Есенно

Под шапката на ситите ми мисли
вали един нечакан, мокър сняг.
Сънувам те докато спиш до мене.
Събуждам се - вали. И тръпне мрак.

Не бих ти казала, но не се сещаш -
причината е проста като драка.
В зеленото око на есента ни
заседна кленов лист. И тя заплака.

Черна котка

Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, казва Конфуций. Общо взето, е прав. По- трудно е да намериш своята черна котка сред още 29 котки, всичките в разни нюанси на черното, и всичките в тъмна стая. А най- трудно е да свършиш това, ако котката въобще не е там...

Тази перифраза на популярната максима не звучи добре като предизборен слоган, но е съвсем валидна поне за обикновения избирател като мен, който за втори път в тази година е поставен в ситуация да търси своята котка в стая, в която тя никога не е стъпвала. За цветовете няма смисъл да уточнявам.

Любовта е голяма сила, обикновено тя е движещото начало на всички добри промени, както и на търсенето на черната котка. Всички обичат България – всеки по свой начин, всеки със своята голяма обич. В някакъв момент обаче се прокрадва въпросът „А няма ли да е по- добре вместо да е чак толкова влюбен, да е и малко мислещ?..” Любовта има разни измерения – за някои тя е саниране на сградния фонд, за други – специален закон за тютюна и тютюневите изделия, за трети – затваряне на границата, а за мен, кой знае защо, е възможност за нормален живот в рамките на тази (доста странна) държава. Разбира се, началото на нормален живот може да бъде саниране на панелката. Но аз го свърших преди 8 години, защото иначе детето ми щеше да прихване астма или нещо по- лошо от фугите и влагата. Както повечето неща в държавата – ако не намериш начин да го свършиш сам, малко вероятно е да се случи. За жалост, това не допринесе кой- знае колко за истински ново начало или пък за нормален живот в общоприетия смисъл. Промяната би могла да тръгне и от закон за тютюна, ако на мнозинството от населението му хрумне да отглежда по балконите си тютюн вместо мушкато. Всъщност, не съм против – цветовете на тютюна са особено красиви...

В тъмната стая могат да се чуят и конкретни обяснения в безкрайна любов, споменаване на Бог без особена причина, пожелания за справедливост, свобода, стабилност и дълъг живот навреме... Даже право на избор се предлага – има хора, които допускат, че е възможно някой да повярва, че държи бъдещето си (и това на котката си) в собствените си ръце. Изобщо, любовта приема всякакви форми, склонна е към метаморфози и коалиране в името на какво ли не. Всички обичат България, а кой най- много я обича? И дали говорим за моментно влюбване, или за истинската, единствена и неповторима любов до живот? И, последно, но не по-важност, тези, които вкупом, непрекъснато и така дълбоко обичат България, обичат ли мен (искрено, лично и безкористно)? Не, че имам нужда от допълнителна любов, но съществувайки в битие на избирател, ми се струва логично в някакъв момент и аз да съм облагодетелствана... Нали все разправят, че държавата – това сме всички ние? Но да обичаш България, високите сини планини, реки и разни равнини, не е като да обичаш българите – с всичкия им негативизъм, първично твърдоглавие, недоверие към институции, пословична бедност и т.н.

Това разсъждение води до друга перифраза на мисълта на Конфуций, която гласи : ”Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, особено ако котката хапе и дращи”. И тази перифраза е вярна, от опит знам. Всичките 29 котки в тази конкретна тъмна стая хапят и дращят, но причината не е любовта към България или пък към българите. Може би са нервни, може би са уплашени, а може би просто вече ги хваща страх от тъмното. Че то колко години минаха вече, а ние все в тъмното търсим, и все забравяме, че котката може и да е в коридора.  

Перифразата има и друг вариант: „Това, че не виждаш своята черна котка в тъмната стая изобщо не означава, че тя не е там”. Този вариант е много малко вероятен, и е за предпочитане пред варианта в тъмната стая да има ротвайлер. Или пък пред варианта „Много е трудно да намериш честен политик – в каквато и да е стая, независимо от цвета му”. Но нямам полезен ход, освен да вляза и да проверя. Така или иначе, трябва да вярваме в светлото бъдеще, дори то да не вярва в нас. Пък и нали всичко е заради любовта към котките и децата...  

Текстът е публикуван в сп. Тема 

Относно дъжда

 Може би мога да разкажа за дъжда –

за вечно празната му, много стара шапка,

за чувството за тежест и беда

и за смеха по улицата кратка...

За оня куп монети и звезди,

дето валят над чуждите картини,

за многото размазани следи,

за локвата, която не отминах...

Вали. Аз бавно се превръщам във река

без право на посока и на име.

А приказката свършва ей така:

под някой дъжд нас няма да ни има...

Усмивката

Докато слушам как ръжда разяжда ключалката и прах се трупа върху клепачите ми, една мисъл не ми дава покой: хората съумяват да напишат цели томове за щастието, за това какво е щастие, как да го постигнем в най- кратки срокове, как да го съхраним в стерилна среда за вечни времена и как да го употребяваме правилно и по предназначение... а аз? Не може да се каже, че съм нещастна, но и от успех и равновесие съм на светлинни години разстояние...

Още щом утрото с трясък се стовари на балкона, се втурвам да търся литература, която да ми разясни на човешки език що е то щастие според умните и успелите хора, и да запълня зловещо зеещата дупка. А то – литератури да искаш! Само дето, чудна работа, всички капацитети в областта се намират поне през един океан от мен. Всички щастливи, успешни, хармонични и равновесни личности ли са американци, или се намират и британци, питам се?

След цял ден четене на красиви гланцови книги се чувствам като превтасал хляб – т.е. идва ми в повече. Възможно ли е усмивката и вербализирането на положителни емоции да работят само извън нашата държава? От друга страна, задълбочаването и „предъвкването” на проблеми е погрешен подход, което твърдо би трябвало да значи, че не бива да ми пука! Отдавна подозирах, че всичко се свежда до простия, добър, стар непукизъм... То не, че аз съм кой знае колко чувствителна, защото и да ми пука, и да ми трещи – каквото има да става, става...  

Решавам да последвам светлия пример на успелите, и започвам да се усмихвам убедено, хармоничнои положително. Отначало плахо, после все по- уверено: на хората в трамвая, на тези по улицата, на тези в магазина... Разбираемо е, че срещам предпазливи погледи, които питат дали съм с всичкия си. Разбираемо е също, че ефектът от това упражнение е по- скоро отрицателен, но аз твърдо съм решила да преобърна живота си с щастието нагоре и затова гледам позитивно дори когато просякът, на когото се усмихвам състрадателно, вика след мен: „Хилиш ли се, а? Що се хилиш, ма, много ли ти е весело...”. Е, викам си, чак пък много... чак пък да ми е весело... рано е още...

Пазарувам. Усмихвам се, нищо, че не ми отвръщат. Понеже не бива да повтаряме старите грешки, не купувам кренвирши. Затварям очи и хармонично и равновесно избирам сирене.С всички сили вярвам, че то няма да се превърне в мармалад до в къщи. Прибирам се. Не гледам „ДокторХаус” и аргументираната му мизантропия, а бързам да си легна, за да съкратя времето до пристигането на щастието.

До сега не бях се сетила да вярвам в себе си и в положителното отношение на вселената към мен. Ровя в паметта си, за да се сетя за нещо потвърждаващо това отношение. Например, как след като осем години бях безработна, изведнъж си намерих работа... Или как точно тогава мъжът ми си намери трета работа и платихме парното... Или как бях харесала една зелена рокля, която знаех, че не мога да си позволя, а когато отидох в магазина Вселената се беше намесила и точно тази рокля я бяха купили... Ей- такива едни дребни вселенски помощи, които досега не оценявах подобаващо.Само не знам защо въпреки силата на мисълта ми вселената не разтоварва малко положителни мисли във вид на асфалт пред блока и не запълни дупките, които така позитивно ми трошат колата. В подсъзнанието ми изниква дилема от преди няколко месеца: съседката си купи евтин уред – не защото искаше да се запали, а защото искаше се стопли. С много позитивизъм го употребяваше, дълбоко и искрено вярваше в него,  но той все пак запали балатума. Та се чудех, дали е бил недостатъчен позитивизма й, или вселената редовно не си мие ушите?

Докато слушам как ръждата се разпространява от ключалката към арматурата на панелния ни блок, разбирам, че позитивизмът ми е отпътувал с нощния влак,колкото и неоправдан да е рискът от такова начинание. С трясък на балкона се стоварваполунощ, а лицето ми е застинало в усмивка, която упорито, фалшиво и чуждоезично ми повтаря: „Първо правило: Усмихвай се!...” . Дали е разрешено в тъмното да престана да се хиля идиотски, или това ще обърка вселенските планове за мен? „Да не си посмяла! – предупреждава ме алармата на часовника – Спреш ли да се усмихваш – край на щастието и започвам да крещя с всички сили!”. И аз се усмихвам, какво да правя....

Текстът е публикуван в сп. Тема

Вятърна приказка

Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. И друго няма."
Това каза реката на вятъра тих,
който бавно подреждаше есенен стих...

Но стихът се разсипа като пясък из двора,
защото не срещна нито птици, ни хора,
нито глас на дете, нито плясък на щука...
Даже кривата ябълка е умряла от скука.

И понеже не знаеше какво друго да стори
вятърът думите на реката повтори:
"Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. Всичко друго е нямо.

По женски

Стъпвам леко по тая земя – като нестинарка.
Мога да съм невидима като листопад.
Ако поискаш – ще те изпратя с песен.
Ако поискам – ще те посрещна с плач.

Мога да меся хляб, да готвя коприва...
От кръвта ми прогледнаха маргарити в полето.
Научих конете си да препускат до самия залез
и закърпих с бял конец ризата на битието.

Нямам път, само праг и корени.
Път или праг – сам за себе си избери.
Стъпвам леко по тая земя. А съмне ли
пея тихо с неродените си дъщери....

Слънчогледи

Слънчогледите живеят в друго време и пространство. Когато за хората сутринта едва е наченала, при тях отдавна е ден. Отдавна са изпили сутрешната си порция роса, отдавна са намерили слънцето и са обърнали към него лица. А ние търсим ли, търсим накъде да се обърнем... И всичко е заради светлината.

Момичето беше най- обикновено, на пръв поглед не се отличаваше от малцината останали  девойки в селото. Пък и селото сякаш не се отличаваше с нищо, освен с безкрайното поле, което стигаше до хоризонта. Тя беше просто точица насред него, някъде в началото на пътя до безкрайността. На пръв поглед, нямаше причина да е сред слънчогледите, а на втори – сякаш точно там и беше мястото. Ходеше от цвят на цвят, вдигаше поглед към златните главици и молеше с тихичък глас: „Погледни ме! Погледни ме, де!”...

Когато се убедеше, че цветът няма да завърти към нея лице, тя отиваше при друг и повтаряше молбата си. Никой от цветовете не склоняваше да й обърне внимание, но тя беше убедена, че все някога ще се случи. И когато това се случи, тя ще е тяхното слънце... Странна беше, затова и не я наричаха по име, а подвикваха подире и: „Ей, момиче...”

От съвсем ранна утрин тя броди неуморно из нивите и говори на цветовете:

-          А един художник, малко луд обаче, нарисувал ваза със слънчогледи. Защо ли му е било? Слънчогледите, когато са във ваза, не виждат слънцето и не знаят накъде да се обърнат, затова и се объркват. Всеки се обръща на своя си посока и не знае вярна ли му е, или не. То, всеки може да се обърка, ако не вижда слънцето... Хайде сега, погледни ме! Погледни ме, де!...

Гледам я, и си мисля, че никога не съм гледала на слънчогледите по този начин, особено онези на Ван Гог. Но пък е напълно възможно да се объркват... Не че всеки има нужда от „пътеводна светлина” – аз, например, предпочитам нощите.

-          Луда е, не я слушайте – казва местната всезнайка, от която си купувам хляб и цигари. – Преди време една каруца я удари... Ама без да искат, много бързаха, че бяха натоварили железа... Пък после и майка й почина, и тя самичка остана. Само със слънчогледите си приказва, а с хората не ще...

-          А вие искате ли? – изговарям един безсмислен въпрос. Всезнайката не знае какво да ми отговори, което кой- знае защо ме радва.

-          Е, не, че не искаме, ами нали сме хора... То, като си помисли човек, какво ли пък имат да си кажат хората толкова? Понякога говориш, говориш, а никой не те разбира... А друг път гледаш нищо да не казваш – а цялото село разбрало... Само  тя си знае какво и е...

Кимам разбиращо (или поне така мисля) и отминавам. История като всяка друга – ако не беше толкова тъжна, можеше да е смешна...

Привечер, на връщане обратно към полуживото от жега и прах село, я виждам отново. И тя се е уморила от броденето, моленето и надничането в очите на цветовете. Златист прашец е полепнал по лицето и, по косата, по избелялата дрешка... Отпуска се на земята, на края на нивата, почти в синора. Изглежда крехка, малка и съвсем без сили. Никаква усмивка не е останала в очите и, ръцете и ровят в сухата почва...

И чак тогава първо най- крайният, най- хилавият и невзрачният, а след това и останалите слънчогледи бавно свеждат златните си лица към нея – поглеждат я...

А аз никак не съм изненадана.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Ударено

И изтръпнаха безполезни пръстите,
ненарисували топлина по лицето ти.
И се опряха на тишината
от най- дълбокото на сърцето ти.
И се отприщи порой
от дъното на рекичката
а аз все не знам кой
е причината, и защо срича
по детелините и по камъка,
по маргаритите и по водата
онези прости истини,
които въртят земята.
Има ли истинско зло,
или е само понякога?
Удари ли гръм – мълчим.
И така плашим вятъра.
В тъмното гасне жар
И само лудият вижда –
някога е било пожар.
И няма правда и кривда...

Вечност

Успокой се, небе, успокой се!
Има вечност до края на лятото -
ще успеем да стиснем живота си
между зъбите на познатото.
Островърхата ни ирония
се оттича в канала с трясък.
За какво ни е да сме будни
щом очите ни са пълни с пясък?
А нещастните гнезда на гълъби
ще се срутят над някой завой.
Сега мога само да моля:
успокой се, небе! И брой!

Монодом

"Домът ми мълчи на различни езици."
Левена Филчева

В моят дом ветрове безпосочни нощуват.
По стените му дращят спомени за разказване.
Утаява прахът от отсрещната улица
и ме мрази – ако няма друго за мразене.

В моят дом има хляб за птици и скитници,
а прозорците се затръшват сами – против надничане.
Той скърца със зъби в тихото – от безсилие
и ме обича. А има толкова други неща за обичане... 

# Кой?

Кой каквото ще да казва, светът е несправедлив, плосък и ограничен. Разбира се, чувала съм тези приказки, че всъщност бил кръгъл и пълен с чудеса, но това са извадки от рекламни брошури, а и всеки здравомислещ човек се съмнява до последно. Освен, че е плосък и ограничен между София и морето (Черното, а не западното!), времето в този свят боледува – куцука, крета едва-едва и честичко спира за почивка. В другия смисъл на думата, времето също боледува – извиват се едни бури, смерчове, градушки, порои, та човек да се чуди с какво е заслужил всичкия гняв на боговете на бурите, които и да са те. 

Отпърво си помислих, че за това състояние е виновно Правителството. После обаче поразсъдих, и установих, че то Правителство имаше и миналото лято, а чак такива бури – не.  Е, в общия и преносния смисъл, бури изобщо не е преставало да има в последните 40 – 50 години, но за конкретната гръмотевична, градоносна, наводнителна и страховита буря това Правителство просто не би могло да бъде обвинено. Пък и ако градушката беше с големина на орех, можеше да се търси съответствие, а тя беше с големина на яйце, някои потърпевши даже споменаваха портокали...

„Щом не е това правителство, викам си аз на акъла, ще трябва да е предишното!“. По времето на предишното правителство имаше и мъгляви и гръмотевични работи, облачността беше ниска и слоеста, но въпросът е дали предишното, или пък по- предишното правителство следва да понесе отговорността за сегашната градушка? Защото всяка крушка си има опашка, та щом ще се поема отговорност, може да е по-по-предишното, и там си спомням, че едни мъгли се точеха, едни светкавици прехвърчаха... От друга страна, кой от правителството е отговорен за състоянието на градушката? Към кой по- точно ресор следва да се причисли тя? Дали е проблем от екологично естество, или от регионално, или следва да се наблегне на здравния и социалния характер – че то хората се изпоплашиха, кръвно вдигнаха, а да не говорим колко крака се измокриха... Изобщо, буря е това, не е шега работа.

Деепричаствайки в национална посока, се сещам за Президента. Ами да – кой друг, ако не той, ще да е виновен? И, разбира се, най- много вина носи за това, че в бурята се изпочупиха стъклата на Съдебната палата. Кой следва да защитава съдебната власт от посегателството на ледени късове колкото портокали? Къде е държавата в тази критична ситуация? Главният прокурор е безсилен в случая, защото следствието не си е свършило работата, не е дало достатъчно основания за повдигане на обвинение, а в такъв случай негативите трябва да се отнесат до най- високо ниво... Вицепрезидента, разбира се, би могла солидарно да понесе част от вината... или пък не, в зависимост от частта и от солидарността...

Разбира се, изпочупиха се и обикновени стъкла, на обикновени прозорци, за което Президентът няма как да поеме отговорност, и в този случай вината следва да се поеме от някой виновен – може да е Кметът. Защо, всъщност, цялата вина да не се понесе от Кмета? Първо, тя отговаря за града, за това той да е сигурно място за жителите, нали в края на краищата за това плащаме данъци? Второ, един Кмет на мястото си щеше седмица предварително да е взел предпазни мерки. Можеше, например, да се опъне мрежа над града, за да се изловят тези ледени късове, можеше да се раздадат на хората тапи за уши, за да не се плашат от тракането и от гръмотевиците, и плавници, за да не си мокрят краката... Можеше предварително да се изрежат не само клони, а и цели дървета в засегнатия район. Можеше да се обясни на гражданите положителния ефект от липсата на дървета по улиците, и те щяха да я разберат. Можеше, ама нищо от това не се свърши...

Стигнахме до партийната линия – носят ли вина управляващите, опозицията и в частност Една партия, или не? Във време, в което се готвят избори, всяка провокация би следвало много внимателно да се разглежда. Та, възможно е да има партийна намеса, или поне не бива да бързаме да изключваме тази възможност.

Ето, това си мисля, докато слънцето щастливо и нетрайно се радва на възможността да изсуши мазетата и да надникне през изпотрошените стъкла на колата ми. Винаги трябва да има виновен, и (Слава Богу!) никога виновният не съм аз. Защото каква вина бих могла да нося за природно бедствие? Но пък, все някой трябва да я понесе, та до последно подозирам един банкер и воюващият с него депутат от Една партия... Поне един от двамата трябва да е виновен, иначе равновесието в плоския свят с болното време се нарушава трайно. А равновесието е жизненоважно за плоския свят – всяко залитане в една или друга посока може да е гибелно. Все пак, една константа остава – светът е несправедлив. Защото реално погледнато, няма причина боговете на градушката да са сърдити точно на мен и да стоварят гнева си върху моите стъкла – аз не съм се кандидатирала за лидер на партия-столетница, нямам политически амбиции, банка или вестник, дори заплашителни SMS-и не съм изпращала никога... 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Причини

Скъсах логическата верижка,

която ме държеше 

на безопасно разстояние

от хората 

и дребните зверчета между тях.

Разсипаха се недоимъци.

Оказа се, причината за изгрева

не е слънцето, а земното въртене.

Което значи, че причината да хапя

не си ти....

Тридеседседемдесед и три

Ако се чудите какво е това, недейте, аз доброволно ще поясня. Това е броят на избирателите, вписани в списъка за гласуване за „Евроизбори 2014” в изборната секция в гр. Гент, Белгия. Протоколът е съставен, подписан и предаден от секционната избирателна комисия, както си му е редът. Броят на действителните гласове, според този протокол, е шест. От тях двестапедесет и едно е броят на гласовете за една партия, която при желание можете да идентифицирате в посочения протокол. Изборният ден е минал в „нормална и спокойна атмосвера”, както би било редно да се очаква. Преференции разбира се, няма. Не защото нула  се пише (или чете) по- лесно, а защото преференция е къде-къде по- сложна измислица от тридеседседемдесед. Протоколът е действителен и може да бъде намерен сканиран на страницата на ЦИК. (http://results.cik.bg/ep2014/pdf/32/0300011.pdf) Ако се чудите как е възможно такъв протокол да е валиден, недейте. Платото Наска или загадката на кристалните черепи са много по- подходящ повод за чудене.

Според изборния кодекс (реформиран, осъвременен, и каквото там… преработен) секционните комисии се назначават от ЦИК. Всъщност, никъде не срещнах изискване членовете на тези комисии да бъдат грамотни на български език, или поне да могат да броят до тридеседседемдесед. Старателно изписаните „д” – та в протокола идват да подскажат, че членовете на тази комисия са завършили (поне) средно образование. Формално, няма нарушение, но някак оставам с усещането, че нещо не е както трябва…

В България непосредствено след изборите за Европейски парламент се проведоха матури за седмокласници и зрелостници. Една от задачите за абитуриенти в теста по български език беше да се определи думата „наредба” в цитиран правен текст – дали е териториален диалект, юридически термин, експресивно натоварена частица  или вариант на гювеч по касапски. Признавам, че се затрудних, което вероятно ме определя като незряла. Затруднението дойде от факта, че наредбите винаги са косвено свързани с експресивна натовареност. След дълъг и конструктивен размисъл, все пак заложих на гювеча.

От зрелостниците научаваме неподозирани истини всяка година – така научих, че „Яворов имал и съпруга, и любовница, но въпреки това е умрял твърде млад”; че „Далчев не трябва да се оплаква така, а да види как да излезе от депресията, защото с писане и четене явно не става”... Ей такива едни чудеса на младежката мисъл, дързост и вдъхновение. От тазгодишните умотворения научих, че славеите много обичат да ръмят в крайпътните дървета, докато две коли се срещат в удар. Освен това научих неоспоримия факт, че „Вапцаров е творил по време на българската литература”.

Не е трудно да се измислят толкова дълбоки мисли и да се подредят така неочаквано думите, просто трябва да нямаш понятие за какво хабиш химикал и листове... А да нямаш понятие е лесно. И още по- лесно се превръща от лош навик в начин на живот.  

От трета страна, тук, в гр. Казанлък, България, живее най- добрата млада жена физик в света. Приета е във всички най- престижни университети, но е санкционирана от родната система за обучение, защото... направила недопустими неизвинени отсъствия, докато кандидатствала за университета в Кеймбридж . Жалко за нея, тя никога няма да научи нито тридеседседемдесед, нито неговият велик смисъл за родната политика, икономика и бъдещо обществено развитие. Дали държавата има интерес да задържи тази млада жена, да я провокира да работи и да живее тук? Как ли пък не! На нас ни трябват повече от тези двестапедесет, които под строй отиват и дават гласовете си за правилния човек. Иначе ще настане хаос, ако знаете какво е това... Не, че ако не знаете, няма да настане... 

Което и произведение да беше се паднало, от който и да е автор – бисери на зрелостните изпити щеше да има. Далеч съм от мисълта, че „по наше време беше друго”. И ние изплювахме по някой бисер, и на нас са се смяли... Но в момента, в който и родителите, и „зрелостниците” престанат да разбират кое точно е смешното, протоколи като този от Гент ще се приемат за нещо съвсем в реда на нещата. А тези от нас, които не само знаем що е то преференция, ами смятаме да я употребяваме? Ами освен да си върнем в първи клас, да научим правилните числа и правилните хора, друго не ни остава. Какво бих могла да направя аз, с моята нещастна бюлетина и още по- нещастна грамотност, срещу величието на тридеседседемдесед? 

Текстът е публикуван в сп. Тема