и без колебание взема същата лъскава лимузина, но от онези, които са точно умалено копие, или миниатюрно бижу, според темперамента на купувача. Майката, която няма да получи голямата червена кола, излиза от магазина с два пакета – голям, за малкото момче, и малък – за голямото. Дали момчетата порастват е спорен въпрос. Факт е обаче, че една и съща играчка може да събуди усмивката и на малкото, и на не чак толкова малкото момче, че дори и на дядото. Особено, ако става въпрос за червена лимузина.
Другият безспорен факт е, че никоя жена не би се зарадвала на умалено точно копие на прахосмукачка. Освен ако не е златна, с диамантено копче за включване, и напълно негодна за употреба по предназначение. Това не е защото момичетата порастват, а защото в края на краищата се научават, че прахосмукачките не са нито повод, нито средство за летене. И въобще, дядото с червеното палто трябва да обясни някак, че ако има понятие „контра-подарък“, то това би била прахосмукачката. Нищо, че според сигурни анонимни източници съвременните вещици вече са се научили да летят с нея.



Текстът е публикуван в сп. "Тема"